Кърт Вонегът – Добре дошли в маймунарника

Къде живея

Не много отдавна един продавач на енциклопедии се отби в най-старата библиотека в Америка, която е прекрасната „Стърджис“ в селцето Барнстейбъл на северния бряг на Кейп Код. И посочи на лесно изпадащия в безпокойство библиотекар, че най-новият общ справочник в библиотеката му е Енциклопедия Британика от 1938 година, при това запушена на рафтовете от Енциклопедия Американа от 1910 година. Освен това му каза, че от 1938 година насам са се случили множество важни неща, сред които откриването на пеницилина и хитлеристкото нахлуване в Полша.

Продавачът на енциклопедии бе посъветван да отнесе изумлението си към някой от настоятелите на библиотеката. Получи имената и адресите им. Сред тях бяха Кабът, също така Лоуъл, Китридж и някои други. Библиотекарят му обясни, че има шанс да се срещне с няколко от тях едновременно, ако отиде в Яхт клуба. И той се отправи по тесния път натам, като едва не си счупи врата, заради поредицата страховити дупки, оставени да обезсърчават любителите на големите скорости — да ги убиват, ако е възможно.

Искаше да изпие едно мартини и се чудеше дали барът обслужва външни хора. С ужас откри, че клубът представлява барака пет на десет метра, по подобие на „Озаркс“ в Масачузетс. Вътре имаше смешно изгнила маса за тенис, метално кошче за изгубени вещи с опесъчено, ухаещо съдържание и пиано, стояло с години под капещата от тавана дъждовна вода.

Нямаше бар, телефон, електричество. Нямаше и членове. Като капак на всичко, в пристанището нямаше нито капка вода. Приливът, който понякога достигаше пет метра, се бе оттеглил изцяло. Така наречените „яхти“ — древни дървени съоръжения — бяха полегнали върху синкавокафявата тиня на пристанищното дъно. Облаци чайки и речни рибарки крещяха над тази тиня и над всичките хубави неща за ядене, които можеха да открият в нея.

Имаше и няколко мъже, които изравяха миди като яребици от края на Сенди Нек — петнайсеткилометровата пясъчна ивица, която отделя пристанището от леденостудения залив. Имаше също патици, гъски, чапли и други водни птици — те се тълпяха над соленото блато, което обграждаше пристанището на запад. Близо до тясното устие на пристанището, в очакване на водата беше полегнала на една страна мауна от Марбълхед с двуметров кил. С такъв голям кил изобщо не би трябвало да ходи в Барнстейбъл. Продавачът на енциклопедии, останал безчувствен към суровата красота наоколо и много потиснат, отиде да обядва. Тъй като се намираше в центъра на най-процъфтяващата област от Нова Англия — Барнстейбъл, и тъй като процъфтяването се дължеше на туризма, той имаше основания да очаква, че ще открие някакво удивително примамливо място за хапване. Наложи се да се задоволи с метален стол пред гетинаксов тезгях, намиращ се в агресивно неелегантната и неколониална институция, наречена „Барнстейбъл Нюз Стор“ — още едно подобие на „Озаркс“ — смесения магазин. Девизът му беше: „Ако е добро, значи го имаме, ако е лошо, значи сме го продали“.

След обяд продължи да издирва настоятелите и го посъветваха да опита в селския музей, който се помещава в старата тухлена сграда на митницата. Самата сграда е паметник на отдавна отминалите дни, когато пристанището е било използвано от големи кораби — преди да се напълни със синкавокафявата тиня. Там не откри никакви настоятели, а експонатите бяха убийствено отегчителни. Продавачът на енциклопедии се почувства удавен в апатия — епидемично заболяване сред случайните посетители на селото.

И прибягна до най-често използвания лек, който беше да скочи в колата си и да отпраши към баровете, пицариите, игрищата за боулинг и магазините за сувенири в Хаянис — търговското сърце на Кейп Код. Там се отърси от фрустрациите, изразходвайки енергията си на миниатюрното игрище за голф, наречено „Плейланд“. По онова време игрището притежаваше едно влудяващо, патетично нещо, типично за миш-маша по южния бряг на Кейп Код. Беше построено на ливада, някогашно притежание на Американския легион, и точно в центъра, между хитроумните малки мостчета и коркови писти, се мъдреше един танк Шърман, оставен там през по-прозаичните и не чак толкова предприемчиви времена като паметник на ветераните от Втората световна война.

Паметникът след това беше преместен, но все още е на Южния бряг, където неизбежно отново ще бъде погълнат от недостойни неща.

Достойнството на танка щеше да се запази много по-добре в Барнстейбъл, само че селото не искаше да го приеме. Политиката му беше никога да не приема нищо. Щастливият резултат от това е, че мястото се променя със скоростта, с която се променят правилата на шахмата.

Най-голямата промяна в последно време е свързана с изборите. Допреди шест години наблюдателите на Демократическата партия и наблюдателите на Републиканската партия до един бяха републиканци. Сега наблюдателите на Демократическата партия са демократи. Последиците от тази революция не се оказаха чак толкова ужасни, колкото се очакваше… сега-засега.

Един друг разрив с миналото е свързан с бюджета на местното самодейно театрално общество — „Комедийния клуб Барнстейбъл“. Клубът имаше касиер, който всеки месец, в продължение на трийсет години, гневно отказваше да съобщи какъв е счетоводният баланс, от страх, че клубът ще похарчи парите глупаво. Миналата година се пенсионира. Новият касиер обяви наличност от четиристотин долара и няколко цента и членовете ги профукаха за нова завеса с цвят на развалена сьомга. Тази гниеща завеса, между другото, осъществи своя дебют при постановката „Военният съд при бунта на Кейн“, в която капитан Куиг не подрънкваше нервно със стоманени топки в ръка. Топките бяха махнати заради хипотезата, че са многозначителни.

Още една голяма промяна настъпи преди около шейсет години, когато стана ясно, че рибата тон е добра за ядене. Преди това рибарите от Барнстейбъл я наричаха „конска скумрия“ и псуваха, когато я уловяха. След това, без да престават да псуват, я накълцваха на парчета и отново я хвърляха в залива за предупреждение на другите конски скумрии. Заради смелостта — или глупостта си — рибата тон не си отиде и благодарение на това стана възможен един фестивал, след Празника на труда, наречен „Барнстейбълско дерби за лов на риба тон“. За събитието от цялото Източно крайбрежие се стичат рибари с въдичарски макари, големи колкото часовник в съдебна зала. Селяните винаги са се чудили кое ги кара да идват. Никой никога не улавяше нищо.

Едно друго откритие, което селяните трябва да направят в бъдеще, е, че кръглите миди могат да се ядат, без да предизвикат мигновена смърт. Пристанището на места гъмжи от тях. Никой не ги закача. Една от причините да не им се обръща внимание може би е фактът, че наоколо е пълно с два други деликатеса, които се приготвят далеч по-просто — продълговатите мидите и костура. За да събереш продълговати миди, е достатъчно да се наведеш, когато водата се оттегли. За да намериш костур, трябва да следваш морските птици, да видиш къде се трупат на конусообразни формации и да хвърлиш въдицата си там, където сочи върхът на конуса — отдолу има костур.

Още нещо, което очаква Барнстейбъл в бъдеще — малко от селата по Кейп Код имат шанс да преживеят днешния алчен, безвкусен просперитет с недокосната душа. Някога Х. Л. Менкен каза нещо в смисъл, че „Никой не се е разорил, ако е преувеличавал вулгарността на американците“, и богатствата, които сега се трупат за сметка на вулгаризацията на Кейп Код, със сигурност потвърждават тези думи. Може би душата на селцето Барнстейбъл ще оцелее.

Най-напред, защото това не е мъртво село, в което всичко се дава под наем и половината къщи през зимата стоят празни. Повечето негови жители са тук през цялата година, повечето не са старци, повечето от тях работят — като дърводелци, търговци, строители, архитекти, учители, писатели и какво ли още не. Това е безкласово общество — понякога сантиментално и любящо.

И тези пълни къщи, често проядени от термити и мухъл, които може би ще оцелеят още неколкостотин години, са били построени наведнъж от двете страни на Главната улица след края на Гражданската война. Предприемачите са открили много малко място, на което да могат да развихрят богоугодните си грабителски набези. На запад се вижда огромна зелена ливада, но това всъщност е блато — синкавокавява тиня, покрита с тънка рогозка от солено сено. Между другото, именно това сено е изкусило заселниците от Плимут през 1639 година. Никой разумен човек не би се заел да строи върху блато, прорязано от потоци, по които може да се плава с малка лодка. При прилив то остава изцяло под водата. В състояние е да издържи човек и кучето му, но едва ли нещо повече.

Предприемачите и спекулантите известно време мислеха с ентусиазъм за възможността да подобрят Сенди Нек — дългата, тънка бариера от красиви дюни, която огражда пристанището от север. Там има гротескна гора от мъртви дървета — задушени от пясъка, а впоследствие отново изровени. От външната страна има плаж, който би засрамил Акапулко във всички безброй много практически отношения и, колкото и да е изненадващо, там се срещат извори с прясна вода. Но, слава на Бога, местните власти ще купят всичко това, без най-външния край, за да направят там общински парк, който ще остане необлагороден за вечни времена.

На края на пясъчната ивица има малко поселище, което местните власти няма да купят. То е скупчено край изоставения фар, който е бил нужен, когато наоколо е имало достатъчно вода, за да могат да влизат и излизат големите кораби. Избелялото от слънцето, паянтово поселище може да се достигне само с лодка или конска каруца. Там няма електричество, няма телефон. Това е частен курорт. Намира се на по-малко от миля от Барнстейбъл и селяните ходят там, когато имат нужда от почивка.

Цялата тази анахронична, безумно ксенофобска и очарователна чудатост на селцето Барнстейбъл би заслужила определението: „Последна твърдина на истинските кейпкодци“, ако не беше следното — повечето от жителите му не бяха родени на Кейп Код. Точно както вкаменените гори се образуват като минералите постепенно заемат местата на органичните съединения, така и днешният вкаменен Барнстейбъл се е образувал, като хора от Ивънсвил, Луизвил, Бостън, Питсбърг и Бог знае къде другаде, бавно са изместили автентичните провинциални янки.

Ако истинските кейпкодци можеха да станат от гробищата в църковните дворове, да захвърлят изящно издяланите си надгробни камъни и да посетят някое от събранията на общинската управа, щяха да останат доволни. Всички нови предложения винаги са били отхвърляни след яростни дебати, освен едно — да се купи нов клаксон за спасителния пикап. Новият клаксон казва: „бийп, бийп, бийп“, вместо „б-р-р-р, б-р-р-р, б-р-р-р“ и гарантирано се чува на три мили.

Между другото, библиотеката вече притежава нова „Британика“ и нова „Американа“ — покупки, направени без усилие, тъй като сега селището разполага със значителни средства. Но бележките на децата в училище и разговорите на местните жители не са се подобрили кой знае колко.

Тъй като селището съществува заради себе си, а не заради посетителите, неговият специалитет е бързо да отпраща туристите да търсят своя рай другаде — и те наистина могат да пощуреят, докато намерят наоколо нещо, което биха могли да харесат. Един кратък пример — посетителят може да отиде в църквата Сейнт Мери на Главната улица, която има, без да е рекламирана никъде, най-очарователната църковна градина в Америка. Тя е дело на един-единствен мъж — Робърт Никълсън, епископален свещеник, добър човек, починал млад.

На едно селско празненство някога — а тук селяните наистина пият много — отец Никълсън разговарял с католик и евреин, с чиято помощ се опитал да открие дума, описваща духовното единство на Барнстейбъл. Успял.

— Ние сме друиди — казал той.

Харисън Бержерон

Годината беше 2081-а и най-накрая всички бяха равни. Бяха равни не само пред Бога и законите. Бяха равни във всяко едно отношение. Никой не беше по-умен от никой друг. Никой не изглеждаше по-добре от никой друг. Никой не беше по-силен и по-бърз от никой друг. Цялото това равенство се дължеше на 211-а, 212-а и 213-а поправки на Конституцията и неуморната бдителност на агентите на Генералния затруднител на Съединените щати.

Въпреки това някои неща от живота не бяха съвсем наред. Април, например, все още караше хората да полудяват, задето все още не настъпва пролетта. Именно в този дъждовен месец хората на Главния затруднител откараха четиринайсетгодишния син на Джордж и Хейзъл Бержерон, Харисън.

Събитието беше трагично, без съмнение, но Джордж и Хейзъл не можеха да се замислят върху него кой знае колко задълбочено. Хейзъл притежаваше нормална средна интелигентност, което пък означаваше, че тя не можеше да мисли за нищо, освен на кратки изблици. А Джордж, чиято интелигентност бе доста над средната, имаше в ухото си малко радио за умствени смущения. Законът го задължаваше да го носи през цялото време. Беше настроено на вълните на правителствения предавател, който на всеки двайсетина секунди изпращаше някакъв рязък звук, който да пречи на хората като Джордж да се възползват от умовете си.

Джордж и Хейзъл гледаха телевизия. По бузите на Хейзъл имаше сълзи, но в момента тя не помнеше защо са те.

На телевизионния екран се виждаха балерини. В главата на Джордж прокънтя звънец. Мислите му се разбягаха панически, като крадци от алармена инсталация.

— Това беше хубав танц — отбеляза Хейзъл. — Който току-що видяхме.

— М-м? — попита Джордж.

— Този танц — повтори Хейзъл. — Хубав беше.

— Аха — кимна Джордж. Опита се да помисли малко за балерините. Всъщност, не бяха особено добри — не по-добри от който и да било друг на тяхно място. Бяха натоварени с тежести от кантари и оловни сачми, а лицата им бяха маскирани, така че никой, успял да зърне изящен жест или красиво лице, да не се почувства като нещо, което котката е домъкнала от улицата. През ума му мина беллата мисъл, че може би балерините не трябва да имат изкуствени затруднения, но не можа да стигне много далече в мислите си, защото ги прекъсна следващият звънтеж.

Джордж се сепна. Две от осемте балерини също се сепнаха.

Хейзъл забеляза сепването му. Тъй като тя нямаше умствено затруднение, трябваше да попита Джордж какъв е бил последният звук.

— Звучеше, като че ли някой удря бутилка за мляко с чукче — отговори той.

— Трябва да е много интересно да чуваш всички тези звуци — каза Хейзъл с лека завист. — Всичките неща, които измислят…

— Хъм — обади се Джордж.

— Само че, ако бях Генерален затруднител, знаеш ли какво щях да направя? — попита Хейзъл. Тя всъщност много приличаше на Генералния затруднител — една жена, на име Даяна Муун Глампърс. — Ако бях Даяна Муун Глампърс, щях в неделя да ви пускам камбанен звън. Нещо като почит към религията.

— Ако е само камбанен звън — отбеляза Джордж, — ще мога да мисля.

— Може би щях да го направя много силен — реши Хейзъл. — Струва ми се, че от мен би излязъл добър Генерален затруднител.

— Не по-добър от всеки друг.

— Кой знае по-добре от мен какво означава „нормален“?

— Така е — кимна Джордж. Започна да мисли за ненормалния си син, който сега се намираше в затвора, за Харисън, но двайсет и един топовни салюта отекнаха в главата му и сложиха край на това.

— Оу! — възкликна Хейзъл. — Беше страхотно, нали?

Беше толкова страхотно, че Джордж пребледня и се разтрепери. Зачервените му очи се изпълниха със сълзи. Две от осемте балерини в студиото рухнаха на пода и се уловиха за слепоочията.

— Изведнъж доби толкова уморен вид — каза Хейзъл. — Защо не се изтегнеш на канапето? Така ще можеш да подпреш торбата с тежестите си на възглавницата, скъпи. — Имаше предвид торбата от зебло с двайсет килограма оловни сачми, заключена с катинар за врата му. — Отиди и я подпри, нямам нищо против известно време да не си равен с мен.

Джордж повдигна леко торбата, за да почувства тежестта й.

— Не ми пречи — заяви той. — Вече не й обръщам внимание. Превърнала се е в част от мен.

— Напоследък ми се струваш уморен — каза Хейзъл. — Изтощен. Ех, да имаше как да пробием дупка на дъното и да извадим малко, съвсем малко от сачмите…

— Две години затвор и две хиляди долара глоба за всяко топче… Не мисля, че си струва.

— Ако можеше да изваждаш по малко, когато се върнеш от работа… Искам да кажа, че тук не трябва да се състезаваш с никого… Само седиш.

— Ако аз го направя, ще го направят и други и току-виж пак сме се оказали в тъмните времена, когато всеки се е състезавал с всички останали. Това няма да ти хареса, нали?

— Никак.

— Ето това е. В момента, в който хората започнат да мамят и да заобикалят законите, какво според теб ще стане с обществото?

Ако Хейзъл не бе отговорила на този въпрос, Джордж нямаше да може да й помогне, защото сирените отново завиха в мозъка му.

— Предполагам, че ще се разпадне — поклати глава тя.

— Какво? — попита Джордж с празен поглед.

— Обществото — повтори Хейзъл. — Нали току-що каза това?

— Кой знае? — попита Джордж.

Изведнъж телевизионната програма прекъсна, заради новините. В началото не се разбра съвсем ясно за какво става дума, тъй като говорителят, както всички други говорители, имаше трудности с говоренето. В продължение на минута и половина, изпаднал в състояние на повишена възбуда, той парави опити да произнесе: „Дами и господа“.

Най-накрая се отказа и подаде листа на една балерина, за да го прочете.

— Няма нищо — успокои го Джордж. — Той се опита. Това е важното. Опита се да направи най-доброто, с каквото му е дал Господ. Трябва да го повишат, задето се опитва толкова усърдно.

— Дами и господа… — започна да чете балерината. Сигурно беше удивително красива, защото маската й бе ужасна. Не беше трудно да се забележи, че е беше най-силната и грациозна от всички танцьорки, защото торбата с тежестите й беше колкото на стокилограмовите мъже.

Наложи се да се извини за гласа си, защото беше нечестно една жена да използва такъв глас. Гласът й представляваше топла, светла, безвременна мелодия.

— Извинете ме — каза балерината и направи гласа си абсолютно неконкурентноспособен. — Харисън Бержерон, четиринайсетгодишен — изграчи тя непоносимо, — току-що е избягал от затвора, където е бил задържан по подозрения в заговор за сваляне на правителството. Той е гений, атлет, недостатъчно затормозен и следва да бъде разглеждан като крайно опасен.

На екрана се появи полицейска снимка на Харисън Бержерон — надолу с главата, след това настрани, отново надолу с главата, после нагоре с дясната страна. На снимката личеше ръстът му, съпоставен с разграфената на метри и сантиметри стена отзад — беше висок точно два метра.

Останалото от външния му вид беше карнавал и железария. Никой досега не бе носил по-тежки и обемисти тежести. Той ги надрастваше по-бързо, отколкото хората на Генералния затруднител успяваха да измислят нови. Вместо малък приемник в ухото, на главата му имаше огромни слушалки и очила с дебели, вълнисти лупи. Тези очила трябваше не само да му пречат да вижда, но и да му причиняват остри главоболия.

По цялото му тяло висяха метални парчета. Обикновено в спънките на силните хора се долавяше някаква симетрия, някаква военна подреденост, но Харисън приличаше на крачещ склад за вторични суровини. В състезанието на живота той носеше върху себе си сто и петдесет килограма.

За да развалят хубавия му вид, хората на Генералния затруднител го бяха накарали да си сложи червена гумена топка, вместо нос, да обръсне веждите си и да покрие равните си бели зъби с хаотично разположени черни коронки.

— Ако видите това момче — продължи да чете балерината, — недейте, повтарям, недейте да се опитвате да водите разумен разговор с него.

Чу се писък, сякаш някой отскубваше врата от пантите й.

Откъм телевизора долетяха крясъци и отчаяни викове. Снимката на Харисън Бержерон се залюля на екрана, сякаш танцуваше в ритъма на земетресение.

Джордж Бержерон правилно определи какво е това земетресение, защото собственият му дом многократно бе разтърсван от същия рушащ ритъм.

— Боже! — възкликна той. — Трябва да е Харисън!

Мисълта мигновено бе прогонена от главата му от звука на автомобилна катастрофа.

Когато отново успя да отвори очи, снимката на Харисън бе изчезнала от екрана. Изпълваше го истинският, живият Харисън.

Подрънкващ, огромен и напомнящ палячо, той се олюляваше в средата на студиото. Дръжката от изкъртената врата все още беше в ръката му. Балерини, техници, музиканти и говорители бяха паднали на колене в очакване на смъртта.

— Аз съм Императорът! — изрева Харисън. — Чувате ли? Аз съм Императорът! Всички трябва веднага да направят каквото кажа!

Той тропна с крак и студиото се разтърси.

— Дори и така, както стоя пред вас сега — осакатен, окуцял, болен — продължи да реве той, — аз съм най-великият владетел от всички, които някога са се раждали! А сега гледайте в какво мога да се превърна!

Харисън разкъса каишките на тежестите си, като че ли бяха мокра тоалетна хартия, а те трябваше гарантирано да издържат по триста килограма.

Парчетата старо желязо издрънчаха на пода.

Мушна палци под металната планка на катинара, придържащ съоръжението върху главата му. Счупи я като клечка кибрит. След това запрати очилата и слушалките в стената.

Махна гумения нос и на екрана се появи мъж, който би могъл да изпълни със страхопочитание Тор — бога на бурите.

— А сега ще избера моята императрица! — каза той и погледна надолу към треперещите от страх хора. — Нека първата жена, която посмее да се изправи на крака, дойде при мен, за да вземе своя партньор и своя трон!

Измина само миг, после една от балерините се надигна и се олюля като плачуща върба. Харисън измъкна умствения затруднител от ухото й, счупи физическите спънки с удивителна лекота. Най-накрая махна маската.

Беше ослепително красива.

— Сега — продължи Харисън и пое ръката й, — ще покажем на хората какво е значението на думата „танц“. Музика! — изкомандва той.

Музикантите запълзяха към столовете си, а Харисън ги освободи от тежестите им.

— Свирете колкото се може по-добре — нареди им той — и ще ви направя барони, херцози и графове!

Музиката започна. В началото беше нормална — евтина, тъпа, неискрена. Само че Харисън грабна двама музиканти от местата им, завъртя ги във въздуха като диригентски палки и изпя музиката, която искаше да му изсвирят. След това ги хвърли на столовете им.

Оркестърът засвири отново, този път много по-добре.

Известно време Харисън и неговата императрица само слушаха — мрачно, сякаш синхронизираха сърцата си с ритъма.

След това преместиха центъра на тежестта си върху пръстите на краката.

Харисън постави огромните си ръце върху тънкия кръст на момичето, давайки му възможност да изпита безтегловността, която скоро щеше да им принадлежи.

След това се понесоха във въздуха, изпълнени с радост и красота.

Изоставиха не само законите на хората, но също така законите на гравитацията и на движението.

Носеха се, въртяха се, плуваха, летяха, приклякаха.

Скачаха като елени на Луната.

Таванът на студиото беше висок десет метра, но с всеки скок те се приближаваха до него.

Очевидно тяхна цел стана да целунат тавана.

Целунаха го.

След това неутрализираха действието на закона за гравитацията и останаха на няколко сантиметра под тавана, където се целуваха дълго, дълго.

Тогава в студиото влезе Даяна Муун Глампърс, Генералният затруднител, въоръжена с двуцевна ловджийска пушка десети калибър. Стреля два пъти и Императорът заедно с неговата Императрица умряха още преди да паднат на пода.

Даяна Муун Глампърс зареди пушката отново. Насочи я към музикантите и им каза, че им дава десет секунди да си сложат тежестите.

В този момент кинескопът на телевизора на семейство Бержерон изгоря.

Хейзъл се обърна към Джордж, за да отбележи факта. Но Джордж бе отишъл в кухнята, за да си вземе кутия бира.

Върна се с бирата и спря за миг, докато отзвучи сигналът от предавателя. После седна пак.

— Плакала ли си? — попита той Хейзъл.

— Аха — кимна тя.

— Защо?

— Забравих. За нещо по телевизията… наистина тъжно.

— Какво беше то?

— Всичко е толкова объркано в главата ми…

— Забрави тъжните неща — посъветва я Джордж.

— Винаги ги забравям — каза Хейзъл.

— Добро момиче — кимна той и се сепна. В главата му затрещяха изстрели.

— Боже! Личи си, че последното беше страхотно! — погледна го Хейзъл.

— Кажи го пак.

— Боже! Личи си, че последното беше страхотно!

Кой съм този път?

Клубът „Маска и перука“, аматьорското театрално общество на Норт Крофърд, в което членувам, гласува „Трамвай желание“ на Тенеси Уилямс да бъде пролетната пиеса. Дорис Сойър, която винаги режисираше, каза, че този път не може да го направи, защото майка й била много болна. Освен това смяташе, че клубът и без друго трябва да има още режисьори, тъй като тя нямало да живее вечно, независимо, че е навършила седемдесет и пет без никакви проблеми.

И така, заех се с режисьорската работа, въпреки че единственото нещо, което дотогава бях режисирал, бе монтирането на комбинираните алуминиеви ветроустойчиви прозорци и кепенци, които продавах. Това е професията ми — продавач на ветроустойчиви врати и прозорци, а от време на време и на някоя вана. Най-високият пост, който някога съм заемал на сцената, е полицай или иконом — което от тях е по-високо.

Преди да поема режисьорската работа, поставих много условия, най-важното от които беше Хенри Наш — единствения истински актьор, с който разполагаше клубът, — да играе ролята на Марлон Брандо. За да ви дам представа колко плодовит беше Хари, трябва да спомена, че само за една година той изигра капитан Куийг от „Военния трибунал за бунта на Кейн“, Ейбрахам Линкълн от „Ейбрахам Линкълн в Илинойс“ и след това младия архитект в „Луната е тъжна“. На следващата година Хари Наш превъплъти Хенри Осми от „Ана на хилядата дни“ и Док от „Върни се, малка Шеба“, а сега аз го исках за Марлон Брандо в „Трамвай желание“. Хари не присъстваше на събранието, за да каже дали ще вземе ролята или не. Той никога не идваше на събранията. Беше твърде стеснителен. Не отсъстваше от събранията, защото го възпрепятстваше някаква друга работа — не беше женен, не ходеше по жени, нямаше и близки приятели мъже. Не участваше в събранията, защото никога не знаеше какво да каже или направи, ако няма пред себе си сценарий.

Така че се наложи на следващия ден да отида до железарския магазин на Милър, където Хари работеше, за да го попитам дали е съгласен да вземе ролята. Пътьом се отбих до телефонната компания, за да се оплача, че са ми таксували телефонен разговор с Хонолулу, докато аз през живота си не се бях обаждал в Хонолулу.

И там, зад гишето на телефонната компания, стоеше онова красиво момиче, което никога дотогава не бях виждал. То ми обясни, че компанията е въвела в употреба машина за автоматично отчитане, която все още не работи както трябва. Грешала.

— Не само аз не съм се обаждал в Хонолулу — казах аз, — но не мисля, че и някой друг от Норт Крофърд го е правил.

Момичето намали сметката ми и аз го попитах дали е от нашия град. Отговори, че не. Току-що дошло с машината за автоматично отчитане, за да научи местните момичета как да работят с нея. След това щяло да замине с някоя друга машина за някое друго място.

— Е — отбелязах аз, — щом все още се налага хората да вървят с машините, всичко е наред.

— Какво? — не разбра момичето.

— Когато машините започнат да се доставят сами — отвърнах аз, — тогава, струва ми се, ще имаме сериозни основания за безпокойство.

— О! — каза то. Изглежда не се интересуваше особено от тази тема и се зачудих дали изобщо се интересува от нещо. Беше някак си вдървено, почти като машина — автоматична машина за любезност, притежание на телефонната компания.

— Колко време ще останете тук? — попитах аз.

— Във всеки град оставам по осем седмици, сър — отговори момичето. Имаше хубави сини очи, но в тях нямаше надежда или любопитство. Каза ми още, че пътувало по този начин, от град на град, през последните две години — винаги пришълка.

Тогава ми хрумна, че от нея би излязла добра Стела. Стела беше жената на Марлон Брандо в пиесата, жената на героя, който исках да превъплъти Хари Наш. Казах й кога и къде ще са прослушванията и че клубът ни ще се радва много, ако дойде.

Изглеждаше изненадана и сякаш малко се постопли.

— Знаете ли, за първи път ме канят да участвам в подобна обществена проява.

— Е — казах аз, — не мисля, че има друг начин човек да се запознае с приятни хора по-бързо, отколкото ако играе с тях в пиеса.

Каза ми, че името й било Хелън Шоу. Каза, че не е изключено да ме изненада — и себе си. Каза, че не е изключено да дойде.

Бихте си помислили, че на Норт Крофърд му е писнало от Хари Наш след всичките пиеси, в които е играл. Истината обаче бе, че градът би могъл да му се наслаждава вечно, тъй като на сцената Хари никога не беше Хари. Когато кафявата завеса във физкултурния салон на Обединеното начално и средно училище се вдигнеше, Хари — телом и духом — се превръщаше точно в това, в което изискваха да се превърне сценарият и режисьорът.

Веднъж някой подхвърли, че Хари трябвало да отиде на психиатър, за да може да направи нещо важно и шарено и в истинския живот — така че да се ожени и евентуално да си намери по-добра работа от онази в железарския магазин на Милър за петдесет долара седмично. Само че не знам какво би разбрал психиатърът за Хари, което градът вече да не знае. Бедата с него беше, че го бяха оставили пред вратата на унитарианската църква и той така и не разбра кои са родителите му.

Когато отидох в магазина на Милър и му казах, че са ме избрали за режисьор, той ми отговори както отговаряше на всички, които го канеха да участва в пиеса — и беше малко тъжно, ако се замислиш.

— Кой ще бъда този път? — попита Хари.

Проведох прослушванията както обикновено в заседателната зала на втория етаж в Общинската библиотека на Норт Крофърд. Дорис Сойър, жената, която обикновено режисираше, дойде, за да ми помогне с целия си театрален опит. Двамата седяхме горе, а всички, които искаха да получат роля, чакаха на долния етаж. Извиквахме ги един по един.

Хари Наш също дойде на прослушванията, въпреки че това си беше губене на време. Предполагам, че не е искал да пропусне тази малка възможност да поиграе.

За да му доставим удоволствие, а и на себе си, го накарахме да изиграе сцената, в която бие жена си. Само по себе си изпълнението му беше цяла пиеса, а и Тенеси Уилямс не бе написал всичко. Тенеси Уилямс не е описал, например, как Хари, който тежи близо сто килограма и е висок метър и осемдесет, прибавя още петдесетина килограма към теглото си и десет сантиметра към ръста само като взема томчето с пиесите в ръка. Беше с късо двуредно сако с издут гръб, като тези, с които учениците завършват училище и малка червена вратовръзка с рисунка на конска глава. Хари свали сакото, разкопча яката на ризата си и се обърна с гръб към нас, за да се вживее в ролята. Ризата на гърба му беше разпрана, а бе съвсем нова. Беше я скъсал нарочно, за да прилича колкото се може повече на Марлон Брандо, още от самото начало.

Когато отново се обърна с лице към нас, беше огромен, хубав, изпълнен със заблуди и жесток. Дорис четеше репликите на Стела, жена му, и Хари накара тази симпатична възрастна жена да повярва, че е сладко, бременно момиче, омъжено за такава секси горила, която е готова да го премаже от бой. Аз също повярвах. Четях репликите на Бланш — сестра й в пиесата, и проклет да съм, ако Хари не ме накара да се почувствам като пияна и повехнала красавица от Юга.

И тогава, докато Дорис и аз се борехме с обзелите ни емоции, като хора, излизащи от упойка, Хари остави томчето с пиесите, сложи си вратовръзката, облече си сакото и отново се превърна в продавач от железарски магазин.

— Добре… добре ли беше? — попита той, сякаш бе сигурен, че няма да получи ролята.

— Е — отвърнах аз, — за първо четене не беше никак зле.

— Има ли някакъв шанс да получа ролята? — Не знам защо винаги трябваше да се преструва, че има някакво съмнение в успеха му, но го правеше.

— Струва ми се, мога с увереност да заявя, че сме склонни да ти я поверим — отговорих аз.

Стана му много приятно.

— Благодаря! Много благодаря! — възкликна Хари и ми стисна ръката.

— Видя ли долу едно хубаво момиче? — попитах го след това. Имах предвид Хелън Шоу.

— Не обърнах внимание — отвърна той.

Оказа се, че Хелън Шоу наистина е дошла на прослушванията, но аз и Дорис трябваше да преживеем разочарование. Надявахме се театралният клуб „Маска и перука“ най-после да покаже на сцената истинско младо и хубаво момиче, вместо похабените четирийсетгодишни жени, които пускахме от немай-къде.

Но Хелън Шоу изобщо не можеше да играе. Каквото и да я карахме да прочете, тя си беше все същото момиче, с еднаква усмивка за всички, които се оплакват от сметката си за телефон.

Дорис се опита да й даде някои напътствия, да й обясни, че Стела от пиесата е страстна натура, която обича горила, защото има нужда именно от горила. Но Хелън прочете репликата по същия начин, както и преди. Не мисля, че и изригване на вулкан би я развълнувало достатъчно, за да каже дори и „Ох!“.

— Скъпа — подхвана я Дорис, — искам да ти задам един личен въпрос.

— Добре — кимна Хелън.

— Била ли си някога влюбена? Питам те това — добави бързо Дорис, — защото ако си спомниш някоя стара любов, може би ще вложиш малко повече топлина в играта си.

Хелън се намръщи и се замисли дълбоко.

— Ами — каза тя накрая, — пътувам много, знаете. Всички мъже в различните телефонни компании, които посещавам, са женени, а и никога не се задържам достатъчно дълго на едно място, за да се запозная с хора, които не са.

— Ами в училище? — продължи да настоява Дорис. — Какво ще кажеш за ученическата любов?

Хелън се замисли сериозно върху това, след което отговори:

— Дори и в училище пътувах много. Баща ми беше строителен работник и го местеха от обект на обект, така че аз вечно пристигах и си тръгвах отнякъде.

— Хъм — поклати глава Дорис.

— Броят ли се кинозвездите? — попита Хелън. — Не, не искам да кажа наистина. Не познавам нито една кинозвезда. Имам предвид на екрана.

Дорис ме изгледа и след това извърна очи към тавана.

— Предполагам, че и това е нещо като любов.

Хелън се ентусиазира.

— Гледах филмите по много пъти — каза тя — и си фантазирах, че съм омъжена за главния герой, който и да играеше ролята. Това бяха единствените хора, които пътуваха с нас. Където и да отидехме, кинозвездите бяха с нас.

— Аха — кимна Дорис.

— Е, благодаря госпожице Шоу — обадих се аз. — Слезте долу при другите и изчакайте. Ще ви уведомим за резултата.

Опитахме се да намерим друга Стела, но нямаше нито една — в клуба ни липсваше жена, все още запазила свежестта си.

— Имаме много възможности за Бланш — отбелязах аз, имайки предвид многото застаряващи жени, които можеха да изиграят застаряващата сестра на Стела. — Е, такъв е животът, предполагам… на двайсет Бланш една Стела.

С Дорис решихме, че ни остава още една единствена възможност — да накараме Хари Наш да изиграе някоя сцена заедно с Хелън.

— Може би това ще я накара поне малко да се съживи — казах аз.

— В това момиче няма и капка живот — поклати глава Дорис.

И ние извикахме надолу по стълбите да се качи Хелън и помолихме някой да отиде да потърси Хари. Хари никога не чакаше с останалите при прослушване или репетиция. В момента, в който свършеше ролята си, той изчезваше на някое скришно място, така че да чува, ако го викат, но никой да не го вижда. При прослушванията в библиотеката най-често изчезваше в справочния отдел и разглеждаше знамената на различните държави в началото на някой речник.

Хелън се качи отново при нас и с изненада и съжаление видяхме, че е плакала.

— О, скъпа! — възкликна Дорис. — Какво се е случило с теб!?

— Бях ужасна, нали? — попита Хелън тихо и сведе глава.

Дорис каза единственото нещо, което човек може да каже в самодейна театрална трупа, когато някой се разплаче:

— Но защо… скъпа, беше чудесна!

— Не, не бях — възрази Хелън. — Аз съм като крачеща буца лед и го знам много добре.

— Никой, който те види, не би могъл да каже подобно нещо — продължи Дорис.

— Може да го каже, след като ме опознае. Точно това казват всички, след като ме опознаят! — сълзите й потекоха отново. — Не искам да съм такава… Но нищо не мога да направя, след като съм живяла така, откакто се помня! Единствените истински преживявания, които съм имала, са безумните сънища за кинозвезди. Когато се запозная с някой приятен човек в истинския живот, имам чувството, че съм в някаква голяма бутилка, че не мога да докосна този човек, колкото и да се опитвам! — И Хелън тласна въздуха с ръце, сякаш наистина отвсякъде бе обградена със стъкло. — Питате ме дали някога съм била влюбена — каза тя на Дорис. — Не, не съм! Но искам да бъда. Знам за какво става дума в пиесата. Знам какво чувства Стела и защо го чувства… Аз… аз… аз… — но сълзите не й позволиха да продължи.

— Какво ти, скъпа? — подкани я Дорис внимателно.

— Аз… — проговори Хелън и отново тласна въображаемата бутилка. — Просто не знам как да започна.

В този момент по стълбището на библиотеката се чуха тежки стъпки — сякаш се изкачваше някой тежководолаз с оловните си ботуши. Беше Хари Наш, който отново се превръщаше в Марлон Брандо. Влезе, буквално влачейки юмруците си по пода. Толкова се бе вживял в ролята си, че видът на разплаканото момиче го накара да изсумти подигравателно.

— Хари — казах аз, — искам да се запознаеш с Хелън Шоу… Хелън, това е Хари Наш. Ако получиш ролята на Стела, в пиесата той ще е твоят съпруг

Хари не се ръкува с нея. Мушна ръцете си в джобовете, сви се и я изгледа отгоре додолу с поглед, която я накара да се почувства гола. Сълзите й престанаха в същия миг.

— Бих искал да изиграете сцената с боя — казах аз — и сдобряването веднага след това.

— Разбира се — обади се Хари, без да отделя поглед от нея. Очите му изгаряха дрехите й по-бързо, отколкото тя смогваше да си ги облича. — Разбира се — повтори той, — стига Стел да е навита.

— Какво? — попита Хелън. Лицето й бе добило цвят на къпинов сироп.

— Стел… Стела — каза Хари. — Това си ти. Стела е жена ми.

Подадох им две томчета с текста. Хари грабна своето, без да каже дума. Ръцете на Хелън не й се подчиняваха изцяло, така че трябваше да ги свия около книжката.

— Трябва ми нещо, което да мога да хвърля — обади се Хари.

— Какво? — попитах аз.

— На едно място той хвърля радиото през прозореца — обясни Хари. — Какво мога да хвърля аз?

Реших едно преспапие да е радиото и отворих прозореца широко. Хелън Шоу гледаше уплашена до смърт.

— Къде искате да започнем? — попита Хари и разкърши рамене като боксьор тежка категория, който се разгрява за предстоящия мач.

— Няколко реплики преди изхвърлянето на радиото — отвърнах аз.

— Окей, окей — кимна Хари и продължи да загрява. Хвърли един поглед на ремарките. — Да видим сега… след като изхвърля радиото, тя побягва извън сцената, аз я настигам и й прасвам един.

— Точно така.

— Окей, бейби — каза Хари на Хелън с полуспуснати клепачи. Това, което щеше да се случи, бе по-безумно от преследването с колесниците в „Бен Хур“. — Готови, бейби! — изкомандва Хари. — Старт!

Когато свършиха, Хелън се бе разгорещила като строителен работник и бе станала гъвкава като змиорка. Седна с отворена уста и наклонена на една страна глава. Вече не беше в бутилката. Вече нямаше никаква бутилка, която да я предпазва чиста и невредима. Бутилката си бе отишла.

— Ще получа ли ролята или не? — озъби ми се Хари.

— Ще я получиш — отговорих аз.

— Това ме интересуваше. Е, трябва да вървя… Ще се видим пак, Стела — каза той на Хелън и тръгна. Като излезе, трясна вратата зад себе си.

— Хелън… госпожице Шоу!? — повиках я аз.

— Мф? — отговори тя.

— Ролята на Стела е ваша. Бяхте великолепна.

— Бях ли?

— Нямах представа, че у теб има толкова огън, скъпа — каза й Дорис.

— Огън? — попита Хелън. Горката нямаше представа дали язди кон или ходи пеша.

— Гръм и мълния, фойерверки, блясък! — възкликна Дорис.

— Мф — отговори Хелън. И не каза нищо повече. Имаше вид, сякаш щеше да остане седнала на онзи стол за вечни времена.

— Стела — повиках я аз.

— А?

— Можеш да си вървиш.

И започнахме да репетираме четири вечери седмично на сцената във физкултурния салон на училището. Хари и Хелън въведоха такова темпо, че всички останали почти полудяха от вълнение и изтощение още преди четвъртата репетиция. Обикновено се налага режисьорът да се моли на актьорите да си научат репликите, но аз нямах такива проблеми. Хари и Хелън работеха толкова добре заедно, че всички останали смятаха за свой дълг и въпрос на чест и удоволствие да им помагат и да ги подкрепят.

Разбира се, имах късмет — или мислех, че имам. Нещата вървяха толкова добре, толкова разпалено и вдъхновено още от самото начало, че се наложи след една любовна сцена да предупредя Хари и Хелън:

— Запазете нещичко и за истинското представление, моля ви! Ще изгорите още на репетициите!

Казах го на петата репетиция и Лидия Милър, която играеше застаряващата сестра на Стела, Бланш, седеше до мен в залата за публиката. В живота тя беше жена на Върн Милър. Върн беше собственикът на железарския магазин, където работеше Хари. Върн беше негов шеф.

— Лидия — обърнах се към нея, — става чудесно, нали?

— Да — кимна тя, — става чудесно. — Изрече го, като че ли бях извършил някакво престъпление, като че ли бях направил нещо просто ужасно. — Можеш да се гордееш със себе си.

— Какво искаш да кажеш? — попитах я.

Преди Лидия да успее да отговори, Хари изрева от сцената и ме попита дали съм свършил с него, дали може да си върви у дома. Освободих го и, все още като Марлон Брандо, той излезе, като по пътя си риташе мебели и тряскаше врати. Хелън остана съвсем сама на сцената, седнала на канапето с отнесеното изражение, което имаше и на прослушването. Това момиче беше изсушено.

Отново се обърнах към Лидия и продължих:

— Добре, досега смятах, че имам всички основания да се чувствам щастлив и горд. Има ли нещо, за което не знам?

— Не знаеш ли, че това момиче е влюбено в Хари?

— В пиесата?

— Каква пиеса!? В момента няма никаква пиеса. Можеш да видиш как изглежда — Лидия се засмя тъжно. — Ти не режисираш тази пиеса.

— А кой?

— Майката природа, в най-лошото си проявление — отвърна Лидия. — Помисли си какво ще стане с това момиче, когато открие кой всъщност е Хари. Кой всъщност не е — поправи се тя.

Не предприех нищо в тази връзка, защото не смятах, че е моя работа. Чух, че Лидия се опитва да предприеме, но без особен успех.

— Знаеш ли — каза тя на Хелън веднъж, — някога играх Ан Рътлидж, а Хари беше Ейбрахам Линкълн.

Хелън плесна възторжено с ръце.

— Трябва да е било божествено!

— Донякъде — кимна Лидия. — Понякога толкова се вживявах, че започвах да обичам Хари, както обичах Ейбрахам Линкълн. Налагаше се насила да слизам на земята, да си казвам, че той никога няма да освободи робите, че чисто и просто е работник в железарския магазин на мъжа ми.

— Той е най-чудесният човек, който някога съм срещала — отбеляза Хелън.

— Разбира се, когато играеш в една пиеса с Хари, трябва да се подготвиш за едно… За това, което ще стане след представлението.

— За какво говориш? — учуди се Хелън.

— След като представлението свърши — обясни Лидия, — това, което е бил Хари, просто изчезва безследно. Изпарява се.

— Не мога да повярвам — каза Хелън.

— Наистина е трудно за вярване — поклати глава Лидия.

Тогава Хелън малко се ядоса:

— Както и да е! Защо, по дяволите, ми приказваш всичко това? Дори и да е вярно, какво ме интересува?

— Не-н-не знам — промърмори Лидия и направи крачка назад. — Помислих си, че… че може да ти е интересно.

— Не, не ми е интересно — сряза я Хелън.

Лидия се оттегли попарена. Почувства се изоставена и необичана, както трябваше да се чувства в пиесата. След този случай вече никой не се опита да предупреждава Хелън за Хари, дори и когато плъзна мълвата, че е заявила в телефонната компания, че повече не иска да я местят от място на място и желае да остане в Норт Крофърд.

Най-накрая дойде времето за истинското представление. Играхме го три вечери — четвъртък, петък и събота, и заклахме публиката. Хората повярваха във всяка дума, изречена на сцената и след спускането на кафявата завеса бяха готови да отидат в лудницата, заедно със застаряващата сестра Бланш.

В четвъртък вечерта колежките на Хелън от телефонната компания й изпратиха голям букет червени рози. Когато тя и Хари се покланяха заедно, аз й подадох букета отдолу. Тя излезе напред, за да го поеме, извади от него едно цвете и се обърна, за да го даде на Хари. Но когато поиска да му даде розата пред всички, той беше изчезнал. Завесата се спусна след една непредвидена в пиесата сцена — момиче, което дава цвете на никого и на нищо.

Отидох зад кулисите и я заварих все още да държи тази роза. Букетът бе оставила настрана.

— Нещо лошо ли направих? — попита ме тя. — Обидих ли го по някакъв начин?

— Не — уверих я аз. — След представление винаги се държи така. В момента, в който всичко свърши, изчезва колкото се може по-бързо.

— И утре ли ще изчезне?

— Без дори да си свали грима.

— А в събота? Ще остане поне за коктейла на колектива, нали?

— Хари никога не ходи на коктейли. След като завесата се спусне в събота, той ще изчезне и никой няма да го види до понеделник, когато ще отиде на работа.

— Колко тъжно — каза Хелън.

Играта й в петък далеч не беше така добра, както беше в четвъртък. Изглежда мислеше за други неща. Видя как след падането на завесата Хари изчезна и не каза дума.

В събота надмина себе си. Обикновено Хари задаваше темпото, но този път трябваше да полага усилия, за да не изостава.

Когато завесата се спусна, Хари понечи да си тръгне, но не успя. Хелън не пускаше ръката му. Останалите актьори, сценичните работници и тълпа почитатели ги бяха заобиколили и Хари се мъчеше да освободи ръката си.

— Е — каза той, — трябва да тръгвам.

— Къде? — попита Хелън.

— О! У дома.

— Моля те, заведи ме на коктейла.

Той се изчерви.

— Боя се, че не си падам особено по коктейлите. — Нямаше и следа от Марлон Брандо. Изглеждаше смутен, уплашен, срамежлив — всичко, с което се славеше Хари, когато не играеше.

— Добре — съгласи се Хелън, — ще те пусна. Но искам да ми обещаеш нещо.

— Какво? — попита той и имах чувството, че ако го пусне, ще хукне към прозореца и ще скочи.

— Искам да ми обещаеш, че ще останеш тук, докато ти донеса подаръка.

— Подарък? — повтори той, още по-вцепенен от страх.

— Обещаваш ли?

Обеща. Това бе единственият начин отново да освободи ръката си. И остана там, потънал в неудобство, а Хелън слезе в дамската гримьорна, за да донесе подаръка. Докато чакаше, много хора се изредиха да го поздравят за играта му. Но поздравленията никога не го бяха правили щастлив. Просто искаше да се махне.

Най-накрая Хелън се върна с подаръка. Оказа се малка книжка с червена панделка за отбелязване на страницата. Беше „Ромео и Жулиета“. Хари се смути. Успя само да измърмори: „Благодаря“.

— Отбелязала съм любимата си сцена — каза Хелън.

— Ъ-хъ — изсумтя Хари.

— Не искаш ли да разбереш коя е любимата ми сцена?

Наложи се да отвори книжката при червената панделка.

Хелън се приближи до него и зачете една реплика на Жулиета:

— „Кажи: Защо и как дошъл си тука? Висока е градинската стена и ако нашите те сварят в двора, за тебе това място ще е смърт!“^[1] — Тя посочи следващия ред. — Виж сега какво отговаря Ромео.

— Ъ-хъ — каза Хари.

— Прочети репликата на Ромео — настоя Хелън.

Хари се прокашля, за да прочисти гърлото си. Не искаше да чете, но се видя принуден:

— „Върху криле любовни тук долитнах — прочете Хари с нормалния си глас, но изведнъж се промени. — Не спират зидовете любовта. — Той се изправи и сякаш се подмлади с осем години. Отново стана весел и жизнен. — Когато нещо е възможно, тя не се поколебава да го стори!“

— „Ако те сварят тук, ще те убият“ — прочете Хелън и го дръпна към кулисите.

— „Очите ти са много по-опасни — продължи той — от двеста техни техни шпаги! — Хелън продължаваше да го води към изхода от сцената. — Усмихни се и аз ще съм неуязвим за тях.“

— Не искам да те видят тук! Върви си! — каза Хелън и не чухме повече. Двамата излязоха през вратата и изчезнаха.

Не се появиха на коктейла. Седмица по-късно се ожениха.

Изглеждат много щастливи, макар че от време на време са доста странни, в зависимост от това, коя пиеса четат в момента.

Онзи ден се отбих в телефонната компания, за да се оплача за поредната сгрешена сметка. Попитах Хелън коя пиеса четат с Хари.

— През последната седмица — отговори тя — бях омъжена за Отело, обичана от Фауст и отвлечена от Парис. Не смяташ ли, че съм най-щастливата жена в града?

Казах й, че и аз мисля така, а освен това и повечето други жени.

— Те също имаха шанс — отбеляза Хелън.

— Повечето не бяха в състояние да издържат на вълнението — поясних аз и споменах, че са ме натоварили да режисирам друга пиеса. Попитах дали мога да разчитам на тях двамата с Хари. Тя се усмихна широко и каза:

— Кои сме този път?

Добре дошли в маймунарника

И така, един майски следобед Пит Крокър, шериф на областта Барнстейбъл, която се простираше върху целия Кейп Код, влезе във Федералната приемна по етичните самоубийства в Хаянис и каза на двете близо двуметрови стюардеси да не изпадат в паника, но имало основания да се вярва, че зловещият празноглавец Били Поета се е насочил към Кейп Код.

Под „празноглавец“ се разбираше човек, който отказва да взема етичните хапчета за контрол над раждаемостта по три пъти на ден. Наказанието за това беше 10 000 долара глоба и десет години затвор.

Това бе по време, когато населението на Земята бе достигнало седемнайсет милиарда човешки същества — твърде много, твърде големи бозайници за такава малка планета. Хората буквално бяха наблъскани като сардели.

Сарделите са малки морски рибки, които се консервират.

Така че Световното правителство бе започнало двустранна атака срещу пренаселването. От една страна насърчаваше етичните самоубийства, което означаваше да отидеш в най-близката Приемна за етични самоубийства и да поискаш стюардесата да те убие безболезнено, докато си лежиш на Баркалонг. От друга страна задължаваше всички да вземат етични контрацептиви.

Шерифът обясни на двете стюардеси, които бяха хубави, корави и високоинтелигентни момичета, че за да се залови Били Поета по всички пътища са поставени патрули и че околността ще бъде претърсена къща по къща. Основният проблем бил, че полицията не знаела как изглежда той. Единствените човешки същества, които са го виждали и познавали лично, били предимно жени и показанията им за ръста, очите, цвета на кожата и теглото му се разминавали фантастично.

— Не е нужно да ви напомням, момичета — продължи шерифът, — че празноглавците са много чувствителни от кръста надолу. Ако Били Поета се появи тук и започне да ви създава неприятности, един ритник на подходящото място ще свърши чудеса.

Имаше предвид факта, че етичните хапчета за контрол над раждаемостта всъщност правеха хората безчувствени от кръста надолу.

Повечето мъже казваха, че чувстват долната си половина като парче студено желязо или дървено блокче. Повечето жени казваха, че чувстват долната си половина като мокър памук или вкисната бира. Хапчетата бяха толкова ефикасни, че бихте могли да завържете очите на някого, да го накарате да изрецитира наизуст Гетисбъргската реч, да го изритате по топките и той да не пропусне нито сричка.

Хапчетата бяха етични, защото не нарушаваха човешката детеродна способност, което би било неестествено и неморално. Хапчетата просто лишаваха секса от всякакво удоволствие.

По такъв начин моралът и науката вървяха ръка за ръка.

Двете стюардеси в Хаянис бяха Нанси Маклуън и Мери Крафт. Нанси беше ягодоворуса. Мери беше блестящо кестенява. Униформата им се състоеше от бяло червило, тежък очен грим, пурпурни прилепнали гащеризони без нищо отдолу и черни кожени ботуши. Заведението им беше малко — разполагаха само с шест места за самоубийство. При добра седмица, например преди Коледа, се случваше да приспят до шейсет души. Правеха го с инжекция.

— Искам да ви уверя, момичета — каза Крокър, — че ситуацията е под контрол. Можете да продължавате работата си както обикновено. Това е всичко.

— Дали е всичко? — попита го Нанси.

— Не разбирам.

— Не чух да казвате, че е тръгнал направо към нас.

Шерифът сви рамене с престорена невинност.

— Все още не сме сигурни в това.

— Според мен всички знаят за Били Поета само едно — че специализира в обезчестяването на Стюардеси от Приемните за етични самоубийства.

Нанси беше девствена. Всички стюардеси бяха девствени. Освен това имаха високи научни степени по психология, също така бяха и квалифицирани медицински сестри. Освен това трябваше да са закръглени и розови и високи най-малко шест фута.

Америка се бе променила в много отношения, но все още не беше възприела метричната система.

Нанси Маклуън се обиди, задето шерифът се опитваше да ги предпази с Мери от пълната истина за Били Поета — сякаш наистина бе възможно да изпаднат в паника, ако я чуеха. Тя му каза това.

— Колко време, според вас, едно момиче ще се задържи на работа в СЕС — имаше предвид Службата по етични самоубийства, — ако се плаши толкова лесно?

Шерифът отстъпи крачка назад и се почеса по брадичката.

— Не много, предполагам — каза той.

— Точно така — отсече Нанси и скъси дистанцията помежду им, като му даде възможност да вдъхне аромата на дланта й, изправена в готовност за каратистки удар. Всички стюардеси бяха специалистки по джудо и карате. — Ако искате да разберете колко сме безпомощни — продължи тя, — само тръгнете към мен и ми кажете, че сте Били Поета.

Шерифът поклати глава и пусна стъклена усмивка.

— Предпочитам да не го правя.

— Това е най-умното от всичко, което казахте досега — кимна Нанси и му обърна гръб, а Мери се засмя. — Ние не сме уплашени. Ние сме ядосани. Дори не това. Не си струва. Ние сме отегчени. Какво по-отегчително от това да измине такова голямо разстояние и да дойде тук само, за да… — тя не довърши. — Просто е абсурдно.

— Аз не съм толкова ядосана на него самия — намеси се Мери, — колкото на жените, които са му позволили да го направи с тях, без съпротива… Които са го оставили да го направи, а след това не са успели да кажат на полицията как изглежда… При това стюардеси от службата!

— Някои не са поддържали уменията си по карате на ниво — добави Нанси.

Не само Били Поета изпитваше влечение към стюардесите от приемните за етични самоубийства. Всички празноглавци бяха такива. Лишени от разум, поради невземане на хапчетата, обзети от сексуална лудост, те си мислеха, че белите устни, големите очи и прилепналите по телата дрехи и ботушите на стюардесите не нашепват нищо друго освен секс, секс, секс.

Разбира се, истината бе, че никоя стюардеса не мислеше за секс.

— Ако Били следва обичайната си практика — каза шерифът, — най-напред ще изучи навиците ви и околността. След това ще избере една от вас и ще й изпрати мръсно стихотворение по пощата.

— Очарователно — отбеляза Нанси.

— Имаме сведения, че понякога използва и телефона.

— Каква смелост — отбеляза Нанси. Тя забеляза над рамото на шерифа, че пощальонът пристига.

Над едно от отделенията за умиране, а за него отговаряше Нанси, светна синя лампа. Човекът вътре искаше нещо. В момента всички останали отделения бяха свободни.

Шерифът попита дали е възможно човекът вътре да е Били Поета и Нанси отвърна:

— Ако е той, ще му счупя врата с палец и показалец.

— Лукав дядко е — каза Мери. Под „лукав дядко“ се разбираше всеки старец, хитър и склерозирал, който си спомняше миналото с часове, преди да позволи на стюардесата да го приспи.

Нанси изпъшка.

— Цели два часа се чудим какво да е последното ястие.

Тогава влезе пощальонът и донесе само едно писмо. Беше адресирано до Нанси и бе написано с размазан молив. Докато го отвори, тя стана великолепна в гнева и отвращението си, защото се досети, че най-вероятно е някаква помия от Били Поета.

Оказа се права. Вътре имаше стихотворение. Не беше оригинална творба, а песничка от стари времена, чиито думи придобиваха нов смисъл след като етичният контрол над раждаемостта бе станал универсален. Ето я, отново, изписана с размазан молив:

„Разхождайки се нощем в парка

по задниците пляскаме

ний статуите жарко.

Щом шърмановата кобила може да го отнесе,

защо не и ти?“

Нанси влезе в клетката за самоубийство, за да види какво иска лукавият дядко. Той лежеше на ментовозеления Баркалонг, на който през годините преди него бяха умрели в мир стотици други. Още проучваше менюто, предлагано от „Хауърд Джонсън“, намиращ се в съседство, и потропваше в такт с музиката от радиоточката, монтирана на лимоненожълтата стена. Стената беше от талашит. Имаше един прозорец с решетки и щори.

До всяка приемна за етични самоубийства имаше закусвалня „Хауърд Джонсън“ и обратно. Всички закусвални „Хауърд Джонсън“ имаха оранжеви покриви, а Приемните за етични самоубийства — червени, но и двете бяха правителствени учреждения.

Освен това практически всичко беше автоматизирано. Нанси, Мери и шерифът бяха щастливци, защото имаха работа. Повечето хора нямаха. Средностатистическият гражданин се мотаеше из къщи и гледаше телевизия, която също беше правителствена. На всеки петнайсетина минути телевизията го подканяше да гласува интелигентно, да посещава църква по свой избор, да обича ближния си и да спазва законите — или да посети най-близката Приемна за етични самоубийства, за да се увери колко дружелюбни и разбиращи са стюардесите.

Лукавият дядко беше нещо като рядкост, защото възрастта му личеше — беше плешив, трепереше, по ръцете му имаше старчески петна. Повечето хора приличаха на двайсет и двегодишни, благодарение на противостаростните инжекции, които им биеха два пъти в годината. Фактът, че този старец изглеждаше стар бе доказателство, че инжекциите са били създадени след като сладката птица на младостта му бе отлетяла.

— Решихме ли най-после каква ще е прощалната ни вечеря? — попита го Нанси. Тя долови заядливост в собствения си глас, почувства, че издава колко изнервена е от Били Поета и отегчена от стареца. Засрами се, защото това беше удивително непрофесионално от нейна страна. — Телешките котлети са много вкусни.

Възрастният мъж вдигна глава. С егоистичната лукавост на второто детство, той я улови в непрофесионализъм, в нелюбезност и смяташе да я накаже за това.

— Не ми говорите кой знае колко дружелюбно. Ако не се лъжа, стюардесите би трябвало да са много дружелюбни. Би трябвало да ми е приятно да дойда на това място.

— Извинете ме — отвърна Нанси. — Ако съм ви се сторила недружелюбна, това няма нищо общо с вас.

— Помислих си, че съм ви отегчил.

— Не, не, няма такова нещо — отвърна тя живо. — Сигурна съм, че знаете много интересни неща от историята. — Наред с другото, лукавият дядко твърдеше, че познавал Дж. Едгар Нейшън, аптекарят от Гранд Рапидс, бащата на етичния контрол над раждаемостта.

— Ами тогава изглеждайте заинтригувана — смъмри я той. Би могъл да си позволи всякакви безсрамия. Цялата работа беше в това, че можеше да си тръгне, когато пожелае, до момента, в който поиска иглата — и трябваше той да я поиска. Такъв бе законът.

Изкуството на Нанси и на всяка друга стюардеса се състоеше в това да се погрижи доброволците да не си отидат, търпеливо да ги увещава, агитира и ласкае през цялото време.

Така че Нанси трябваше да седи в клетката и да се преструва на възхитена от свежестта на локумите, които разтяга старецът, въпреки че вече всички знаеха тази история — за това как Дж. Едгар Нейшън открил етичния контрол над раждаемостта.

— И през ум не му минавало, че един ден хапчетата му ще бъдат давани на хора — каза лукавият дядко. — Идеята му била да въведе морал сред маймуните от зоологическата градина в Гранд Рапидс. Знаехте ли това? — попита той разпалено.

— Не, не, не го знаех. Колко интересно.

— Един Великден той отишъл на църква с единайсетте си деца. Денят бил толкова приятен, а църковната служба толкова хубава, че решили да отидат в зоологическата градина. Настроението им било толкова приповдигнато, че им се струвало, че ходят в облаците.

— Хъм. — Току-що описаната сцена бе взета от телевизионната пиеса, която показваха всеки Великден.

Лукавият дядко вмъкна себе си в сцената и разказа как побъбрил със семейство Нейшън, точно преди то да посети маймуните.

— „Добър ден, господин Нейшън — казах му аз. — Хубава сутрин.“ „Добър ден и на теб, Хауърд — отговори ми той. — Само на Великден човек може да се почувства така чист и прероден, да се едини с Божиите намерения.“

— Хъм — Нанси чу изнервящото звънене на телефона, което едва долиташе през звукоизолираната врата.

— Та отидохме заедно до маймунарника и какво мислите, че видяхме?

— Не мога да си представя. — Някой вдигна слушалката.

— Видяхме една маймуна да си играе със срамните си части!

— Не!

— Да! И Дж. Едгар Нейшън толкова се разстрои, че веднага се прибра у дома, за да разработи хапчето, което да накара маймуните напролет да не правят неща, неподходящи за очите на едно християнско семейство.

На вратата се почука.

— Да? — извика Нанси.

— Нанси? — обади се Мери. — Търсят те по телефона.

Когато Нанси излезе от клетката за самоубийства, завари шерифът пискливо да се задушава от пристъпи на полицейски възторг. Телефонът се подслушваше от агенти, скрили се в „Хауърд Джонсън“. Смятаха, че се обажда Били Поета. Бяха засекли откъде и полицаите вече се бяха отправили натам, за да го арестуват.

— Задръж го колкото се може повече! — прошепна шерифът на Нанси и й подаде слушалката, сякаш беше къс чисто злато.

— Да? — обади се Нанси.

— Нанси Маклуън? — каза мъжки глас. Беше преправен. Сякаш говореше през казу. — Обаждам се от името на наш общ приятел.

— О!?

— Помоли ме да ви предам нещо.

— Разбирам.

— Едно стихотворение.

— Добре.

— Готова ли сте?

— Да. — Нанси чу как воят на сирените се усилва в телефонната слушалка.

Мъжът също би трябвало да ги е чул, но въпреки това изрецитира стихотворението, без никакви емоции. Ето го:

Накисни се в балсам,

че ето, иде насам

демографският взрив

на един-единствен човек.

Хванаха го. Нанси чу всичко — тропането, боричкането, крясъците и ръмженето.

Потиснатостта, която изпита след като затвори, беше хормонална. Храброто й тяло се бе подготвило за битка, която нямаше да се състои.

Шерифът излетя от приемната за етични самоубийства така изпълнен с нетърпение да види престъпника, за чието залавяне бе спомогнал, че от джоба на шлифера му изпадна някакъв лист.

Мери го взе и извика след него. Той спря за миг, извика в отговор, че листът вече не е важен и я попита дали не би искала да дойде и тя. Двете момичета заспориха и накрая Нанси убеди Мери да отиде, като й каза, че тя не се интересува от Били Поета. Мери тръгна и небрежно й подаде листа.

Оказа се, че това е фотокопие на някои от стихотворенията на Били, които той е изпращал на други стюардеси. Нанси прочете първото. То се основаваше до голяма степен на един странен страничен ефект от хапчетата за етичен контрол над раждаемостта — освен всичко друго, те караха хората да пикаят синьо. Стихотворението беше озаглавено: „Какво каза пълноглавецът на стюардесата“ и беше следното:

Вълна не предох, семена не сях,

заради хапчето не изпаднах във грях.

Обичах тълпите, вонята, шума,

тюркоазено синя бе мойта пикня.

Под покрив оранжев похапвах си аз

и летях напред с пълна газ.

А днес дошъл съм под покрив червен,

за да изпикая живота си синьозелен.

Стюардесо девствена, посланичко на смъртта!

Красив е животът, но несравним с твойта красота!

Тъгувай за моя, ти прелестна жена,

защото пуска само синкава вода.

— Никога ли не сте чувала как Дж. Едгар Нейшън е открил етичния контрол над раждаемостта? — попита Лукавия дядко дрезгаво.

— Никога — излъга Нанси.

— Мислех, че всички знаят историята.

— За мен беше нещо ново.

— След като Нейшън сложи в ред маймунарника, мястото заприлича на Върховния съд на Мичиган. Междувременно в Обединените нации се вихреше криза. Хората, които разбираха от наука, казваха, че човечеството трябва да престане да се размножава толкова много, а хората, които разбираха от морал, твърдяха, че обществото ще рухне, ако сексът се използва единствено за удоволствие.

Лукавият дядко стана от Баркалонга си, отиде до прозореца и раздалечи щорите, за да погледне навън. Гледката закриваше един огромен термометър, висок десет метра, обърнат към улицата. На скалата му бяха градуирани хората в милиарди — от нула до двайсет. Ролята на живак играеше лента от прозрачна червена пластмаса. Тя показваше колко жители има Земята. Близо до долния край имаше черна стрелка, която показваше колко би трябвало да са те, според учените.

Лукавият дядко гледаше към залеза през прозрачната лента и щорите, така че лицето му бе прорязано от сенки и червено.

— Кажете ми — проговори той след малко, — след като умра с колко ще спадне термометърът? С един фут?

— Не.

— Инч?

— По-малко.

— Знаете какъв е отговорът, нали? — попита той и се обърна към нея. Старческата сенилност изчезна от гласа и погледа му. — Един инч от термометъра се равнява на 83 333-а души. Знаете го, нали?

— Може би… може би сте прав. Но според мен, не бива да гледаме на нещата по този начин.

Той не я попита по кой начин би трябвало да гледат на нещата. Вместо това й обясни нещо съвсем друго.

— Ще ви кажа една истина. Аз съм Били Поета, а вие сте много красива.

С едната си ръка той извади от джоба си къс револвер. С другата свали плешивината и сбръчканото си чело, които се оказаха гумени. Видът му стана като на двайсет и двегодишен младеж.

— Когато всичко това свърши, полицаите ще искат да знаят как изглеждам — каза той на Нанси и се усмихна злобно. — В случай, че не ви бива да описвате хора, а е изненадващо колко много жени са такива:

Аз съм с пет фута и два инча ръст,

със сини очи

и кестенява коса до раменете —

неземен мъж,

пълен със хъс,

според дамите — истински връх.

Били беше с десет инча по-нисък от Нанси и с десетина килограма по-лек. Тя му каза, че няма никакъв шанс да успее, но се заблуждаваше. Предишната нощ Били бе развинтил решетките на прозореца и я накара да скочи навън, а след това да се спусне в шахтата на канализацията, скрита от улицата зад големия термометър.

Поведе я през каналите на Хаянис. Знаеше къде отива. Имаше електрическо фенерче и карта. Нанси трябваше да ходи пред него, а сянката й танцуваше гротескно в краката й. Опита да се ориентира къде се намират спрямо истинския свят горе. Позна, когато минаха под „Хауърд Джонсън“, заради шумовете, които дочу. Машините, които приготвяха и сервираха храната, бяха безшумни, но това караше хората, хранещи се в заведението, да се чувстват твърде самотни, така че архитектите бяха предвидили звукови ефекти, наподобяващи кухня. Това чу Нанси — магнетофонен запис на дрънкане на чинии и прибори, смях на негри и пуерториканци.

След това изгуби ориентация. Били не говореше, ако се изключат кратките команди „наляво“, „надясно“ или „Не прави глупости, Юнона, или ще пръсна голямата ти шибана глава на парчета“.

Само веднъж поведоха нещо като разговор — започна го Били, той го и завърши.

— Как може момиче със задник като твоя да продава смърт? — попита той отзад.

Тя се осмели да спре.

— Не мога да отговоря на такъв въпрос. — Беше уверена, че е в състояние да му даде такъв отговор, че свят да му се завие.

Но Били я бутна да върви напред и пак я предупреди, че може да пръсне шибаната й глава.

— Ти не искаш да чуеш отговора ми — реши да го подразни тя. — Страх те е от него.

— Никога не слушам какво ми говори една жена, докато не премине действието на хапчетата — отвърна Били подигравателно.

Значи това беше планът му — да я държи в плен най-малко осем часа. След толкова време изчезваше ефектът от хапчето.

— Това е глупаво.

— Жената не е жена, докато е под влияние на хапчето.

— Наистина си в състояние да накараш една жена да се чувства като предмет, а не като личност.

— За това ще благодариш на хапчето.

Под Голям Хаянис, в който живееха 400 000 сардели, 400 000 човешки същества, имаше осемдесет мили канали. Нанси изгуби представа за времето там долу. Когато най-после Били обяви, че са пристигнали, където трябва, тя имаше чувството, че е минала цяла година.

Реши да изпита това странно чувство, като ощипа бедрото си, за да почувства какво ще каже химическият часовник на тялото й. Бедрото й все още бе изтръпнало.

Били я накара да се изкачи по стълба от метални скоби, забити във влажна зидария. Отгоре се виждаше кръг от нездрава светлина. Оказа се, че това е луната, която се виждаше през пластмасовата повърхност на един огромен прозрачен купол. Нямаше нужда Нанси да задава типичния за всички жертви въпрос: „Къде съм?“ На Кейп Код имаше само един такъв купол — намираше се на пристанището на Хаянис и в него се помещаваше музеят на Кенеди.

Музеят бе посветен на живота през по-разкошни времена. Беше затворен. Отваряха го само през лятото.

Каналът, през който излязоха Нанси и Били, се намираше сред голяма площ от зелен бетон, която показваше къде е била моравата пред къщата на Кенеди. На зеления бетон, пред допотопните дървени къщи, се намираха статуите на четиринайсетимата Кенеди, които са били президенти на Съединените световни щати. Играеха американски футбол.

Между другото, по времето, когато отвлякоха Нанси, президент на Света беше една бивша стюардеса от Службата за етични самоубийства на име „Мама“ Кенеди. Нейната статуя нямаше да се появи на игрището за американски футбол. Името й наистина беше Кенеди, но тя не беше истинска. Хората намираха, че няма стил, че е проста. На стената в кабинета й висеше табела: „НЕ Е НЕОБХОДИМО ДА СТЕ ЛУД, ЗА ДА РАБОТИТЕ ТУК, НО ВСЕ ПАК ПОМАГА“. И още една: „МИСЛИ!“ И още една: „НЯКОЙ ДЕН ЩЕ СЕ НАЛОЖИ ДА ТРЯБВА ДА СЕ ОРГАНИЗИРАМЕ“.

Кабинетът й беше в Тадж Махал.

Преди да пристигне в музея на Кенеди, Нанси бе уверена, че рано или късно ще изпотроши всички кости от дребното тяло на Били, дори, че ще го застреля със собствения му пистолет. Нищо не й пречеше да направи всичко това — смяташе го за по-отвратителен от насмукал се с кръв кърлеж.

Не от състрадание промени мнението си. Промени го, защото разбра, че Били има банда. Когато излязоха от канала, около него имаше осем души — по равно мъже и жени, с нахлузени върху главите чорапи. Именно жените уловиха Нанси за раменете и й казаха да запази спокойствие. Бяха високи колкото нея и я държаха така, че да й причинят невъобразима болка, ако се наложи.

Нанси затвори очи, но това не й попречи да достигне до очевидния извод — тези перверзни жени бяха нейни сестри от Службата за етични самоубийства. Това толкова я разстрои, че тя не можа да се въздържи да не попита силно и с горчивина:

— Как можахте да нарушите клетвата си!?

Усети невъобразима болка, преви се на две и се разплака.

Когато отново се изправи, искаше й се да каже още много неща, но предпочете да мълчи. Зачуди се какво ли е накарало тези стюардеси да се обърнат срещу всякакво човешко приличие. Празноглавството не би могло да го обясни изцяло. Сигурно ги бяха и дрогирали освен това.

Нанси си припомни всички ужасни препарати, за които бе учила в училище и реши, че тези жени са вземали най-лошия от всички тях. Този препарат, както й бяха казали учителите, бил толкова силен, че дори човек, безчувствен от кръста надолу, правел секс непрекъснато и с ентусиазъм само след една чаша от него. Това трябваше да е отговорът — тези жени бяха пили джин.

Заведоха Нанси в средната дървена къща, която беше тъмна като останалите, и тя чу как мъжете съобщават новините на Били. Именно в тези новини тя долови първия лъч на надежда. Може би скоро щяха да я спасят.

Членът на бандата, който се бе обадил така безсрамно на Нанси, бе убедил полицаите, че е Били Поета, а това беше лошо за нея. Полицаите все още не знаеха, че тя е изчезнала — както казаха двама мъже на Били, — а Мери Крафт е получила телеграма от името на Нанси, че тя спешно е заминала за Ню Йорк по някакъв семеен въпрос.

Ето в кое Нанси зърна лъча на надеждата — Мери знаеше, че тя няма семейство в Ню Йорк. Нито един от 63 000 000 жители на града не й беше роднина.

Бандата беше деактивирала алармената инсталация против крадци в музея. Освен това бяха срязали много от въжетата и веригите, предназначени да пречат на посетителите да пипат ценните предмети. Не беше трудно да се досетиш кой ги е срязал — единият от мъжете беше въоръжен с жестоки на вид ножици за метал.

Вкараха Нанси в една слугинска стая на горния етаж. Мъжът с ножицата сряза веригата, която ограждаше тясното легло. Сложиха я в него, двама мъже я задържаха да не мърда, а една жена й би инжекция, за да изгуби съзнание.

Били Поета бе изчезнал.

Докато Нанси заспиваше, жената със спринцовката я попита на колко години е.

Нанси бе изпълнена с решимост да не отговаря, но откри, че наркотикът прави невъзможно да не го направи.

— Шейсет и три — каза тя.

— Как ли се чувства една девственица на шейсет и три?

Нанси чу собствения си отговор, сякаш през някаква виолетова мъгла. Отговорът я изуми, искаше й се да протестира, че той не е неин.

— Глупашки — заяви тя.

След миг отвори уста и с надебелял глас попита жената:

— Какво имаше в спринцовката?

— Какво имаше в спринцовката ли, сладурче? Наричат го серум на истината.

Когато Нанси се събуди, луната бе залязла, но все още беше нощ. Завесите бяха спуснати и гореше свещ. Тя никога досега не бе виждала свещ.

Събуди я един сън с комари и пчели. Комарите и пчелите бяха изчезнали. Птиците също. Нанси сънува, че милиони насекоми жужат около тялото й от кръста надолу. Не я жилеха или хапеха. Правеха й вятър с крилцата си. Нанси бе празноглавка.

Заспа отново. Когато се събуди следващия път, три жени, все още с чорапи на главите, я водеха към банята. Някой вече се бе къпал в нея и беше пълна с пара. На пода се виждаха нечии мокри стъпки и ухаеше на сапун от борови иглички.

Волята и интелигентността й се възвърнаха, след като се изкъпа, напарфюмира и облече в бяла нощница. Когато жените отстъпиха назад, за да й се възхитят, тя каза тихо:

— Сега може да съм празноглавка, но това не значи, че мисля като такава или че ще се държа като такава.

Никой не възрази.

Свалиха Нанси на долния етаж и я изведоха от къщата. Тя очакваше отново да я накарат да влезе в някой канал. Това би било прекрасно място, където да я изнасили Били — долу в канализацията.

Само че я преведоха през зеления бетон, където е била тревата, след това през жълтия бетон, където е бил плажът и най-накрая през синия бетон, където е било пристанището. Там имаше двайсет и шест яхти, принадлежали на различните представители на рода Кенеди, потопени до ватерлинията в синия бетон. Въведоха я в най-старата от тях, „Мерлин“, принадлежала на Джоузеф П. Кенеди.

Зазоряваше се. Тъй като навсякъде около музея се издигаха небостъргачи, щеше да мине доста време, преди слънчевите лъчи да докоснат микрокосмоса под прозрачния купол.

Преведоха я през каюткомпанията и застанаха пред вратата на предната каюта. Жените с жестове й обясниха, че трябва да слезе по петте стъпала към нея сама.

Нанси замръзна за миг. На мостика имаше две статуи в естествен ръст. На руля беше Франк Уиртанен — истинският капитан на „Марлин“. До него стоеше неговият син и първи помощник, Карли. Те не обръщаха никакво внимание на Нанси. Бяха вперили погледи напред към синия бетон.

Нанси, боса и по тънка бяла нощница, слезе смело в предната каюта, която бе осветена със свещи и ароматизирана с боров парфюм. Затвориха вратата след нея и я заключиха.

Чувствата, обзели Нанси и старинното обзавеждане на каютата бяха толкова объркани, че в началото тя не успя да отдели Били Поета от обстановката — от махагона и оловното стъкло. След това го съзря в далечния край — беше се облегнал на стената. Облечен бе в алена копринена пижама с широка яка. На гърдите на Били се виждаше голям, гърчещ се златен дракон. Той дишаше огън.

В контраст с обстановката и облеклото си, Били носеше очила, а в ръцете си държеше книга.

Нанси спря на последното стъпало и се улови за ръкохватките в каюткомпанията. Оголи зъбите си и изчисли, че ще са необходими десетина мъже с телосложението на Били, за да я покорят.

Между тях имаше голяма маса. Нанси бе очаквала в каютата да има легло, вероятно с форма на лебед, но „Марлин“ беше лодка за дневни пътувания. Каютата беше всичко друго, но не и будоар. Предразполагаше към сладострастие колкото трапезарията на някой дребен буржоа от Ейкрън, Охайо, около 1910 година.

На масата гореше свещ. Имаше кофа с лед, две чаши и бутилка шампанско. Шампанското бе също толкова незаконно, колкото и хероина.

Били свали очилата си, усмихна й се стеснително, срамежливо и каза:

— Добре дошла.

— По-близо от това няма да дойда.

— Там, където сте, сте много красива.

— Какво трябва да кажа в отговор? Че си страхотен хубавец? Че изпитвам непреодолимо желание да се хвърля в мъжествените ти ръце?

— Ако искате да ме направите щастлив, несъмнено трябва да постъпите точно така. — Каза го смутено.

— Ами моето щастие?

Въпросът изглежда го озадачи.

— Нанси… та нали за това става дума!

— Ами ако моята представа за щастие не съвпада с твоята?

— А каква, според вас, е моята представа?

— Нямам намерение да се хвърля в ръцете ти, нямам намерение да пия от тази отрова, нямам намерение да помръдна оттук, освен ако някой не ме принуди със сила — отсече Нанси. — Така че представата ти за щастие ще се окаже осем души, които да ме държат неподвижно върху масата, докато ти храбро държиш насочен към главата ми зареден пистолет… и правиш каквото искаш. Само така може да стане, така че повикай приятелите си и приключвай!

Което той и направи.

Не й причини болка. Дефлорира я с медицинска прецизност, която й се стори зловеща. След като свърши, видът му не беше дързък или горд. Точно обратното — чувстваше се ужасно потиснат.

— Повярвай ми — каза й той, — ако имаше друг начин…

Тя му отговори с каменна гримаса… и с безмълвните сълзи на унижението.

Помощниците на Били Поета освободиха от стената една койка, не по-широка от рафт за книги, и тя позволи да я положат на нея. Отново остана сама с Били. Колкото и едра да беше — като контрабас върху тесния рафт — сега се чувстваше дребна. Завиха я с някакво протрито одеяло от военния резерв. Нейна идея беше да дръпне един ъгъл от него, за да скрие лицето си.

По звуците се досети какво прави Били, а то не беше много — седеше до масата, от време на време въздишаше, от време на време сумтеше и прелистваше страниците на книгата. Запали пура и миризмата й започна да се процежда под одеялото. Били пое дим и започна да кашля, кашля, кашля.

Когато кашлицата замря, Нанси заговори с ненавист изпод завивката:

— Ти си толкова силен, толкова властен, толкова здрав. Трябва да е прекрасно да си така мъжествен.

Били само въздъхна при тези думи.

— Аз не съм типична празноглавка — продължи тя. — Това, което направи, не ми хареса никак.

Били изсумтя, прелисти страница.

— Предполагам, че всички други жени са го харесали. Било им е недостатъчно.

— Не.

Нанси откри лицето си.

— Как така „не“?

— И те бяха като теб.

Това накара Нанси да се изправи и да се втренчи в него.

— Жените, които ти помогнаха тази вечер…

— Е?

— С тях си постъпил, както постъпи с мен, нали?

Той не вдигна очи от книгата.

— Точно така.

— Тогава защо не те убиха, вместо да ти помагат?

— Защото разбират — отвърна Били и добави благо: — Те са благодарни.

Нанси стана от леглото, приближи се до масата, улови се за ръба й, наведе се към него. И му каза натъртено:

— Аз не съм благодарна.

— Ще бъдеш.

— И как точно ще се случи това чудо?

— С времето — отвърна Били.

Той затвори книгата, изправи се. Нанси изпадна се почувства объркана от магнетизма му. Някак си Били отново държеше положението в ръцете си.

— Това, което преживя, Нанси — обясни й той, — е типична първа брачна нощ на порядъчно момиче отпреди сто години, когато всички са били празноглавци. Разбира се, тогава младоженецът не е имал помощници, защото най-често младоженката не е искала да го убива. Иначе, обаче, нещата са били почти същите. Това е пижамата, която пра-прадядо ми е носел през първата си брачна нощ в Ниагара Фолз. — Според неговия дневник, младата му съпруга плакала цяла нощ и повърнала два пъти. С времето обаче, се превърнала в сексуален ентусиаст.

Сега беше неин ред да отговори, като не отговори. Разбра думите му. Уплаши се, след като толкова лесно схвана, че от неприязън в началото, желанието за секс може да нараства и нараства.

— Ти си много типична празноглавка — продължи Били. — Ако сега се осмелиш да се замислиш, ще си дадеш сметка, че си ядосана, защото съм твърде лош любовник, а освен това съм и такъв смешен на вид смотаняк. Отсега нататък не можеш да не мечтаеш за партньор, истински достоен за Юнона като теб. И ще го откриеш — висок, силен и нежен. Движението на празноглавите се разраства с всеки изминал час.

— Но… — започна Нанси и млъкна. Погледна към изгряващото слънце през илюминатора.

— Какво, но?

— Светът днес е в това състояние, заради празноглавието в по-стари времена. Не разбираш ли? — Говореше умолително. — Светът повече не може да си позволи да прави секс.

— Разбира се, че може — възрази Били. — Не може да си позволи само да се размножава.

— Тогава защо са тези закони?

— Това са лоши закони — каза той. — Ако се върнем назад в историята, ще видим, че хората, които най-много са искали да управляват, да правят закони, да прилагат закони, да казват на всекиго какви иска да са нещата тук, на Земята Всемогъщия Бог… тези хора винаги са прощавали на себе си и на приятелите си всичко. Но са били абсолютно отвратени от естествената сексуалност на обикновените мъже и жени.

Не знам защо е така. Това е един от многото въпроси, които ми се иска някой да зададе на машините. Знам едно — триумфът на това отвращение и ужас сега е пълен. Почти всички мъже и жени се чувстват като нещо, което котката е довлякла от улицата. Единствената сексуална красота, която един мъж днес може да види, е в жената, която ще го убие. Сексът е смърт. Ето ти едно злокобно равенство — сексът е смърт. Което трябваше да се докаже.

Така че, виждаш, Нанси — продължи Били, — посветих тази нощ, а и много други преди нея, на усилията си да възстановя известно количество невинно удоволствие на този свят, който е по-беден на удоволствия, отколкото би трябвало.

Нанси седна безмълвно и наведе глава.

— Ще ти кажа какво направил пра-пра-дядо ми на сутринта, след първата си брачна нощ.

— Не мисля, че искам да го чуя.

— Няма никаква жестокост. По-скоро е нежно.

— Може би точно затова не искам да го чуя.

— Прочел на жена си едно стихотворение — Били взе книгата от масата. — В дневника му пише кое е то. Тъй като не сме съпруг и съпруга и може да не се видим много, много години, бих искал да ти го прочета, за да знаеш, че съм те обичал.

— Моля те, недей… Няма да издържа.

— Добре. Ще оставя книгата тук и ще отбележа мястото, в случай че поискаш да го прочетеш по-късно. Ето началото:

Как те обичам? Да видим.

Обичам те до дълбините, ширините, висините,

които моята душа достига, щом чувства се незрима

в името на Съществото и Блаженството неизразимо.

Върху книгата Били сложи едно флаконче.

— Освен това ти оставям тези хапчета. Ако вземаш по едно на месец, никога няма да имаш деца. И въпреки това ще си празноглава.

Той си тръгна. Всички си тръгнаха, освен Нанси.

Когато най-накрая тя вдигна очи към книгата и флакончето, видя, че на него има етикет. Ето какво пишеше на етикета: ДОБРЕ ДОШЛИ В МАЙМУНАРНИКА.

Дългият път към вечността

Бяха отраснали врата до врата в покрайнините на града, край ниви, гори и овощни градини, край една красива камбанария, която принадлежеше на училището за слепи.

Сега бяха по на двайсет, без да са се виждали близо година. Отношенията помежду им винаги бяха шеговити и приятелски, но никога не бе ставало дума за любов.

Името му беше Нют. Нейното бе Катрин. В ранния следобед Нют почука на вратата на Катрин.

Катрин излезе да отвори. В ръката си държеше дебелото лъскаво списание, което четеше. То бе посветено изцяло на булчински костюми.

— Нют! — възкликна тя. Беше изненадана, че го вижда.

— Искаш ли да се поразходим? — попита той. Беше срамежлив, дори с Катрин. Прикриваше стеснителността си, като говореше разсеяно, сякаш това, което истински го интересуваше, се намираше някъде много далеч — като че ли беше таен агент, прекъснал за малко мисията си между прекрасните, далечни и зловещи нейни пунктове. Винаги говореше така, дори и когато ставаше дума за неща, които го засягаха дълбоко.

— Да се поразходим? — попита Катрин.

— Единият крак пред другия — отвърна той, — през поляни и мостове…

— Нямах представа, че си в града — каза Катрин.

— Току-що пристигнах.

— Още си в армията, както виждам.

— Остават ми седем месеца. — Беше ефрейтор в артилерията. Униформата му бе изпомачкана. Обувките му бяха прашни. Нуждаеше се от бръснене. Протегна ръка към списанието. — Дай да видя хубавата книжка.

Тя му го подаде.

— Скоро се омъжвам, Нют.

— Знам. Хайде да се поразходим.

— Имам ужасно много работа. Сватбата е след седмица.

— Ако се разходим, бузите ти ще порозовеят. Ще станеш розова булка. — Той разлисти страниците на списанието. — Розова булка като тази… като тази… като тази… — Нют й показа розови булки.

Катрин се замисли за розовите булки и порозовя.

— Това ще е моят подарък за Хенри Стюарт Чейсънс — продължи Нют. — Като те изведа на разходка, ще получи розова булка.

— Знаеш как се казва? — учуди се Катрин.

— Мама ми писа — отвърна той. — От Питсбърг е, нали?

— Да. Ще го харесаш.

— Може би.

— Ще… ще дойдеш ли на сватбата, Нют?

— Съмнявам се.

— Отпуската ти не е достатъчно дълга?

— Отпуска ли? — учуди се той. Разглеждаше реклама за сребърни прибори, отпечатана на две страници. — Не съм в отпуска.

— О!?

— Аз съм това, което наричат „самоволно отлъчил се“.

— О, Нют! Не може да бъде!?

— Може — отвърна той и продължи да разглежда списанието.

— Защо, Нют?

— Исках да разбера кои сребърни прибори предпочиташ. — Той започна да чете имена на модели от списанието. — „Албърмарл“? „Хийтър“? Леджънд"? „Рамблър Роуз“? — Вдигна очи и се усмихна. — Смятам да подаря на теб и съпруга ти лъжица.

— Нют, Нют, кажи ми, наистина…

— Искам да дойдеш с мен на разходка.

Катрин закърши ръце, по сестрински разтревожена.

— Нали ме излъга, че си избягал?

Той подсвирна тихо като полицейска сирена и повдигна вежди.

— Къде… Откъде? — попита тя.

— От Форт Браг.

— В Северна Каролина?

— Да. Близо до Файетвил, където е учила Скарлет О’Хара.

— Как дойде дотук?

Нют изправи палец и направи жеста на автостопаджиите.

— Два дни — добави той.

— Знае ли майка ти?

— Не дойдох, за да видя нея.

— А кого?

— Теб.

— Защо мен?

— Защото те обичам. А сега можем ли да излезем на разходка? Единият крак пред другия, през поляни и мостове…

Вече се разхождаха, бяха в гората, с килим от кафяви листа.

Катрин бе ядосана и разстроена, почти разплакана.

— Нют! — каза тя. — Това е абсолютно безумие!

— Откъде-накъде?

— Как можеш да избереш точно този безумен момент, за да ми кажеш, че ме обичаш? Никога досега не си ми говорил така! — тя спря.

— Да вървим — каза Нют.

— Не. Няма да продължа нататък. Изобщо не трябваше да излизам с теб!

— Но ти излезе.

— За да не си вкъщи. Ако някой беше дошъл да чуе какво ми говориш седмица преди сватбата…

— Какво щеше да си помисли?

— Че си луд.

— Защо?

Катрин пое дълбоко дъх, произнесе реч.

— Позволи ми да кажа, че съм дълбоко трогната от безумието, което извърши. Не мога да повярвам, че наистина си избягал от казармата, но може и да си. Не мога да повярвам, че наистина ме обичаш, но може би е така. Все пак…

— Обичам те — каза Нют.

— Трогната съм — отвърна Катрин. — И съм много привързана към теб, като приятел. Много. Но… просто е твърде късно. — Тя направи крачка встрани от него. — Не си ме целунал дори веднъж. — Вдигна ръце, за да се предпази. — Не искам да кажа, че трябва да го правиш сега. Просто всичко е толкова неочаквано! Нямам никаква представа как да ти отговоря!

— Нека просто се поразходим. Да прекараме времето приятно.

Отново тръгнаха.

— Как очакваше, че ще реагирам? — попита Катрин.

— Откъде да знам какво да очаквам? Никога досега не съм правил подобно нещо.

— Да не би да мислеше, че ще се хвърля на шията ти?

— Може би.

— Съжалявам, но ще те разочаровам.

— Не съм разочарован. Не съм разчитал, че това ще стане. Колко е приятно само да се разхождаме.

Катрин спря отново.

— Знаеш ли какво ще стане сега? — попита тя.

— Не.

— Стискаме ръце и се разделяме като приятели. Това ще стане сега.

Нют кимна.

— Добре. Спомняй си за мен от време на време. Спомняй си колко много те обичах.

Неволно, Катрин избухна в плач. Тя обърна гръб на Нют и се загледа в безкрайната колонада на дърветата.

— Какво означава това? — попита той.

— Гняв! — отвърна тя и стисна юмруци. — Ти нямаш никакво право…

— Трябваше да разбера.

— Дали и аз те обичам? Щях да ти го покажа отдавна.

— Щеше ли?

— Да. — Катрин се обърна към него. Лицето й бе силно зачервено. — Щеше да разбереш!

— Как? — попита Нют.

— Ще да забележиш. Жените ни ги бива кой знае колко да крият такива неща.

Той се вгледа в лицето й. За свой ужас, тя разбра, че е права — че жените ни ги бива кой знае колко да крият любовта.

Нют видя любовта.

И направи каквото трябваше.

Целуна я.

— Истински ад е човек да си има работа с теб — каза тя, когато я пусна.

— Да?

— Не трябваше да го правиш.

— Не ти ли хареса?

— Какво очакваше? Луда, необуздана страст?

— Пак ще ти кажа, никога не знам какво ще стане в следващия момент.

— Ще си кажем довиждане.

Той леко се намръщи.

— Добре.

Тя произнесе още една реч:

— Не съжалявам, че се целунахме. Беше хубаво. Трябваше да го направим, бяхме толкова близки! Винаги ще те помня, Нют. Желая ти щастие.

— И аз на теб.

— Благодаря ти, Нют.

— Трийсет дни — каза той.

— Какво?

— Трийсет дни в ареста… ето какво ще ми струва една целувка.

— Съжалявам, но не аз те накарах да избягаш от казармата.

— Знам — отвърна той.

— Не мисля, че заслужаваш награда за героизъм, заради глупавото нещо, което си направил.

— Трябва да е приятно да си герой. Хенри Стюарт Чейсънс герой ли е?

— Може и да бъде… Ако получи шанс — отвърна Катрин. Смутено, тя забеляза, че отново се разхождат. Сбогуването бе забравено.

— Наистина ли го обичаш? — попита той.

— Разбира се, че го обичам! — отвърна тя разпалено. — Ако не го обичах, нямаше да се омъжа за него.

— Какво толкова намираш в него?

— Стига вече! — извика Катрин и отново спря. — Даваш ли си сметка как се държиш? У Хенри има много, много, много добри неща! Да! И вероятно много, много, много лоши. Само че това не ти влиза в работата. Обичам го и не е необходимо да обсъждам достойнствата му с теб!

— Извинявай — каза Нют.

— Наистина престани!

Той я целуна пак. Целуна я пак, защото тя искаше.

Намираха се в голяма овощна градина.

— Как успяхме да се отдалечим толкова от дома, Нют? — попита Катрин.

— Единия крак пред другия… през поляни и постове — отговори той.

— И те се добавят една към друга… крачките.

Камбаната в училището за слепи недалеч заби.

— Училище за слепи — каза Нют.

— Училище за слепи — повтори Катрин. Тя поклати глава учудено унесена. — Вече трябва да се връщам.

— Кажи довиждане.

— Всеки път, когато го кажа, получавам целувка.

Нют седна на окосената трева под едно ябълково дръвче.

— Седни — подкани я той.

— Не.

— Няма да те докосна.

— Не ти вярвам.

Катрин седна под друго дръвче, на пет метра от него. Затвори очи.

— Мечтай за Хенри Стюарт Чейсънс — каза той.

— Какво?

— Мечтай за твоя чудесен бъдещ съпруг.

— Добре, ще мечтая. — Катрин стисна клепачи още по-силно и си представи бъдещия си съпруг.

Нют се прозина.

Пчелите жужаха наоколо и Катрин едва не заспа. Когато отново отвори очи, видя, че Нют наистина спи.

Започна да похърква тихо.

Катрин остави Нют да поспи час и докато спеше, го обожаваше с цялото си сърце.

Сенките на ябълковите дръвчета започнаха да се удължават на изток. Камбаните в двора на училището за слепи отново забиха.

Чик-чирик, чик-чирик — зачурулика птичка.

Някъде далеч заръмжа автомобилен клаксон и млъкна. Заръмжа и млъкна. После замря.

Катрин стана и коленичи край Нют.

— Нют? — повика го тя.

— М-м? — обади се той и отвори очи.

— Става късно.

— Здравей, Катрин — каза той.

— Здравей, Нют — отвърна тя.

— Обичам те — каза той.

— Зная — отвърна тя.

— Твърде късно — каза той.

— Твърде късно — отвърна тя.

Нют стана и се изтегна с ръмжене.

— Приятна разходка.

— Приятна — съгласи се Катрин.

— Тук ли ще се разделим?

— Къде ще отидеш?

— Ще стопирам до града и ще се предам.

— Късмет — пожела тя.

— И на теб. Ще се омъжиш ли за мен, Катрин?

— Не.

Той се усмихна, вгледа се в нея за миг и бързо се отдалечи. Катрин остана загледана в него, докато ставаше все по-малък сред сенките и дърветата, знаеше, че ако сега се обърне, ако я повика, тя ще хукне към него. Нямаше да има друг избор.

Нют спря. Обърна се. И я повика.

— Катрин! — повика я той.

Тя хукна към него, прегърна го, не можеше да говори.

Портфейлът на Фостър

Работата ми е да продавам подходящи съвети на богати клиенти. Служител съм в една финансова консултантска фирма. От това се живее, макар да не мога да кажа, че си докарвам Бог знай колко пари… поне засега. Всъщност — току-що започвам. Само за да кандидатствам за мястото, се наложи да си купя бомбе, тъмносиньо палто, сив банкерски костюм, черни обувки, връзка на раета, половин дузина бели ризи, още толкова черни чорапи и сиви ръкавици.

Когато посещавам някой клиент, винаги взимам такси, а видът ми е изряден. Държа се така, сякаш току-що съм направил удар на стоковата борса и идването ми при него е по-скоро като обществено задължение. Появата ми в безупречен вид, лъскавите сертификати и секретните борсови анализи, подредени грижливо в кожена папка, винаги предизвикват една — желаната от мен — реакция — да ме посрещат с внимание достойно за министър или лекар. Смисълът е… аз поемам отговорността и всичко ще бъде наред.

Обслужвам главно кротки стари дами, които, по волята на железни закони, са наследили значителни части от планетата. Прелиствам ценните книжа на клиента и излагам нашите експертни решения за съставянето на портфейла им по такъв начин, че стойността му да нараства. Мога да говоря за десетки хиляди долари, без да ми трепне гласа. Преглеждам книги за повече от сто хиляди само с едно високомерно „М-м, аха“.

Тъй като аз самият нямам портфейл, приличам на гладното момче, което разнася поръчки от сладкарницата. Никога обаче не го бях усетил, докато Хърбърт Фостър не ме помоли да погледна финансите му.

Обади се една вечер и каза, че негов приятел ме бил препоръчал и дали мога да отида да обсъдим някои делови въпроси. Измих се, избръснах се, лъснах си обувките, сложих униформата на преуспяващ и пристигнах тървествено с такси.

Хората от моя бранш, а и не само те, имат лошия навик да оценяват човека по неговата къща, кола и костюм и по годишния му приход. Хърбърт Фостър печелеше не повече от шест хиляди на година — готов съм да се обзаложа. Нямам нищо против хората със средни възможности, но все пак решаващото бе, че от тях не мога да печеля. Малко се ядосах, че такъв клиент възнамерява да ми губи времето, тъй като едва ли разполагаше с повече от няколко стотин долара. Е, най-много хиляда — моят хонорар щеше да е в най-добрия случай един, два долара.

Както и да е, пристигнах в бедняшката къща на Фостър — строена след войната и с пригоден за живеене таван. Бяха се обзавели от местния магазин по конфекция, с пепелниците, овлажнителя на въздуха и картините по стените, всичко за 199.99 долара. По дяволите, след като вече бях там, трябваше да разгледам големия му проблем.

— Хубаво жилище имате, господин Фостър — рекох. — А това е чаровната ви съпруга, нали?

Отсреща тъпо ми се усмихна слаба жена с неугледен вид. Беше облечена в избелял пеньоар, изпъстрен с ловни сцени. Щампата се сливаше с калъфа на стола и аз трябваше да напрегна зрението си, за да различа жената от мебелите.

— Приятно ми е да се запознаем госпожо Фостър — добавих аз.

Около нея имаше бельо и чорапи за кърпене. Хърбърт каза, че името й е Алма, което изглеждаше съвсем възможно.

— А това е малкия наследник — продължих аз. — Умно момче. Сигурно е луд по баща си.

Двегодишното хлапе избърса ръцете си в парталона ми, изсумтя и затопурка към пианото. Спря се в десния край на клавиатурата и започна да блъска клавиша на най-високия тон, което продължи минута, две, три…

— Музикален е като баща си — поясни Алма.

— Свирите, нали, г-н Фостър?

— Класика — отвърна Хърбърт.

Аз го огледах за първи път. Беше дребен, с кръгло луничаво лице и големи зъби. Обикновено такива хора са фукльовци или мъдреци. Трудно можех да повярвам, че е щастлив с грозната си съпруга и че обича семейния живот до побъркване. Вероятно причината беше в тихото отчаяние, което, струва ми се, за миг зърнах в очи му.

— Не трябва ли да се стягаш за срещата, мила? — попита Хърбърт.

— Отложи се в последния момент.

— Във връзка с вашия портфейл… — започнах аз.

Хърбърт сякаш се стресна.

— Какво искате да кажете?

— Вашият портфейл… вашите ценни книжа.

— А, да, по-добре да поговорим в спалнята. Там е по-тихо.

— Хърбърт, недей да ги продаваш!

— Няма, Алма, само ще ги обсъдим.

— Разбирам — казах аз внимателно. — Приблизително колко са държавните ви облигации?

— Триста и петдесет долара — гордо рече Алма.

— Е, не е нужно да ходим в спалнята — казах аз — Моят съвет, при това безплатен, е да не ги закачате, докато не поузреят. Сега бих искал да се обадя за такси…

— Моля ви — рече Хърбърт, изправен до вратата на спалнята. — Има и още нещо.

— Какво? — попита Алма.

— О, планирането на дългосрочните инвестиции — рече неопределено Хърбърт.

— Ще ни трябва краткосрочно планиране, за да си платим сметката в магазина следващия месец.

— Моля ви — повтори Хърбърт.

Последвах го в спалнята. Той затвори след мен. Седнах на края на леглото и го наблюдавах, докато отваряше една вратичка в стената, където бяха скрити тръбите за банята. Мушна ръка вътре, изпръхтя и измъкна един плик.

— Охо, — рекох аз апатично — там били облигациите значи. Много хитро. Защо са тези усложнения, господин Фостър? Аз знам как изглеждат държавните облигации.

— Алма — викна той.

— Да, Хърбърт.

— Защо не ни направиш кафе?

— Вечер не пия кафе — отказах аз.

— Имаме останало от вечеря — отвърна Алма.

— Не мога да спя, дори от една глътка — наблегнах отново.

— Направи ново — заръча й Хърбърт.

Пружините на креслото изскърцаха и бавните й стъпки се отдалечиха към кухнята.

— Е?

Сложих списъка върху избелялата покривка на леглото. Овладях се.

— М-м — рекох бавно. — Бих ли могъл да зная какъв е произхода на тези ценни книжа?

— Моят дядо ми ги остави преди две години. Обилагациите се намират при адвокатите му. Изпратиха ми този спъсък.

— Знаете ли каква е стойността на вашите акции?

— Имаха оценка, когато ги получих — той прознесе цифрата и за мое разочарование изглеждаше странно отегчен, дори някак нещастен.

— Малко са се повишили от тогава.

— С колко?

— На днешната борса може би струват около 750 хиляди долара, господин Фостър.

Изражението му не се промени. Новината не го развълнува — все едно му бях казал, че навън е зима. Когато в хола се чуха отново стъпките на Алма, той повдигна вежди и ми даде знак да мълча.

— Тя не знае ли?

— Не, за Бога! — сякаш сам се изненада от своята енергичност Фостър. — Още не е дошъл моментът.

— Ако ми позволите да взема този списък, офисът ни в Ню Йорк ще ви направи пълен анализ и препоръки — пошепнах му аз. — Мога ли да ви наричам Хърбърт, сър?

Моят клиент — Хърбърт Фостър — носеше костюм от поне три години. Никога не беше притежавал повече от един чифт обувки. Тревожеха го вноските за колата, хранеше се с риба и сирене, вместо с месо, тъй като то бе скъпо. Жена му сама шиеше дрехите за себе си и малкия Хърбърт, както и — калъфите, завесите — всички от един и същ плат, купен на сметка. Семейство Фостър живееха кучешки — трябваше да избират между нови гуми и гуми втора употреба. На телевизия ходеха две къщи по-надолу по улицата. Несъмнено се ограничаваха в малката заплата, която Хърбърт получаваше като деловодител в една фирма за търговия на едро.

Бог ми е свидетел, не е престъпление да се живее така! Дори е много по-добре от моя начин на живот. Объркването идваше оттам, че пред себе си виждах човек с доход, който след удържане на данъците, възлизаше на около двайсет хиляди годишно.

Нашите анализатори прегледаха книжата на Фостър и дадоха своята оценка за вероятното поскъпване на акциите, възможните печалби, въздействието на войната и мира, инфлацията и дефлацията и т.н. Докладът съдържаше двайсет страници — рекорд в моята практика. Обикновено те се подвързваха в картонени корици. За този на Хърбърт използваха червена кожа.

Получих доклада в събота следобяд и се обадих на Хърбърт, за да го попитам дали е удобно да му го занеса. Имах за него страхотна новина. Първоначалната ми оценка на акциите отпадаше. Портфейлът му в момента възлизаше на близо 850 хиляди долара.

— Пристигна анализът и препоръките — казах аз. — Нещата изглеждат добре, господин Фостър, дори много добре. Имате нужда от малко разнообразяване тук-там, може би трябва повече да наблегнете на растежа, но…

— Залавяй се и прави, каквото трябва — прекъсна ме той.

— Кога бихме могли да поговорим? Безспорно трябва да обсъдим нещата заедно. За мен е удобно още тази вечер.

— Тази вечер съм на работа.

— Извънредно във фирмата за търговия на едро ли?

— На друго място… в един ресторант. Работя вечер… в петък, събота и неделя.

Странно — човекът имаше може би по 75 долара на ден от ценни книжа и работеше три нощи седмично, за да свърже двата края!

— В понеделник?

— Свиря на орган с хора на черквата.

— Вторник?

— Тренировка с доброволния отряд огнеборци.

— Сряда?

— Свиря на пиано за народните танци в черквата.

— Четвъртък?

— В четвъртък с Алма ходим на кино.

— Тогава кога?

— Действай, както трябва и това е.

— Не искате ли да сте в течение на онова, което правя?

— Нужно ли е?

— Бих се чувствал по-спокоен.

— Добре, вторник на обяд.

— Чудесно. Но би било полезно да прегледате този доклад предварително, за да подготвите въпросите си.

— Добре, добре — той явно се дразнеше. — Ще бъда вкъщи до девет. Мини да го оставиш.

— Още нещо, Хърбърт — бях запазил изненадата за края. — Аз малко подцених стойността на акциите. Качили са се на близо 850 хиляди.

— Хм.

— Казвам, че имате около 100 хиляди долара повече, отколкото мислехте!

— А-ха. Ами, ти направи, каквото е нужно.

— Да, сър!

Беше затворил.

Забави ме друга работа и отидох у Фостърови чак в десет без петнайсет. Хърбърт го нямаше. Отвори Алма и за моя изненада, ме попита за доклада, който криех под палтото си.

— Хърбърт каза, че не трябва да го чета — рече тя, — така че не се тревожете, няма да надничам.

— Хърбърт ви каза за него, така ли? — внимателно попитах аз.

— Да. Каза, че е секретен доклад за акции, които искате да му продадете.

— Да. Ами, щом е поръчал да ви ги оставя, заповядайте.

— Каза ми, че е пропуснал да поиска от вас обещание, че никой няма да ги докосне.

— М-м, да, да. Такива са правилата, съжалявам.

Тя беше леко враждебна.

— Ще ви кажа нещо, без да чета никакви доклади. Той няма да инкасира тези облигации, за да купи акции от вас.

— Аз съвсем не препоръчвам такова нещо, госпожо Фостър.

— Тогава защо сте се лепнал за него?

— Мисля, че може да стане добър клиент по-нататък — аз погледнах ръцете си, изцапани с мастило от предишната среща.

— Дали мога да се измия?

Тя ме пусна неохотно, като се държеше, колкото е възможно по-далеч от мен.

Докато се миех, мислех за списъка ценни книжа, който Хърбърт беше извадил от нишата в стената. Тези книжа означаваха зими във Флорида, филе миньон и дванайсетгодишно уиски, ягуари, копринено бельо, обувки ръчна изработка, околосветско пътешествие… Хърбърт Фостър можеше да има всичко това. Въздъхнах тежко. Сапунът в сапунерката им беше слепен от множество парчета, намокрени и пресовани в нов калъп.

Благодарих на Алма и тръгнах към вратата. Пътьом спрях до камината, привлечен от малка стара снимка.

— Хубава сте на тази снимка — рекох с желание за контакт. — Харесва ми.

— Всички мислят така. Не съм аз, а майката на Хърбърт.

— Поразителна прилика! Наистина — Хърбърт се беше оженил за момиче досущ като момичето на добрия си стар родител. — А това е баща му, така ли?

— Моят баща. Не излагаме никакви снимки на неговия.

От тази деликатна тема можеше да изскочи важна информация.

— Хърбърт е чудесен човек. Сигурно и баща му е такъв?

— Изоставил е жена си с детето. Прекрасен човек, нали? Не го споменавайте пред Хърбърт.

— Съжалявам. Значи всичко достойно съпругът ви има от майка си?

— Тя беше светица. Учеше сина си да бъде добър, почтен, да има страх от Бога.

— И тя ли беше музикална?

— Това е наследил от баща си. Но той използва своята дарба по съвсем друг начин. Музикалният вкус на Хърбърт е като на майка му… обича класиката.

— Баща му, доколкото разбирам, е бил джазмен? — подметнах аз.

— Предпочиташе да свири на пиано из кръчмите, да диша пушек и да пие джин, вместо да си стои в къщи, при жена си и детето. Докато майката на Хърбърт най-сетне му каза да избира едното или другото.

Кимнах съчувствено. Вероятно Хърбърт гледаше на наследеното съкровище като на мръсно и отблъскващо нещо, защото идва от фамилията на баща му.

— Дядото на Хърбърт, който е починал преди две години…?

— Той издържаше Хърбърт и майка му, след като бащата ги напусна. Хърбърт го боготвореше — жената поклати тъжно глава. — Завърши живота си без пукнат грош.

— Какъв срам.

— Толкова се надявах, че ще ни остави нещо, та Хърбърт да не работи по празниците.

Опитвахме се да надвикаме шума в кафенето, където Хърбърт обядваше всеки ден. Обядът беше за моя сметка, или за сметка на разходите по услугата, затова взех купона му за 87 цента и рекох:

— Хърбърт, преди да продължим, ще бъде полезно да се разберем какво точно предпочиташ да получаваш от своите инвестиции… растеж или приходи?

Това бе клише от консултантската практика. Дявол знае какво искаше той от ценните си книжа. Във всеки случай не онова, което обикновено желаят другите — т.е. пари.

— Каквото предложиш — рече разсеяно Хърбърт.

Изглеждаше разстроен от нещо и почти не ми обръщаше внимание.

— Разбери, Хърбърт, разбери най-сетне! Ти си богат човек. Трябва да се съсредоточиш върху възможно най-доброто управление на имуществото си.

— Затова се обадих на теб. Искам ти да се съсредоточиш! Искам ти да се заемеш с нещата вместо мен, не ми досаждай с депозити, данъци… Не ме занимавай с всичко това.

— Значи адвокатите ти са влагали дивидентите, така ли?

— Да, повечето. Изтеглиха 32 долара за Коледа и сто за черквата.

— Какъв е значи балансът ви?

Той ми подаде влоговата си книжка.

— Не е лошо — казах аз.

Въпреки коледното разхищение и щедростта към черквата бе успял да натрупа 50227.33 долара.

— Може ли да попитам за какво се притеснява човек с такава сметка?

— Пак ме изхвърлиха от работа.

— Купи предприятието и му драсни клечката! — предложих аз.

— Бих могъл, нали? — За миг в очите му се мярна лудешки блясък и изчезна.

— Хърбърт, можеш да правиш всичко, каквото ти скимне.

— Предполагам. Но това е твоята гледна точка.

Наведох се напред.

— А каква е твоята, Хърбърт?

— Мисля, че всеки човек, заради собственото си самоуважение, трябва да живее от онова, което печели сам.

— Но, Хърбърт…

— Имам великолепна жена и дете, хубава къща, кола… Спечелил съм всяко пени, с което разполагам. Живея с пълното съзнание за собствената си отговорност. С гордост мога да кажа, че съм такъв, какъвто искаше да бъда майка ми и коренно различен от баща си.

— Мога ли да те попитам какъв беше той?

— Не обичам да говоря за него. За него дом и семейство не значеха нищо. Истинската му страст беше пошлата музика, мръсните барове и измета, който кисне из тях.

— Беше ли добър музикант, как мислиш?

— Добър ли? — за миг гласът му се оживи, сякаш щеше да каже нещо важно…

— Добър ли? — повтори след миг, но този път безизразно. — Горе-долу. Приемлив, поне в техническо отношение.

— И ти си наследил това от него.

— Може би ръцете и китките. Бог да ми е на помощ, ако има и още нещо.

— И любовта към музиката.

— Да, обичам музиката, но за мен тя никога не е като опиум! — изрече той с неочаквана за мен страст.

— А-ха. Ами…

— Никога!

— Моля?

Очите му се бяха разширили.

— Казах, че никога не допускам музиката да се превърне в опиум за мен! Тя е важно нещо, но аз владея положението, а не обратното.

Темата явно беше коварна, затова превключих отново на неговите финанси.

— Добре, да се върнем пак на твоя портфейл — как точно смяташ да го използваш?

— Една част ще отделя за мен и Алма на старини. Повечето ще остане за момчето.

— Би могъл да си позволиш поне някаква дребна сума… толкова, колкото да се отървеш от работа по празниците.

Хърбърт изведнъж скочи.

— Слушай, искам да управляваш ценните ми книжа, а не живота ми. Ако не си в състояние да разграничаваш тези две неща, ще си намеря някой, който може.

— Моля те, Хърбърт! Съжалявам, сър. Опитвах се да получа цялостно впечатление единствено с оглед на планирането.

Хърбърт седна със зачервено лице.

— Добре, но уважавай моите убеждения. Искам да вървя по собствения си път. Щом трябва да работя извънредно, за да свързвам двата края, значи такъв е моят кръст.

— Разбира се. Напълно си прав, Хърбърт. И затова те уважавам.

Мястото му е в лудницата, помислих си аз.

— Отсега нататък оставяш всичко на мен. Аз ще инвестирам дивидентите ти и ще командвам парада.

Докато се занимавах с Хърбърт, забелязах една блондинка. Хърбърт подхвърли нещо, но аз не го чух.

— Какво? — попитах.

— Казах „Ако дясното ти око те обижда, извади го и го махни от себе си“.

Изсмях се, но веднага млъкнах. Хърбърт изглеждаше напълно сериозен.

— Скоро ще изплатиш колата и тогава можеш да си позволиш заслужена почивка по празниците. Освен това ще имаш и с какво да се гордееш, нали? Спечелил си я с пот на челото. Абсолютно цялата… от предната броня до края на ауспуха.

— Имам да изплащам още една вноска.

— Можеш да кажеш „сбогом“ на ресторанта.

— Но ще трябва да изкарам за рождения ден на Алма. Ще й купя телевизор.

— И това смяташ да постигнеш с труд, така ли?

— Помисли само колко по-смислен ще бъде този подарък, ако го направя със собствения си труд.

— Да, сър, тъкмо ще има какво да гледа в почивните дни.

— Ако се наложи, ще работя допълнително още 28 месеца. Бог ми е свидетел, за нея бих постигнал много повече.

При положение, че ситуацията на фондовата борса продължи да се развива, както в предишните три години, се очертаваше Хърбърт да стане милионер точно по времето, когато ще направи своята последна вноска за подаръка на Алма.

— Чудесно.

— Обичам семейството си — рече той искрено.

— Не се съмнявам.

— За нищо на света не бих променил живота си.

— Напълно те разбирам — отвърнах аз.

Имах чувството, че спори с мен. Че много иска да ме убеди в правотата си.

— Като си помисля какъв беше баща ми и какъв е моят живот… Това е най-голямата радост, която съм изпитвал.

За Хърбърт и най-дребното нещо се класира на върха, помислих си аз.

— Завиждам ти. Какво удовлетворение!

— Удовлетворение — повтори той решително. — Така е, наистина.

Фирмата започна да управлява портфейла на Хърбърт като превърна някои от по-застоялите книжа в доходоносни, инвестира натрупаните дивиденти, разнообрази собствеността му, така че да е в по-добра позиция при бъдещи икономически промени. Въобще приведе богатството му, ако може така да се каже, в отлична спортна форма. Истинският портфейл е нещо невъобразимо красиво, независимо от неговата материална стойност. Оформянето му, ако се прави както трябва, е творчество, в което присъстват мажорните теми на индустрията, железниците и обществените услуги в съчетание с по-леките и интригуващи мотиви на електрониката, замразените храни, вълшебните лекарства, газът и петролът, авиацията и още много други страни на живота. Портфейлът на Фостър беше нашият шедьовър. Гордеех се с постигнатото от фирмата и се потисках от мисълта, че не мога да се похваля, дори на самия него.

Невъзможността да споделя своето удовлетворение не ми даваше мира, за това реших да инсценирам, уж случайна среща. Възнамерявах да разбера в кой ресторант работи Хърбърт и да се отбия, като всеки друг простосмъртен гражданин, за да хапна нещо. Щях да нося със себе си отчета за неговия свръхизпипан портфейл.

Обадих се на Алма. Тя ми каза името на заведението. Не бях го чувал изобщо. Хърбърт избягваше да говори за него. Сигурно беше доста мрачно заведение — както сам казваше — това бе кръста, който трябваше да носи.

Оказа се доста под очакванията ми: тясно, тъмно и шумно. Хърбърт безспорно си беше избрал дяволско местенце… дали за да се накаже за безпътния си баща, дали за да покаже колко е благодарен на жена си, дали за да поддържа самоуважението си за трудно спечелените пари, дали кой знае за какво друго…

Провирах се с лакти към бара между отегчени жени и престъпни типове. За да ме чуе барманът, трябваше да крещя. Когато най-после ме разбра, извика, че въобще не е чувал името Хърбърт Фостър. Излизаше, че клиентът ми е възможно най-дребният работник в заведението. Вероятно вършеше някаква мръсна работа в кухнята или сутерена. Типично за него.

В кухнята някаква вещица правеше сандвичи, доста съмнителни на вид, докато отпиваше от халба с бира.

— Търся Хърбърт Фостър.

— Тук нема никакъв Хърбърт Фостър — отегчено провлачи тя.

— А долу в сутерена?

— Нема сутерен.

— А да си чувала за Хърбърт Фостър?

— Не съм чувала, по дяволите.

— Благодаря.

Седнах в едно сепаре да помисля. Хърбърт сигурно е избрал мястото по телефонната книга и е казал на Алма, че там прекарва празничните вечери. Донякъде се почувствах по-добре, защото най-сетне започваше да се очертава по-приемлива причина за оставените да мухлясват 850 хиляди. Спомних си, че всеки път, когато му предлагах да се откаже от работата през уикенда, той скачаше сякаш чува зъболекарската бормашина. Сега го разбрах — мига, в който Алма разбереше, че той е богат, край на измъкването от нея в края на седмицата.

Какво можеше да е по-ценно за Хърбърт от 850-те хиляди? Гуляи? Наркотици? Жени? Въздъхнах и си признах, че се заблуждавам. Не бях по-близо до отговора от всеки друг път. Не можех да допусна морална низост от страна на Хърбърт. Каквото и да решеше, той го правеше с някаква добра цел. Майка му беше поработила над него здравата, а той самият така ужасно се срамуваше от провалите на баща си, че и за миг не се съмнявах в неговата праволинейност. Отказах се от ребуса и си поръчах редовното питие преди лягане.

И тогава видях как в тълпата си проправя път Хърбърт Фостър — дрипав и измъчен. Лицето му изразяваше неодобрение като на светец, попаднал във Вавилон. Вървеше със стегнат врат и прибрани до тялото ръце, сякаш се боеше да се отърка о някого или да погледне в очите някой от хората край себе си. Несъмнено присъствието му в заведението беше адски унизително за него.

Извиках му, но той не ми обърна никакво внимание. С него не можеше въобще да се общува. Хърбърт беше почти в кома — не чуваше и не виждаше нищо.

Тълпата в задната част му стори път и очаквах, че Хърбърт ще отиде в някой тъмен ъгъл за метла или парцал. Вместо това в далечния край на дансинга светна прожектор и едно бяло пиано заблестя като огромен брилянт. Барманът сложи едно питие върху пианото и се върна на мястото си.

Хърбърт избърса стола с кърпата си и плахо седна. Извади една цигара от вътрешния си джоб и я запали. После цигарата започна бавно да пада от устата му, докато Хърбърт се надвесваше все повече над клавишите. Очите му се присвиваха сякаш взряни в нещо красиво, далече на хоризонта.

Още щом започна, Хърбърт Фостър сякаш изчезна. На неговото място седеше един болен от страст непознат с хищно разперени над пианото ръце. Той удари клавишите и спазъм от мръсен, презрян, великолепен джаз разтърси въздуха — свиреше собствена вариация на парче от двайсетте години.

Късно същата вечер преглеждах своя шедьовър — портфейла на Фостър — или иначе казано на страстния музикант. Не бях занимавал огнения пианист с него, нито пък със собствената си персона.

След около седмица щеше да падне зрелият плод от едно от стоманодобивните му предприятия. Три от петролните му ценни книжа изплащаха допълнителни дивиденти. Компанията за селскостопански машини, от която притежаваше 5,000 акции, щеше да му предложи права, даващи по три долара за всяка.

Благодарение на мен, моята фирма и процъфтяващата икономика, Хърбърт щеше да увеличи богатството си с няколко хиляди долара за последния месец. Имах основание да съм горд, но радостта ми — с изключение на комисионната — беше жлъчна и горчива.

Никой не можеше да помогне на Хърбърт. Той вече имаше онова, което искаше. Беше го постигнал много преди да се появим, както аз, така и наследството. Това бе почтеността, която майка му му бе набивала в главата цял живот. Както и безподобните му доходи, нищо че не стигаха дори за прилично съществуване. Той нямаше друга алтернатива, освен в името на жена, дете и дом, да свири в някоя бърлога, да диша цигарен дим, да пие джин, да бъде страстен музикант — син на своя баща — точно три пъти в седмицата.

Мис Изкушение

Пуританизмът дотолкова бе изпаднал в забвение, че дори и на най-старата стара мома не й минаваше през ум Сузана да се завърже на позорния стълб, дори и най-старият фермер не заподозря дяволската й красота като причина да пресъхне вимето на кравата му.

Сузана беше второстепенна актриса в летния театър край селото и живееше в стая под наем над пожарната. Цяло лято тя бе част от живота на селото, но селяните не можаха да свикнат с нея. Оставаше си все така стряскаща и примамлива като лъскава част на противопожарна кола от големия град.

Стърчащата й коса и големите й кръгли очи бяха черни като полунощ. Кожата й беше с цвета на сметана. Бедрата й бяха като лира, а пазвата й караше мъжете да мечтаят за покой и изобилие завинаги след това. На заоблените си като миди уши носеше варварски златни халки, а на глезените й подрънкваха верижки с малки звънчета.

Ходеше боса и спеше до обяд. А когато наближеше пладне, селяните по главната улица ставаха неспокойни като гончета пред буря.

На обяд Сузана се появяваше на терасата пред стаята си, изтягаше се сладко, наливаше купичка мляко за котката, целуваше я, оправяше косата си, слагаше си обеците, заключваше вратата и скриваше ключа в пазвата си.

След това, боса, тя започваше своята горда, гъвкава, възбуждаща, звънкаща разходка — надолу по външната стълба, покрай магазина за алкохол, застрахователната агенция, кантората за недвижими имоти, закусвалнята, постът на Американския легион и църквата до пълния с хора смесен магазин. Там си купуваше нюйоркските вестници.

Сякаш кимаше на всички — едва забележимо, като кралица, но единственият човек, с когото разговаряше, беше Биърс Хинкли, седемдесет и двегодишният магазинер.

Старецът винаги й приготвяше вестниците предварително.

— Благодаря, господин Хинкли — казваше тя и отваряше някой от вестниците на случайна страница, — вие сте ангел! Да видим сега какво става в цивилизацията.

Докато старецът наблюдаваше, замаян от парфюма, Сузана се смееше или въздишаше, или мръщеше на прочетеното — никога не обясняваше какво точно е то.

След това вземаше вестниците и се връщаше в гнездото си над пожарната. Спираше на терасата отпред, мушкаше ръка в пазвата си, изваждаше ключа, отключваше вратата, вземаше черната котка, целуваше я пак и изчезваше в стаята.

Тази пищна процесия, състояща се от едно-единствено момиче се повтаряше като някакъв езически ритуал всеки ден, докато веднъж, към края на лятото, атмосферата в смесения магазин не бе раздрана от жестокото, продължително скърцане на един от несмазаните столове пред бара за безалкохолни напитки.

Скърцането прекъсна Сузана, точно когато казваше на господин Хинкли, че е ангел. Скърцането накара скалповете да настръхнат и зъбите да болят. Сузана погледна добронамерено по посока на звука, прощавайки на този, който го бе предизвикал. Разбра, че този човек няма добри намерения.

Бе изскърцал стола на ефрейтор Норман Фулър, който се бе прибрал у дома предната вечер, след осемнайсет мрачни месеца в Корея. Тези осемнайсет месеца бяха без война, но и без радост. Фулър се бе завъртял на стола бавно, за да погледне Сузана с възмущение. Когато звукът замря, в смесения магазин се възцари мъртвешка тишина.

Фулър бе унищожил магията на лятото край морския бряг — бе припомнил на всички в магазина за тъмните, тайнствени страсти, които толкова често се явяват основни двигатели на живота.

Би могъл да е брат, дошъл да спаси сестра си, идиотката, от покварата; или ядосан съпруг, нахълтал в бара, за да отведе жена си с камшика там, където й е мястото — при бебето. Истината, обаче, беше, че ефрейтор Фулър никога не бе виждал Сузана.

Целта му не бе да устрои сцена. Не знаеше, че столът ще изскърца. Просто искаше да даде израз на възмущението си, да добави малък детайл към представлението на Сузана — детайл, доловим само за познавачите на човешката комедия.

Но скърцането превърна възмущението му в център на слънчевата система за присъстващите в смесения магазин — особено за Сузана. Времето спря и не можеше да продължи своя ход, докато Фулър не обяснеше гранитното изражение на своето лице — лице на истински янки.

Ефрейторът почувства как кожата му свети като нажежен метал. Възприемаше съдбата. Съдбата неочаквано го бе дарила с публика и със ситуация, за която имаше да каже много.

Фулър почувства как устните му се движат, чу думите си.

— За каква се мислиш? — заговори той на Сузана.

— Моля? — отвърна Сузана и боязливо придърпа вестниците към себе си.

— Видях те да идваш насам като циркаджийка и се попитах за каква се мислиш — каза Фулър.

Сузана се изчерви величествено.

— Аз… аз съм актриса.

— Иска ли питане! Най-големите актриси на света са американките.

— Много мило, че го казвате — промълви тя смутено.

Кожата на ефрейтора засвети по-ярко и по-силно. Умът му се изпълни с порой от уместни, сложни фрази.

— Не говоря за театрите, в които има сцена и места за сядане! Говоря за сцената на живота! Американките се държат и се обличат, като че ли са готови да ти дадат целия свят. Само че като протегнеш ръка, слагат в нея бучка лед.

— Наистина ли? — обади се Сузана глухо.

— Наистина — отсече Фулър. — И е крайно време някой да го каже. — Той огледа предизвикателно зрителите един по един и срещна нещо, което взе за стъписано съгласие и окуражаване. — Не е честно — добави след това.

— Кое? — попита Сузана.

— Идваш тук и си завързала звънче на глезена си, за да трябва да погледна хубавите ти розови краченца. Целуваш котката, така че да си мисля какво ли ще е, ако аз бях тази котка. Наричаш възрастния човек „ангел“, така че да си мисля какво ли ще е да бъда наречен „ангел“ от теб. Криеш ключа си пред всички, така че си мисля за мястото, където е. — Той се изправи. — Госпожице — добави ефрейторът с изпълнен с болка глас, — ти правиш всичко възможно, за да предизвикаш у самотните, обикновени хора като мен стомашно неразположение и висока температура, а дори и през ум не ти минава да им подадеш ръка, за да не паднат в пропастта.

Той закрачи към вратата. Всички погледи бяха приковани в него. Никой не забеляза, че заклеймяването му бе превърнало Сузана в пепелта на това, което беше само миг по-рано. Сега тя изглеждаше, каквато бе в действителност — деветнайсетгодишно объркано момиче, докоснало се само до малка част от светските реалности.

— Не е честно — продължаваше Фулър. — Трябва да има закон срещу момичетата, които се обличат като теб. Ти караш хората да се чувстват повече нещастни, отколкото щастливи. Знаеш ли какво ще ти кажа за това, че караш всеки да иска да те целуне?

— Не — отвърна Сузана. Всички бушони на нервната й система вече бяха изгорели.

— Ще кажа това, което би ми казала ти, ако се опитам да те целуна — отсече той величествено и вдигна ръка като футболен съдия, който гони играч от терена. — Върви по дяволите!

Фулър излезе и затръшна вратата против мухи.

Той не се обърна, когато миг след това вратата се затръшна втори път, когато се чу топуркане на боси крака и бясното подрънкване на малките звънчета заглъхна по посока към пожарната.

Вечерта овдовялата майка на ефрейтор Фулър сложи на масата свещ и го нагости с печено филе и ягодова торта в чест на завръщането му у дома. Той преглъщаше храната сякаш бе мокра попивателна хартия и отговаряше на жизнерадостните въпроси на майка си с мъртвешки глас.

— Не се ли радваш, че се прибираш у дома? — попита го майка му, когато допиха кафето.

— Разбира се, че се радвам — отвърна Фулър.

— Какво прави днес?

— Разхождах се.

— Видя ли се със старите приятели?

— Нямам никакви приятели.

Майка му вдигна учудено ръце.

— Нямаш приятели? Ти?

— Времената се менят, мамо — отвърна Фулър тежко. — Осемнайсет месеца са много време. Някои вече не живеят тук, други се ожениха…

— Бракът не убива хората, нали?

Фулър не се усмихна.

— Може би не — отвърна той, — но прави така, че им е много трудно да намерят място за старите приятели.

— Дъги не е женен.

— Той е на Запад, мамо. Във военновъздушните сили.

Малката трапезария стана самотна като бомбардировач в разредената, студена стратосфера.

— О… — възкликна майка му. — Все някой трябва да е останал.

— Не. Цяла сутрин въртя телефона. Все едно че съм в Корея. Никой е си е у дома.

— Не мога да повярвам! Едно време не можеше да минеш по главната улица, без приятелите ти буквално да те смачкат.

— Мамо — каза Фулър глухо, — знаеш ли какво направих, след като вече не останаха телефонни номера? Отидох долу до смесения магазин и седнах на барчето за безалкохолни напитки, за да почакам да се появи някой, с когото да поприказвам… някой, когото познавам поне малко. — Той поклати глава тъжно. — Оказа се, че познавам само стария Биърс Хинкли. Не се шегувам. — Ефрейторът стана и смачка салфетката на топка. — Ще ме извиниш ли?

— Да, разбира се. Къде ще отидеш сега? — Тя изведнъж се усмихна. — Няма ли да се обадиш на някое хубаво момиче?

Фулър хвърли салфетката.

— Ще отида да си взема пура. Не познавам никакви момичета. Всичките са омъжени.

— Р… разбирам — отвърна майка му. — Д… дори не знаех, че пушиш.

— Мамо! — тросна й се той, — набий си го в главата най-сетне! Нямаше ме осемнайсет месеца! Осемнайсет месеца, мамо!

— Много време, нали? — поклати глава майка му, смутена от изблика на сина си. — Е, върви да вземеш пурата си. — Тя докосна ръката му. — И, моля те, не се чувствай толкова самотен. Почакай малко. Животът ти скоро ще се изпълни с толкова хора, че няма да знаеш накъде да се обърнеш. И преди да се усетиш, ще срещнеш някое хубаво момиче и също ще се ожениш.

— Нямам намерение да се женя толкова скоро, мамо — отвърна Фулър вдървено. — Не преди да завърша богословие.

— Богословие? — учуди се майка му. — Кога ти хрумна това?

— Днес следобед.

— Какво се е случило днес следобед?

— Преживях нещо религиозно. Нещо ме накара да проговоря.

— Какво?

В бръмналата глава на ефрейтора се виеше рапсодия от Сузани. Той отново видя всичките професионални изкусителки, които го бяха измъчвали в Корея, които му се бяха усмихвали от опънатите за киноекран чаршафи, от залепените по влажните стени на палатките снимки с подвити ъгълчета, от изпомачканите списания в оградените с чували пясък картечни гнезда. Тези Сузани бяха направили състояния, усмихвайки се на бедните Фулъровци навсякъде — с изумителната си красота ги подтикваха да се отправят за никъде, за нищо.

Духът на предците му пуритани — с изопнат врат, облечен в черно — овладя езика му. Фулър заговори с глас, дошъл от вековете, глас на човек, бесещ вещици, глас изпълнен с объркване, увереност в собствената правота и обреченост.

— Срещу какво говорих ли? — попита той. — Срещу из-ку-ше-ни-е-то.

Пурата на Фулър в нощта беше като сигнална лампа, предупреждаваща безгрижните, весели хора да стоят настрана. Това явно бе пура, изпушена в гняв. Дори нощните пеперуди проявяваха достатъчно разум да стоят настрана. Като неспокойно, търсещо червено око, тя премина нагоре и надолу по всички улички, за да свърши, най-накрая, като мокър, мъртъв фас пред пожарната.

Биърс Хинкли, старият магазинер, седеше зад волана на цистерната, с помътнели от носталгия очи — носталгия по дните, когато беше достатъчно млад, за да я кара. А на лицето му, така че всички да видят, бе изписана мечта — за катастрофа, при която младите мъже няма да ги има, когато само старецът и никой друг ще подкара машината кола към славата. Той прекарваше топлите вечери там, зад волана, и така бе от години.

— Искаш ли огънче за това нещо? — попита Хинкли ефрейтор Фулър, когато зърна мъртвата пура в устата му.

— Не, благодаря, мистър Хинкли. В нея вече не остана удоволствие.

— Да пукна, ако знам как някой може да намира удоволствие в пурите — отбеляза старецът.

— Въпрос на вкус — отвърна Фулър. — Вкусовете са неведомо нещо.

— Което за един е месо, за друг е отрова — отбеляза Хинкли. — Живей и остави другите да живеят, това съм казвал винаги. — Той погледна към тавана на кабината. Там горе се намираше ароматното гнездо на Сузана и нейната черна котка. — А пък аз? Сега за мен удоволствието е да си спомням някогашните удоволствия.

Фулър също погледна нагоре и заговори по премълчаната тема директно:

— Ако беше млад, щеше да знаеш защо й казах това, което й казах. Боли ме като гледам красиви и надути момичета.

— О, спомням си — отвърна Хинкли. — Не съм чак толкова стар, че да не помня голямата болка.

— Ако имам дъщеря, надявам се да не е красива — добави Фулър. — Красивите момичета в училище… по дяволите, мислят се за нещо супер специално.

— По дяволите, ако и аз не мисля така — отвърна Хинкли.

— Няма и да те погледнат, ако нямаш кола и поне двайсетачка на седмица, която да харчиш за тях.

— Че защо им е да те поглеждат? — възкликна старецът весело. — Ако бях красавица, и аз щях да правя така. — Той кимна сам на себе си. — Е, както и да е, важното е, че ти се върна от войната и изравни резултата. Нали й го каза?

— Е-е-е-х! — поклати глава ефрейторът. — Трудно е да ги впечатлиш.

— Знам ли? — обади се Хинкли. — В театъра има едно старо правило — представлението трябва да продължи. Дори и да си с пневмония или бебето ти да умира, пак играеш на сцената.

— На мен ми няма нищо — възрази Фулър. — Не се оплаквам. Чувствам се добре.

Белите вежди на стареца се повдигнаха нагоре.

— Че кой говори за теб? Имах предвид нея.

Войникът се изчерви, уловен в капана на егоизма.

— Нищо й няма — каза той.

— Така ли? — попита Хинкли. — Може би. Знам само, че представлението в театъра започна. Тя трябваше да е там, но все още е горе в стаята си.

— Наистина ли? — Фулър бе изумен.

— Да. Още откакто й натри носа и я изпрати вкъщи.

Ефрейторът се опита да се усмихне иронично.

— Колко лошо — каза той. Чувстваше усмивката си слаба и измъчена. — Е, лека нощ, господин Хинкли.

— Лека нощ, войнико — отвърна Хинкли. — Лека нощ.

По обед на следващия ден селяните по главната улица сякаш оглупяха. Янките, магазинери, връщаха рестото като в някакъв унес, сякаш парите вече не бяха от значение. Всички мисли бяха насочени към големия часовник с кукувичка, в който се бе превърнала сградата на противопожарната команда. Въпросът беше дали ефрейтор Фулър го е счупил или по обед малката врата на горния етаж ще се отвори и Сузана ще се появи.

В смесения магазин старият Хинкли се суетеше с вестниците й от Ню Йорк, объркано се мъчеше да ги направи привлекателни. Те бяха стръв за Сузана.

Малко преди пладне, в магазина се появи ефрейтор Фулър — самият вандал. На лицето му бе изписана странна смесица от чувство за вина и изтормозен ум. По-голямата част от нощта бе прекарал буден, разсъждавайки върху недоволството си от красивите жени. Единственото, за което мислят, е колко са красиви — каза си той призори. — Няма и да те погледнат даже.

Мина покрай редицата високи столове пред бара за безалкохолни напитки и небрежно, на пръв поглед, ги завъртя един по един. Намери този, който бе проскърцал толкова силно предишния ден. Седна на него — монумент на праведността. Никой не го заговори.

Сирената на пожарната изсвири кратко, за да отбележи пладне. После, подобно на каруца, по улицата издрънча камионетката на транспортната компания и спря пред пожарната. От нея слязоха двама мъже и се изкачиха по стълбата. Гладната черна котка на Сузана скочи на парапета на терасата и изви гърба си като дъга, а двамата изчезнаха в стаичката й. Когато миг след това се появиха с тежкия куфар, котката просъска.

Фулър бе шокиран. Погледна към Хинкли и забеляза, че обърканият му вид е заприличал на двойна бронхопневмония — замаян, сляп, потъващ.

— Доволен ли си, ефрейторе? — попита старецът.

— Не съм й казвал да си заминава — изсумтя Фулър.

— Не й остави голям избор, нали? — отвърна Хинкли.

— Какво я интересува какво мисля аз? Откъде да знам, че е такава мимоза?

Старецът докосна леко ръката на ефрейтора.

— Всички ние сме мимози, войнико, всички ние. Мислех си, че това й е най-доброто на армията. Струваше ми се, че само там младите момчета могат да научат, че не са единствените мимози на света. Ти не го ли разбра?

— Никога не съм мислил, че съм мимоза — тросна се Фулър. — Съжалявам, че стана така, но тя си го търсеше. — Главата му бе наведена. Ушите му бяха аленочервени.

— Здравата те уплаши, нали? — попита Хинкли.

По лицата на малката публика, събрала се наоколо под един или друг претекст, се разляха усмивки. Фулър ги прецени и разбра, че старецът му е оставил едно-единствено оръжие — да се държи като сериозен, почтен гражданин.

— Кой се страхува? — попита той ядосано. — Аз не се страхувам. Просто мисля, че това е проблем, за който някой трябва да заговори, който трябва да се обсъжда.

— Да, наистина никой не се уморява от тази тема — отбеляза Хинкли.

Погледът на Фулър, който сега шареше много неспокойно, се плъзна по рафтовете със списания. Там, пласт върху пласт, имаше десетки Сузани, сто квадратни метра влажни усмивки и премрежени очи, кожа като сметана. Затършува в ума си, за да намери звънка фраза, която да придаде достойнство на каузата му.

— Мисля си за малолетните престъпници! — каза той и посочи списанията. — Нищо чудно, че хлапетата пощуряват!

— За тях не знам, но за себе си съм сигурен — обади се Хинкли. — И аз се уплаших, колкото теб.

— Казах ти, че не се страхувам от нея!

— Добре, значи ти си този, който трябва да й занесе вестниците. Платени са. — Старецът ги хвърли в скута му.

Фулър отвори уста, за да отговори. Отново я затвори. Нещо стягаше гърлото му и той си даде сметка, че ако заговори, ще изквака като патица.

— Ако наистина не се боиш, ефрейторе — добави Хинкли, — ще е много добре да направиш това. Християнско е…

Докато се изкачваше по стълбата към гнездото на Сузана, Фулър едва не получи спазъм в усилието си да изглежда непринудено.

Вратата беше отключена. Когато почука, тя се отвори. Във въображението му стаята бе изглеждала тъмна и застинала, ухаеща на тамян, лабиринт от огледала и тежки завеси, с турски кът в някой ъгъл и голямо бухнало легло с форма на лебед.

Сега видя истината за Сузана и нейната стая. Истината беше безрадостната истина за мръсните евтини летни стаи под наем на янките — голи дървени стени, закачалка с три куки, линолеум на пода. Двоен газов котлон, желязно легло, сандък за лед. Малка мивка с оголени тръби, пластмасова чаша за вода, две чинии, мътно огледало. Тиган, тенджерка, сапунерка.

Единственото, което напомняше за харем, беше белият кръг от талк на пода пред огледалото. В центъра му личаха отпечатъци от боси крака. Следите от пръстите бяха не по-големи от перли.

Фулър погледна перлите и след това истината за Сузана. Беше с гръб към него. Прибираше последните си вещи в куфар.

Беше облечена като за път — прилично, като жена на мисионер.

— Вестниците — изграчи той. — Хинкли ги изпраща.

— Колко мило от негова страна — отвърна Сузана. Обърна се. — Предайте му… — Не можа да каже нищо повече. Позна го. Присви устни и малкият й нос почервеня.

— Вестниците — повтори Фулър глухо. — От Хинкли.

— Чух — отвърна тя. — Няма нужда да повтаряш. Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

Ефрейторът отпусна безпомощно ръце край тялото си.

— Аз… н-не исках да кажа, че трябва да си отиваш… нямах предвид това.

— Предлагаш ми да остана? — попита Сузана съкрушено. — След като ме заклейми пред хората като лека жена? Като блудница? Курва?

— Боже мой! Не съм те наричал така!

— А замисли ли се за миг какво е да си на мое място? — попита тя и сложи ръка на гърдите си. — Знаеш ли, че тук вътре също живее някой?

— Знам — отвърна той. Досега не знаеше.

— И аз имам душа.

— Разбира се — отвърна Фулър разтреперан. Трепереше, защото стаята се бе изпълнила с дълбока интимност. Сузана, златното момиче от хиляди измъчени сънища, сега говореше за душата си с Фулър самотния, Фулър обикновения, Фулър мрачния.

— Снощи не съм мигнала заради теб — продължи Сузана.

— Заради мен? — Щеше му се тя отново да се махне от живота му. Щеше му се да е в бяло и черно, дебела една стотна от милиметъра върху страницата на някое списание. Щеше му се да имаше как да обърне страницата и да зачете за бейзбол и събитията по света.

— А ти какво очакваш? — не преставаше Сузана. — Цяла нощ разговарях с теб. И знаеш ли какво ти казах?

— Не — отвърна той и започна да отстъпва. Тя тръгна след него и сякаш излъчваше топлина като от огромен чугунен радиатор. Беше ужасяващо човешка.

— Аз не съм природен резерват! — продължаваше Сузана. — Не ме финансират с данъци! Не принадлежа на всички! Нямаш никакво право да говориш каквото и да било за начина, по който изглеждам!

— Боже мили! — възкликна Фулър.

— До гуша ми е дошло от тъпи перковци като теб! — извика Сузана. Тя тропна с крак и изведнъж доби отчаян вид. — Какво мога да направя, ако ти се прииска да ме целунеш? Кой е виновен?

Сега ефрейторът виждаше своята страна на проблема неясно, като водолаз, който гледа към слънцето от дъното на морето.

— Опитах се само да кажа, че би могла да си поне малко по-консервативна.

Сузана разпери ръце.

— Достатъчно консервативна ли съм сега? Доволен ли си?

От привлекателността на хубавото момиче го заболя костния мозък. В гърдите му имаше въздишка като заблуден акорд.

— Да — промърмори той и добави: — Забрави за мен.

Сузана тръсна глава.

— Да забравя, че ме е премазал камион? Кое те прави толкова гаден?

— Просто казах, каквото мисля — отвърна Фулър.

— Мислиш гадни неща — каза Сузана объркана. Очите й се разшириха. — През цялото време, докато бях в училище, хората като теб ме гледаха, сякаш искаха да падна и да умра. Никога не танцуваха с мен, не говореха с мен, дори не ми се усмихваха, ако аз им се усмихнех. — Тя потрепери. — Навъртаха се наоколо като ченгета от провинциален град. Гледаха ме точно като теб… сякаш съм извършила нещо ужасно!

Истината в този упрек накара Фулър да почувства сърбеж по цялото тяло.

— Може би са си мислели нещо друго.

— Струва ми се, че не — каза Сузана. — Поне за теб съм сигурна. Изведнъж се нахвърли върху мен в магазина, а не съм те виждала никога досега. — Обля се в сълзи. — Какво изобщо става с теб!?

Фулър наведе глава към пода.

— Никога не съм имал шанс с момиче като теб, това е всичко — отвърна той. — От това боли.

Сузана го изгледа учудено.

— Та ти дори не знаеш какво е шанс!

— Шанс е последен модел открита кола, нов костюм и двайсет долара на седмица.

Сузана му обърна гръб и затвори куфара си.

— Шансът е момиче — каза тя. — Усмихваш му се, държиш се мило и се радваш, че е момиче. — Обърна се отново към него и разпери ръце. — Аз съм момиче. Момичетата са направени така. Ако мъжете се държат добре с мен и ме карат да се чувствам щастлива, понякога ги целувам. Имаш ли нещо против?

— Не — отвърна Фулър смутено. Тя бе натрила носа му в сладкия разум, който управлява вселената. Сви рамене. — По-добре да си тръгвам. Довиждане.

— Чакай! — извика Сузана. — Не можеш да постъпиш така… просто да си тръгнеш и да ме оставиш да се чувствам толкова порочна. — Тя поклати глава. — Не съм заслужила да се чувствам така.

— Какво мога да направя? — попита той безпомощно.

— Можеш да ме заведеш на разходка по главната улица така, сякаш се гордееш с мен. — Тя кимна замислено. — Можеш да ме приветстваш отново сред човешката раса. Дължиш ми го.

Ефрейтор Норман Фулър, завърнал се преди две вечери след осемнайсет месеца служба в Корея, излезе на терасата пред гнездото на Сузана, за да почака. Цялото село го гледаше.

Тя му бе наредила да я почака отвън, докато се преоблече, докато се преоблече за завръщането си при човешката раса. Освен това бе повикала хората от транспортната компания и им бе казала отново да внесат куфара й.

Фулър убиваше времето, като галеше черната котка на Сузана.

— Мац-пис-пис-пис-пис — повтаряше той. — Писи-писи-писи-писи. — Това го упояваше като милостиво лекарство.

Когато Сузана излезе от гнездото си, той продължаваше да казва това. Не можеше да престане да го казва и се наложи тя да вземе котката от ръцете му, за да може той да я погледне, да й предложи ръката си.

— Довиждане, писи-писи-писи-писи — каза Фулър.

Сузана беше боса, с варварските халки на ушите, със звънчетата на глезените. Улови Фулър за ръката и го поведе надолу по стълбата, за да започне своята горда, гъвкава, възбуждаща, звънкаща разходка покрай магазина за алкохол, застрахователната агенция, кантората за недвижими имоти, закусвалнята, поста на Американския легион и църквата, до пълния с хора смесен магазин.

— Усмихни се и бъди добър с мен — каза му Сузана. — Покажи, че не се срамуваш от мен.

— Имаш ли нещо против, ако пуша? — попита той.

— Колко мило, че ме питаш — отвърна Сузана. — Не, нямам нищо против.

Успокоявайки дясната си ръка с лявата, Ефрейтор Фулър успя да запали своята пура.

Партия шах

Полковник Брайан Кели — едрата му фигура спираше светлината, която се процеждаше по тесния коридор зад гърба му — за миг се притисна до заключената врата побеснял, от безпомощен гняв. Пазачът — дребен ориенталец — прерови връзката ключове, докато намери онзи, който му трябва. Полковник Кели се заслуша в гласовете от стаята.

— Сержант, те няма да посмеят да направят нещо на американци, нали? — гласът беше млад и нерешителен. — Искам да кажа, Господ да им е на помощ, ако…

— Млъкни! Или искаш да събудиш децата на Кели, за да те чуят какви ги дрънкаш? — гласът беше груб и уморен.

— Ще ни пуснат много скоро, готов съм да се обзаложа, сержант? — настоя младият глас.

— Разбира се, момче, тук обичат американците. Сигурно говорят точно за това с Кели. В момента ни приготвят бира и сандвичи с шунка. Бавят се, защото не знаят на кого да сложат горчица и на кого — не. Ти как ги предпочиташ?

— Просто искам да…

— Млъкни!

— Добре де, искам да знам какво става, това е! — младият ефрейтор се изкашля.

— Вземи и предай фаса нататък — раздразнено рече трети глас. — Има още за десет яки смуквания. Не се увличай, момче! — Няколко гласа измърмориха нещо в същия дух.

Полковник Кели нервно разпери ръце, чудейки се как да обясни на петнайсетината човешки същества зад вратата какъв разговор е водил с Пи Йънг и какво страхотно изпитание им предстои. Пи Йънг му бе казал, че философски погледнато, битката им със смъртта няма да е по-различна от онова, което всички, с изключение на жената и децата на Кели, са преживели във войната. Философски погледнато наистина беше така. Но полковникът бе разтревожен значително повече, отколкото когато и да било при боеве.

Преди два дни полковник Кели и петнайсетимата зад вратата бяха претърпели самолетна катастрофа на Азиатската суша след отклонение от маршрута в резултат на внезапна буря. Радиото беше замлъкнало. Полковникът пътуваше заедно със семейството си, за да поеме новия си пост на военно аташе в Индия. На борда на транспортния самолет се намираха и група технически специалисти, от които имаха нужда в Средния Изток. Самолетът бе кацнал в територията на главатаря на комунистическите партизани — Пи Йънг.

След катастрофата оцеляха всички — Кели, жена му Маргарет, десетгодишните му синове-близнаци, пилотът и вторият пилот, както и десетимата цивилни. Когато слязоха от самолета, на земята ги очакваха група опърпани партизани от хората на Пи Йънг. Американците не можеха да комуникират с пленилите ги. След еднодневен поход през оризовите полета и джунглата, по залез слънце стигнаха до полуразрушен дворец. Там ги заключиха в една подземна стая. Нямаха представа каква ще е съдбата им по-нататък.

Сега полковник Кели се връщаше от разговор с Пи Йънг, който му бе казал какво ще стане с шестнайсетимата американски пленници. Шестнайсет, отекна в мислите на Кели и той тръсна глава.

Пазачът го бутна настрани с дулото на пистолета, мушна ключа в ключалката и отвори. Кели застана безмълвно на вратата.

Вътре си подаваха цигара от човек на човек. Тя осветяваше за миг всяко следващо лице — червендалестото на приказливия млад ефрейтор от Минеаполис, дълбоките сенки под очите на пилота от Солт Лейк, после припламна между тънките устни на сержанта.

Кели отмести поглед от мъжете и се взря в сумрака към нещо като малка купчинка до вратата. Там беше седнала жена му Маргарет, а русите глави на заспалите момчета лежаха в скута й. Тя му се усмихна — лицето й бе пребледняло.

— Скъпи, добре ли си? — попита тихо Маргарет.

— Да, добре съм.

— Сержант — обади се ефрейторът, — попитай го какво е казал Пи Йънг.

— Млъкни — рече сержантът и добави: — Какви са новините, сър, лоши или добри?

Кели погали жена си по рамото, докато търсеше подходящите думи — искаше да им внуши смелост, каквато не бе сигурен, че притежава.

— Лоши — рече той най-сетне. — Ужасно лоши.

— Е, да ги чуем все пак — рече със силен глас пилотът.

Опитва се да се окуражи чрез собствения си глас, помисли си Кели.

— Най-лошото, което могат да ни сторят, е да ни убият. Така ли е? — той се изправи и мушна ръце в джобовете си.

— Няма да посмеят! — заплашително се обади младият ефрейтор, сякаш можеше с едно изщракване на пръстите да докара цялата американска войска срещу Пи Йънг.

Полковник Кели погледна младока с известно любопитство и апатия.

— Да не забравяме, че онова човече горе държи всичките козове — изразът е от друга игра, помисли си полковникът ни в клин, ни в ръкав и добави: — Той е престъпник. И няма да загуби нищо, ако САЩ му се разсърди.

— Ако ще ни убива, просто ни кажете! — избухна пилотът. — Поне да сме подготвени! Какво смята да ни прави?

— Той ни смята за военопленници — рече Кели като се стараеше да говори спокойно. — Мисли да застреля всички ни. Не исках да ви държа в напрежение. Просто търсех най-подходящите думи. Но изилиза, че няма такива. Пи Йънг възнамерява не просто да ни застреля, а да извлече от това, колкото може повече забавление. Иска да докаже, че е по-хитър от нас в преговорите.

— Как? — попита Маргарет и очите й се разшириха. Двете деца се размърдаха.

— След малко аз и Пи Йънг ще играем партия шах за вашия живот — той обгърна с длан ръката на жена си. — И за живота на моето семейство. Това е единственият шанс, който Пи Йънг ни дава.

Кели се усмихна иронично и продължи:

— Аз играя малко над средното ниво. Съвсем малко.

— Полудял ли е? — възкликна сержантът.

— Сами ще разберете — отвърна полковникът. — Ще го видите, когато започнем играта, него и приятелят му майор Барзов.

Той повдигна вежди.

— Майорът твърди, че съжалява, но в качеството си на военен наблюдател на руската армия не можел да се намеси. Казва също, че ни съчувства. Подозирам, че мерзавецът лъже, както за едното, така и за другото. Пи Йънг трепери от страх пред него.

— Трябва ли да гледаме играта? — прошепна напреграто ефрейторът.

— Ние шестнайсетимата, войник, ще бъдем фигурите за шах, с които ще играя.

Вратата се отвори широко…

— Виждаш ли цялата дъска от мястото си, царю на белите? — провикна се весело Пи Йънг от един балкон над засводената ниша. Той се усмихваше към полковник Брайън Кели, неговото семейство и хората му.

— Ти трябва да си царят на белите, нали разбираш. Иначе няма да сме сигурни, че ще си с нас до края на играта. — Лицето на партизанския командир се зачерви. Усмихваше се уж съчувствено. — За мен е удоволствие да видя всички вас!

До Пи Йънг, прикрит в сянката, стоеше майор Барзов, мълчаливият руски военен наблюдател. Той отвърна на погледа на Кели с бавно кимване. Кели продължи да го гледа вторачено. Арогантният, брадясал майор стана неспокоен — започна да се поклаща напред-назад в черните си ботуши.

— Бих искал да ви помогна — рече най-сетне той.

Не го правеше от доброта, а като жест на благоволение.

— Тук съм само наблюдател. Желая ви късмет, полковник — добави тежко майорът и обърна гръб.

От ляво на Пи Йънг седеше дребна млада ориенталка, която гледаше безизразно стената зад американците. Тя и Барзов присъстваха, когато Пи Йънг за първи път предложи на полковник Кели да играят. Кели бе помолил главатарят на партизаните да остави на мира жена му и децата му. Тогава му се бе сторило, че видя в очите й проблясък на съчувствие. Сега обаче, тя стоеше неподвижна и изваяна като статуя, та полковникът си помисли, че сигурно е сбъркал.

— Тази стая е била прищявка на моите предшественици, които поколения наред са държали народа в робство — рече Пи Йънг дълбокомислено. — Служела е за тронна зала. Но пода е на квадрати, шейсет и четири на брой, шахматна дъска, нали така? Предишните обитатели са имали красиви фигури с човешки бой, така че с приятелите си да седят тук горе и да дават нареждания на слугите как да ги местят.

Той завъртя пръстена на ръката си.

— Не им е липсвало въображение и не ни остава нищо друго, освен да се възползваме. Разбира се, днес ще ни трябват само черните фигури. Аз ще играя с тях — Пи Йънг се обърна към неспокойния майор Барзов. — Американците сами ще изпълняват ролята на своите фигури. Страхотна идея.

Усмивката му изчезна, когато видя, че Барзов не я споделя. Пи Йънг явно се опитваше да угоди на руснака. Той, от своя страна, се отнасяше към Пи Йънг с пълно пренебрежение.

Дванадесетимата американски войници стояха строго охранявани, обърнати към стената. Те се вкупчиха инстинктивно и отчаяно втренчиха очи във водача на групата.

— Спокойно — рече полковник Кели. — Иначе ще загубим и последния шанс, който имаме.

Той погледна бързо към близнаците — Джери и Пол. Момчетата зяпаха стаята до ужасената си майка, разрошени, току-що събудени. Кели се почуди, че не изпитва никакви чувства — семейството му се намираше пред лицето на смъртта. Страхът, който го измъчваше, докато чакаха затворени на тъмно, бе изчезнал. Сега усещаше злокобно спокойствие — един стар познат, който държеше будна само хладната машина на сетивата и разума му. Това беше наркотика на командването — същността на войната.

— Внимание, приятели! — рече важно Пи Йънг и се изправи. — Правилата на играта се запомнят лесно. Ще правите това, което ви нареди полковник Кели. Онези, които имат нещастието да бъдат взети от моите хора, ги чака бърза и безболезнена смърт.

Майор Барзов погледна към тавана, сякаш мислено осъждаше думите на командира.

Ефрейторът неочаквано избухна в поток от ругатни, изпълени с обида и самосъжаление. Сержантът запуши с ръка устата на младежа.

Пи Йънг се надвеси над парапета и посочи с пръст съпротивляващия се войник.

— За тези, които избягат от дъската или крещят, ще измислим някаква специална смърт — каза строго той. — Полковник Кели и аз искаме пълна тишина, за да се концентрираме. Ако полковникът е достатъчно умен и победи, онези от вас, които са още тук, когато той ме матира, ще бъдат извозени вън от моята територия без опасност за живота. Ако загуби…

Пи Йънг вдигна рамене и се отпусна назад върху купчината възглавници.

— Дръжте се спортсменски — продължи той бодро. — Американците са известни с това, нали така? Както ще потвърди и полковник Кели, партия шах рядко се печели без жертви. Също както битките. Не е ли така, полковник?

Полковник Кели кимна механично. Той си мислеше за думите на Пи Йънг от по-рано, че във философско отношение играта не е по-различна от войната.

— Как можете да постъпвате така с деца! — изкрещя изведнъж Маргарет, изскубна се от охраната и крачейки по квадратите, застана точно под балкона на Пи Йънг — В името на Бога…

Той я прекъсна ядосано:

— В името на Бога ли американците произвеждат бомби, реактивни самолети и танкове? — после махна нетърпеливо с ръка. — Върнете я обратно!

Закри очите си с длан и продължи:

— Докъде бях стигнал? Говорехме за жертвите, нали? Щях да ви питам кого избрахте за царската пешка — рече Пи Йънг — Ако още не сте направили своя избор, бих искал да ви препоръчам онзи шумен младеж, дето го държи сержанта. Това е деликатна роля… царска пешка.

Ефрейторът започна да се мята с нова ярост. Сержантът го стисна още по-силно.

— Момчето ще се успокои веднага — едва чуто рече той и обърна лице към полковника. — Колкото й да е трудно, аз ще бъда царската пешка. Къде да застана, сър?

Младежът се успокои и сержантът го пусна.

Кели посочи четвъртия квадрат на втората редица върху гигантската шахматна дъска. Сержантът отиде на мястото и изправи широките си рамене. Ефрейторът измърмори нещо неразбираемо и застана на квадрата до сержанта — втората по важност пешка. Останалите все още не мърдаха от местата си.

— Полковник, вие кажете къде да застанем — рече колебливо едно високо, слабо момче. — Какво разбираме ние от шах? Сложете ни, където трябва.

Адамовата му ябълка заигра.

— Запазете спокойните места за жена ви и децата. Те са важните. Казвайте какво да правим.

— Няма спокойни места — обади се горчиво пилотът. — Просто такова нещо няма. Избирайте си квадрати и това е.

Той пристъпи напред.

— Какъв ще бъда на този квадрат?

— Офицер, лейтенанте, офицер на царя — отвърна му Кели.

Даде си сметка, че вече мисли за лейтенанта по нов начин — не като за човешко същество, а като за фигура, която може да се движи диагонално по таблата, при атака с царицата да нанася страхотни удари на черните фигури отсреща.

— Ей, Пи Йънг — провикна се нахално пилотът, — какво може този офицер?

Пи Йънг отвърна доволен:

— Действа като кон и пешка, момче, като кон и пешка.Благодаря на Бога за лейтенанта, помисли си Кели. Един от американските войници се усмихна. Бяха скупчени с гръб към стената. Сега започваха да си говорят — също като бейзболен тим, който загрява. По нареждане на Кели, сякаш едва схващайки смисъла на действията си, се придвижваха по дъската, за да попълват квадратите.

Отново заговори Пи Йънг.

— Фигурите ти вече са на място, с изключение на конете и царицата, полковник. Ти, естествено, ще си царят. Хайде, давай. Играта трябва да приключи преди вечеря.

Нежно крепейки ги с дългите си ръце, Кели поведе жена си, Джери и Пол към техните места. Мразеше се заради спокойствието и усърдието, с които го прави. Видя в очите на Маргарет страх и упрек. Явно не можеше да разбере, че той трябва да се държи точно така, че в неговото хладнокръвие е единствената надежда за спасение. Кели отвърна очите си от нея.

Пи Йънг плесна с ръце за тишина.

— Така, добре. Можем да започнем — той замислено подръпваше ухото си.

— Смятам, че това е прекрасна възможност за среща на Източния и Западния начин на мислене, нали, полковник? Ще съчетаем американската склонност към хазарт с нашето преклонение пред дълбоката драма и философията — нетърпеливо му прошепна майор Барзов.

— А, да — продължи Пи Йънг, — още две правила: имаме по десет минути за всеки ход и, естествено, без връщане. Много добре! — натисна копчето на един хронометър и го постави на парапета. — Честта за анонс се пада на белите хора.

Той се усмихна.

— Това е стара традиция.

— Сержант — едва промълви полковник Кели, — два квадрата напред.

Погледна ръцете си — започваха да треперят.

— Струва ми се, че няма да спазя традицията — рече Пи Йънг, обръщайки глава към младото момиче, сякаш за да се увери, че и тя се забавлява като него.

— Сложи царската ми пешка два квадрата напред — нареди той на един от помощниците си.

Кели проследи как мъжът издърпа масивната фигура напред до положението, в което заплашваше сержанта. Той погледна озадачено към Кели и каза, усмихвайки се плахо:

— Наред ли е всичко, сър?

— Надявам се — отвърна Кели. — Ето ти защита… Войник — обърна се той към младия ефрейтор, — един квадрат напред.

Това е — не можеше да направи нищо повече. Сега ако Пи Йънг вземеше пешката, която заплашваше сержанта, нямаше да има предимство. От тактическа гледна точка — една безсмислена замяна на пешка за пешка. Никакво предимство според изискванията на добрия шах.

— Знам, че това е лоша стратегия — галантно рече Пи Йънг и замълча. — Не съм съвсем сигурен дали е разумна тази замяна. При толкова блестящ противник, би трябвало да играя безгрешно, да забравя безбройните изкушения.

Майор Барзов му прошепна нещо.

— Но това ще ни потопи направо в духа на играта, нали така?

— За какво говори той, сър? — попита сержантът недоумяващо.

Преди Кели да си наложи да мисли, Пи Йънг нареди:

— Вземете царската пешка!

— Полковник! Какво правите? — извика сержантът. Двама от охраната го издърпаха първо от таблото, а после навън от стаята. Зад тях се затвори обкована врата.

— Убийте мен! — изкрещя Кели, понечвайки да тръгне след тях. Обградиха го половин дузина стрелци.

Помощникът безчувствено намести дървения кон на мястото на сержанта. Отвъд дебелата врата отекна изстрел и охраната се появи отново. Пи Йънг вече не се усмихваше.

— Твой ред е, полковник. Хайде, четири минути вече минаха.

Спокойствието на Кели се стопи, а с това и илюзията, че всичко е игра. Фигурите, с които участваше, бяха отново живи същества. Ценното, брутално качество да командва, бе напуснало полковник Кели. Той вече не ставаше за вземане на решения на живот и смърт. Замаян, си даде сметка, че целта на Пи Йънг не беше бързо да спечели играта, а по-скоро да ги обезкръви чрез смазващи, безсмислени атаки. Минаха още две минути, докато си наложи да бъде разумен.

— Не мога да го направя — прошепна най-сетне той и клекна уморен.

— Предпочиташ да ви застрелям още сега? — попита Пи Йънг. — Трябва да призная, че те намирам доста чувствителен за полковник. Всички американски офицери ли се предават толкова лесно?

— Натрий му носа, полковник! — рече пилотът. — Хайде! Стегни се!

— Вече не си заплашен — каза Кели на ефрейтора. — Вземи му пионката.

— Откъде да знам, че не лъжеш? — с горчивина попита младежът. — Сега е моят ред!

— Върви там! — строго му нареди пилотът.

— Няма!

Двамата помощници на сержанта вързаха ръцете на ефрейтора отстрани и погледнаха въпросително към Пи Йънг.

— Млади човече — рече Пи Йънг сговорчиво. — По-приятно ли ще ти бъде да умреш от мъчения, или предпочиташ да изпълниш нареждането на полковник Кели?

Ефрейторът неочаквано се извъртя и просна на земята двамата пазачи. Пристъпи на квадрата на пионката, която сержантът беше взел, изрита фигурата и застана с разкрачени крака.

Майор Барзов се изсмя гръмогласно.

— Вече ще знае какво е да си пешка — избоботи той. — Това е ориенталско чувство, но ще е добре да го научат и американците, нали така?

Пи Йънг също се изсмя и погали коляното на младото момиче, което седеше безизразно до него.

— Е, досега сме равни, пешка за пешка. Време е да започваме атаката сериозно — той изщрака с пръсти на помощника и му заповяда: — Царската пешка на Е 3! Така. Сега царицата и топът ми са готови за поход срещу територията на белите хора.

Той натисна пак хронометъра.

— Ти си на ход, полковник.

Някакъв стар рефлекс накара полковник Брайън Кели да погледне към жена си за съчувствие и подкрепа. Отвърна веднага очи — Маргарет представляваше ужасяваща гледка и единственото, което можеше да направи за нея, бе да победи. Нищо друго. Погледът й изглеждаше вторачен, почти безумен. Беше изпаднала в спасителен шок, който я правеше глуха, сляпа, напълно безчувствена.

Кели преброи фигурите, останали на дъската. От началото на играта бе минал един час. Имаше живи още пет пешки, между тях и младият ефрейтор. Един офицер — нервният пилот, два топа, два коня — два десетгодишни изплашени коня, Маргарет — скованата му, втренчена царица и той самият — царя. А липсващите четирима? Пречукани ли са? В безсмислена замяна, която коства на Пи Йънг само парчета дърво. Останалите войници се бяха умълчали, затворени всеки в своя собствен свят.

— Мисля, че е време да се предадеш — каза Пи Йънг. — Боя се, че сме на края. Предаваш ли се, полковник?

Майор Барзов мъдро се намръщи към шахматистите, поклати бавно глава и се прозя.

Полковник Кели се напрегна да концентрира отново ума и очите си. Имаше чувството, че се катери, катери, катери по цяла планина от горещ пясък, че трябва да върви непрекъснато, да копае, да рие до задушаване и ослепяване.

— Върви по дяволите! — измърмори той и се съсредоточи върху шахматната дъска.

Като шах зловещата партия беше един абсурд. Пи Йънг нямаше стратегия — гледаше единствено да унищожава белите хора. Кели играеше така, че да зищитава фигурите си на всяка цена. Не бе рискувал нито един човек за атака. Силните му царица, офицери и топове стояха неизхолзвани в относителна безопасност на двата задни реда. От напрежение той свиваше и разпускаше юмруци. Разпиляната фронтова линия на противиника му, бе широко открита. Матирането на Пи Йънг изглеждаше възможно, ако черният кон не владееше центъра на полето.

— Ти си на ход, полковник. Две минути — изграчи Пи Йънг.

И тогава Кели видя решението — цената, която щеше да плати, която всички щяха да платят, заради… Трябваше само Пи Йънг да премести царицата си по диагонала три квадрата на ляво, и щеше да е в шах. После му предстоеше да направи още един ход — неизбежен и неотменим — и тогава матът му бе сигурен. Край. А Пи Йънг щеше да придвижи царицата си. За него играта сякаш губеше своята пикантност. Имаше вид на човек, готов да се захване с нещо друго.

Командирът на партизаните стоеше изправен, облегнат на парапета. Майор Барзов, зад него, поставяше цигара в цигаре от слонова кост.

— Странно нещо е това шахът — рече Барзов и завъртя рамене. — В тази игра няма и капчица късмет. Губещият не може да си измисля оправдания.

Тонът му бе педантичен и надменен като на учител, който учи на осоновни иистини недоразвитите си ученици.

Пи Йънг едва повдигна рамене.

— Победата в тази игра не ме радва. Полковник Кели не го бива. Той не поема никакви рискове и лиши играта от нейната острота и хитрост. Дори готвачът ми би играл по-умно.

На страните на Кели избиха червени, гневни петна. Ушите му горяха. Стомахът му се бе свил на топка. Пи Йънг не трябва да играе с царицата. Ако Пи Йънг придвижи царицата извън обсега на неговата атака, Кели ще победи. Само едно нещо можеше да накара Пи Йънг да премести коня си — някаква нова, отровна възможност за садизъм.

— Предай се, полковник! Времето ми е скъпо — рече Пи Йънг.

— Свърши ли се вече всичко? — изхленчи младият ефрейтор.

— Затваряй си устата и не мърдай от там — отвърна Кели.

Вгледа се с присвити, зли очи в коня на Пи Йънг, разположил се в центъра на живите фигури. Резбованата му грива беше извита, а ноздрите — издути.

Съдбата на белите фигури зависи от чисто геометричното им разположение, рече си Кели и веднага се самоукори. Тази мисъл обаче му подейства като леден, освежителен вятър. На коня на Пи Йънг трябваше да се предложи жертва. Ако той я приеме, играта щеше да е на Кели. Капанът бе съвършен и безпогрешен като смъртта, поради един единствен детайл — стръвта.

— Един момент, полковник — рече Пи Йънг.

Кели огледа набързо лицата, без да се вълнува от враждебността, недоверието и страха, които виждаше в очите им. Един по един той отхвърляше кандидатите за смъртта. Онези четиримата са много важни за една внезапна, решаваща атака, а тези трябва да бранят царя. Нуждата, подобно на дете, което брои „Ала, бала, ница…“ насочи пръста му към фигурата, която можеше да бъде жертвана. Тя бе само една.

Кели не си разрешаваше да мисли за фигурите другояче, освен в сухи математически пропорции: ако умре Х, останалите ще живеят. Схващаше трагедията на своето решение само като човек, който знае определението за трагедия, но не го чувства.

— Двайсет секунди! — напомни Барзов с хронометъра в ръка.

Хладната решителност за миг напусна Кели и той прозря странния патос на своето положение — една стара като човечеството дилема, и още… борбата между Изтока и Запада. Когато се нападат, човешките същества трябва да умират — Х, умножено по стотици и хиляди, изпратени на смърт от онези, които ги обичат най-силно. Професията на Кели бе да избере кой ще е Х.

— Десет секунди — обади се Барзов.

— Джери — каза Кели със силен и уверен глас, — мини един квадрат напред и два наляво.

Момчето доверчиво пристъпи в сянката на черния кон. Съзнанието като че ли почна да се връща в погледа на Маргарет. Тя обърна глава, когато мъжът й заговори.

Пи Йънг се загледа в таблото объркано.

— Ти с ума си ли си, полковник? — попита най-сетне той. — Даваш ли си сметка какво направи току-що?

На лицето на Барзов се появи едва доловима усмивка. Той се наведе, сякаш да пошепне нещо на Пи Йънг, но после размисли. Облегна се на един стълб и загледа Кели през облак от цигарен дим.

Кели се престори, че думите на Пи Йънг са го объркали. След това зарови лице в ръцете си и простена:

— О, Господи, не!

— Страхотна грешка, не може да се отрече — рече Пи Йънг и разпалено започна да обяснява нещо на момичето до себе си. Тя отвърна лице, от което партизанският командир изглежда се вбеси.

— Позволи ми да го върна обратно — изстена отчаяно Кели.

Пи Йънг забарабани с пръсти по парапета.

— Без правила, драги приятелю, игрите се превръщат в глупост. Разбрахме се, че няма да се връщат ходове и толкова! — той повика помощника си. — Топът взема коня!

Мъжът премести фигурата на квадрата на Джери. Стръвта бе захапана и играта от тук нататък щеше да е за полковник Кели.

— За какво говори? — прошепна Маргарет.

— Защо държиш жена си в напрежение, полковник? — попита Пи Йънг. — Бъди добър съпруг и й отговори. Или предпочиташ аз да го направя?

— Вашият съпруг жертва един кон — нетърпеливо се намеси Барзов. — Току-що загубихте сина си.

Изражението му бе на експериментатор — нетърпелив и възбуден.

Кели чу, че Маргарет се задавя и я улови, точно когато падаше. Разтърка китките й.

— Мила, чуй ме!

Разтърси я по-грубо, отколкото възнамеряваше. Нейната реакция беше като взрив. Думите й изригнаха със силата на истеричен фонтан. Тя го проклинаше. Кели, хванал ръцете й в своите, слушаше безчувствен обидите.

Очите на Пи Йънг изскочиха — той бе смаян от невероятната драма долу до такава степен, че не забелязваше бясното, почти разплакано момиче зад гърба си. Тя го дърпаше умолително за ризата. Пи я блъсна, без дори да отмести очи от шахматното поле.

Едрият войник от фигурите на Кели изведнъж се хвърли към най-близкия от охраната, заби рамо в гърдите му и юмрукът му се стовари в корема на противника. Партизаните на Пи Йънг се втурнаха, свалиха го на земята и го замъкнаха обратно в квадрата му.

Насред бъркотията Джери избухна в сълзи и се затича уплашен към родителите си. Кели пусна Маргарет, тя падна на колене и прегърна треперещото дете. Пол, неговият брат — близнак, стоеше на мястото си, изплашен, с поглед втренчен в пода.

— Ще продължим ли играта, полковник? — попита Пи Йънг със силен глас.

Барзов обърна гръб на шаха — не искаше да предотврати следващата стъпка, нито да гледа.

Кели затвори очи и зачака заповедта на Пи Йънг към екзекуторите. Не можеше да се реши да погледне към Маргарет и Джери. Пи Йънг махна за тишина.

— Много съжалявам… — започна той.

В този миг той млъкна и болезнено стисна устни.

Заплахата изведнъж изчезна от лицето му — останаха само изненада и глупост. Дребното човече се подпря на парапета, преметна се и рухна в краката на войниците си.

Майор Барзов се бореше с младата китайка. В малката си, все още свободна ръка, тя стискаше тънък, кървав нож. Заби го в гърдите си и се стовари върху майора. Барзов я остави да падне и пристъпи към парапета.

— Пленниците да останат по местата си! — извика той на охраната. — Жив ли е?

В гласа на майора нямаше гняв, нито съжаление — само раздразнение от усложненията и неудобството. Един от подчинените погледна към своя командир и поклати отрицателно глава.

Барзов нареди на помагащите и войниците да изнесат телата на Пи Йънг и момичето. Направи го по-скоро като притеснен домакин, а не като искрено жалещ човек. Никой не оспори властната му намеса.

— Значи в края на краищата това е твоята партия — рече Кели.

— Народите на Азия загубиха един голям вожд — произнесе с печал Барзов.

После се усмихна странно към Кели.

— Макар че не бе лишен от недостатъци, нали полковник? Вие обаче спечелихте само инициатива, не и цялата игра. Сега ще си имате работа с мен, не с Пи Йънг. Останете на мястото си, полковник. Ще се върна много скоро.

Той изтърси цигарата си върху резбования парапет, пусна с изискано движение цигарето в джоба си и изчезна зад завесите.

— Джери ще се отърве ли? — прошепна Маргарет.

Гласът й изразяваше молба, а не въпрос, сякаш Кели имаше право на милосърдие.

— Само Барзов знае — отвърна той.

Изгаряше от желание да й обясни ходовете, да я накара да разбере защо нямат никакъв избор. Съзнаваше обаче, че обясненията могат единствено да направят трагедията още по-жестока за нея. Смърт заради грешка — тя би могла да разбере. Но смърт в резултат на хладнокръвни разсъждения, на логично мислене — това никога не би приела. Навярно би предпочела всички да умрат.

— Само Барзов знае какво ще стане — повтори мъчително той. Уговорката им оставаше в сила — цената на победата, за която се бяха разбрали. Майорът тепърва трябваше да научи какво точно купува Кели с цената на един живот.

— Откъде знаете, че Барзов ще ни пусне, ако го победим? — попита едрият войник.

— Въобще не съм сигурен, че ще ни пусне — отвърна Кели.

После го загриза и друго съмнение. Дали не е спечелил само кратко отлагане на изпълнението на присъдата?

Полковник Кели загуби представа от колко време чакат на шахматната дъска да се върне Барзов. Сетивата му изглеждаха умъртвени от непрекъснатите приливи на угризения и натиска на ужасната отговорност. Съвестта му мъждукаше едва-едва, Маргарет спеше от пълното изтощение с Джери на ръце, чийто живот все още бе в опасност. Пол лежеше на своя квадрат, завит с куртката на младия ефрейтор. На квадрата на Джери, с резбованата си глава и издути, сякаш бълващи огън ноздри, стоеше черният кон на Пи Йънг.

Кели едва дочу идващия от балкона глас — по погрешка го взе за част от своите кошмари. Умът му не придаде на думите никакъв смисъл — просто чуваше някакви звуци. После отвори очи и установи, че устните на майор Барзъв се движат. Видя наглото предизвикателство в очите му и тогава осъзна смисъла на изреченото от него.

— След като се проля толкова много кръв, би било твърде жалко да оставим играта недовършена.

Майорът се отпусна величествено върху възглавниците на Пи Йънг и кръстоса обутите си в лъскави, черни ботуши крака.

— Имам намерение да ви победя, полковник и ще се изненадам, ако ми създадете проблеми. Би било крайно неприятно да ви оставя да ме биете със своя прозрачен трик, чрез който заблудихте Пи Йънг. Вече няма да ви е толкова лесно. Сега играете с мен, полковник. Спечелихте инициативата за един момент. Поемам играта без повече отлагане.

Кели скочи на крака. Едрата му фигура се извиси над белите играчи, насядали в квадратите около него. Майор Барзов не би пренебрегнал забавлението, което толкова се бе харесало на Пи Йънг. Кели обаче усещаше разликата в поведението на майора и партизанския командир. Барзов подновяваше играта не защото тя му харесваше, а защото искаше да покаже, че е адски умен, а американците са боклук. Явно не разбираше, че Пи Йънг вече е загубил играта, или пък имаше нещо, което Кели не бе пресметнал правилно.

На ум Кели местеше фигурите по таблото, караше фантазията си да посочи грешките в плана, ако въобще бе допуснал такива, защото тогава адската, зашеметяваща жертва щеше да е напразна. При обикновена игра, когато залогът е само някакви дървени фигури, той би накарал съперника си да се предаде и партията би приключила веднага. Но сега, когато се играеше на живот и смърт, болезнено съмнение хвърляше сянка върху ясната логика на изхода. Кели не се осмеляваше да разкрие намерението си да атакува и да победи с три премествания, преди да е направил самите ходове, преди Барзов да е изгубил всякаква възможност да използва грешката, ако въобще съществуваше тя.

— А Джери? — извика Маргарет.

— Джери ли? А, да, момчето. Какво ще кажете за момчето, полковник? — попита Барзов. — Ще направя една специална отстъпка, ако искате. Можете да си върнете хода.

Държанието на майора бе някаква пародия на весело гостоприемство.

— Без правила, майоре, игрите се превръщат в безсмислица — рече Кели безизразно. — Най-малко аз бих молил да ги наруша.

Лицето на Барзов изразяваше пълно съчувствие.

— Вашият съпруг, мадам, взе това решение, не аз.

Той натисна копчето на хронометъра.

— Можете да оставите момчето при себе си, докато полковникът не пропилее живота на всички ви. Вие сте на ход, полковник. Имате десет минути.

— Вземи му пешката — изкомандва Кели на Маргарет, но тя не помръдна. — Маргарет! Чуваш ли ме?

— Помогнете й, полковник, помогнете й! — подкани го Барзов.

Кели хвана Маргарет под ръка, поведе я без съпротива към квадрата, на който се мъдреше въпросната пешка. Джери вървеше с нея, застанал от другата й страна. Кели се върна към своя квадрат, мушна ръце в джобовете си и изгледа как помощникът отнася черната пешка встрани.

— Шах, майор. Царят ви е в шах.

Барзов повдигна вежда.

— Шах ли казахте? Какво да се прави? Това е неприятно. Как да ви върна към някои по-интересни проблеми в играта? — той се обърна към един от подчинените си. — Моят цар един квадрат наляво.

— Един ход по диагонала към мен, лейтенант — поръча Кели на пилота, който се поколеба. — Хайде. Не ме ли чувате?

— Да, сър — тонът му беше подигравателен. — Отстъпваме, така ли?

Лейтенантът се замъкна в квадрата — бавно и безчувствено.

— Проверете пак, майоре — рече Кели равнодушно и махна към лейтенанта. — Сега царят ви е в шах от моя офицер — той затвори очи и си повтори отново и отново, че не е пресметнал погрешно, че благодарение на жертвата печели играта, че за Барзов нямаше никакъв изход. Това беше всичко — последният от трите хода.

— Какво? — каза майорът. — Това ли е най-доброто, което можете да направите? Аз просто ще сложа царицата пред царя.

Помощникът премести фигурата.

— Сега нещата вече се променят.

— Вземи му царицата! — каза Кели на най-предната пешка — невъздържания висок войник.

Барзов скочи на крака.

— Чакайте!

— Не го ли видяхте? Искате ли да върнете хода си? — заядливо попита Кели.

Барзов крачеше напред-назад по своя балкон и дишаше тежко.

— Разбира се, че го видях!

— Това беше единствената възможност да спасите царя си — рече Кели. — Можете да върнете хода си, ако искате, но ще видите, че друг вариант е невъзможен.

— Вземете царицата и да продължаваме — кресна Барзов. — Вземете я!

— Вземете я! — повтори Кели и помощникът издърпа тежката фигура настрани. Едрият войник мигаше на педя расттояние от царя на Барзов.

— Шах — този път полковникът го произнесе много тихо.

Майорът въздъхна дълбоко и измъчено.

— Да, наистина — гласът му се повиши — Заслугата не е ваша, полковник Кели, а на великата тъпота на Пи Йънг.

— Играта свърши, майоре.

Едрият войник се изсмя глупаво, ефрейторът седна, а лейтенантът се хвърли и прегърна полковник Кели. Двете деца нададоха радостни викове. Само Маргарет стоеше като изтукана — уплашена и безмълвна.

— Цената на вашата победа, разбира се, трябва да се плати — рече кисело Барзов. — Предполагам, че вече сте готов да това?

Кели пребледня.

— Така се бяхме разбрали. Ако ви носи удовлетворение, няма да се отметна.

Барзов сложи нова цигара в цигарето от слонова кост — направи го бавно и мъчително. Когато отново заговори, тонът му беше назидателен — самата интелигентност.

— Не, няма да взема момчето. Аз, също като Пи Йънг, чувствам, че вие, американците, сте врагът, независимо дали има официално обявена война, или не. За мен вие сте военнопленници.Тъй като няма официално обявена война обаче, аз в пълномощията си на представител на своето правителство имам само един избор. Да се погрижа всички вие да бъдете преведени безопасно през фронта. Такъв беше моят план. Затова поднових партията след отстраняването на Пи Йънг. Вашето освобождаване няма нищо общо с моите лични чувства, нито с изхода от играта. Евентуална победа би ми доставила удоволствие и би била добър урок за вас. Но това нямаше да промени съдбата ви.

Той запали цигарата и продължи да гледа строго.

— Много кавалерски от ваша страна, майоре — каза Кели.

— Въпрос на практическа политика, уверявам ви. Не би било редно точно сега да възниква инцидент между нашите две страни. Един руснак да бъде кавалер към американец, това е невъзможно психически. Съдържа терминологично противоречие. Дългата ни, горчива история ни учеше и ни научи, че трябва да пазим кавалерството си само за рускините. — Лицето му изразяваше пълно възмущение. — Не искате ли да изиграем още една игра, полковник — един прост шах с дървени фигури, без перфидността на Пи Йънг. Не бих искал да си тръгнете с мисълта, че играете по-добре от мен.

— Много мило от ваша страна, но не тази вечер.

— Добре тогава, някой друг път — Майор Барзов махна на охраната да отвори вратата на тронната зала.

— Някой друг път — повтори той. — Ще се намерят други като Пи Йънг, готови да играят с живи хора и надявам се пак да имам преимуществото да бъда наблюдател.

Барзов се усмихна широко.

— Къде и кога бихте искали да стане това?

— За жалост, времето и мястото зависят от вас — каза полковник Кели уморено. — Ако настоявате за нова игра, пратете покана, майоре и аз ще се отзова.

Рунтавото куче на Том Едисън

Една сутрин на слънчева пейка в парка в Тампа, Флорида, седяха двама възрастни мъже — единият упорито се мъчеше да чете книгата, която явно му доставяше удоволствие, докато другият, Харолд К. Булърд, му разказваше историята на своя живот със силните, заоблени тонове на радиоточка. В краката им лежеше лабрадорът на Булърд, който допълнително тормозеше възрастният слушател, като от време на време буташе глезените му с големия си дълъг нос.

Булърд, който преди да се пенсионира бе постигнал успехи в много области, се радваше на възможността да направи преглед на достойното си минало. Но пред него стоеше проблемът, който усложнява живота на канибалите, а именно, че една и съща жертва не може да се използва отново и отново. Всеки, който бе прекарал известно време с него, след това отказваше да седне на същата пейка.

И така Булърд и кучето му всеки ден обикаляха парка в търсене на нови физиономии. Тази сутрин имаха късмет, защото попаднаха на този непознат още в самото начало. Бе ясно, че е от отскоро във Флорида, все още със закопчано догоре дебело сако, стегната яка и вратовръзка. Освен всичко друго, нямаше по-добро занимание, освен да чете.

— Да — каза Булърд към края на първия час от своята лекция, — на времето печелех и губех цели състояния.

— Споменахте го вече — обади се непознатият, чието име Булърд не си бе направил труда да разбере. — Полека, момче. Не, не, не така — извика той на кучето, което бе станало още по-агресивно към глезените му.

— О!? Значи съм го казал, така ли? — попита Булърд.

— Два пъти.

— Два пъти с недвижими имоти, веднъж със старо желязо, веднъж с нефт и веднъж с камиони.

— Да, казахте го.

— Така ли? Сигурно съм го казал. Два пъти с недвижими имоти, веднъж със старо желязо, веднъж с нефт и веднъж с камиони. Не се отказвам нито от един ден.

— Предполагам, че не — отвърна другият. — Извинете, не може ли да преместите кучето някъде? Непрекъснато…

— Той? — възкликна Булърд сърдечно. — Това е най-дружелюбното куче на света. Не се бойте от него.

— Не се боя. Просто ме изкарва от кожата, като непрекъснато души глезените ми.

— Пластмаса — засмя се Булърд.

— Моля?

— Пластмаса. В жартиерите ви трябва да има нещо пластмасово. Обзалагам се, че са малките копченца. Не може да не са от пластмаса. Кучето ми е лудо по пластмасата. Не знам защо, но я подушва и намира дори и ако е само трошичка. Сигурно нещо не му достига в храната, макара че, кълна се, яде по-добре и от мен. Веднъж сдъвка цял пластмасов плювалник! Можеш ли да си представиш!? Сега бих се заел с такъв бизнес, ако докторите не ми бяха казали да престана, за да дам почивка на машинката.

— Можете да завържете кучето на онова дърво ей там — отбеляза непознатият.

— Толкова се ядосвам на младежите напоследък! — продължи Булърд. — Непрекъснато се жалват, че вече нямало незавладени територии както едно време. Никога не е имало повече незавладени територии, отколкото има днес! Знаеш ли какво казва Хорас Грийли?

— Носът му е мокър — каза непознатият и отдръпна краката си, а кучето, търпеливи и упорито, ги последва с муцуна. — Стига, момче!

— Мокрият нос показа, че е здрав — отбеляза Булърд. — „Занимавайте се с пластмаси, млади хора.“ Това казва Хорас Грийли. „Занимавайте се с атома!“

Кучето със сигурност бе установило наличието на пластмаса в жартиерите на непознатия и сега извиваше глава насам и нататък, чудейки се как да достигне този деликатес със зъби.

— Чиба! — извика му той.

— „Занимавайте се с електроника, млади хора! — каза Булърд. — Не ми говорете, че пред вас няма възможности. Сега възможностите чукат на всяка врата във всяко градче и се мъчат да влязат. Когато аз бях млад, човек трябваше да ги търси навън и да ги води у дома си за ушите.“ Днес…

— Съжалявам — каза непознатият с равен глас. Той затвори шумно книгата си, стана и измъкна глезена си от муцуната на кучето. — Трябва да вървя. Приятен ден, господине.

Той прекоси парка, намери друга пейка, седна с въздишка и отново започна да чете. Дишането му тъкмо се нормализира, когато отново почувства мократа муцуна на кучето в краката си.

— О, това сте вие! — възкликна Булърд и седна до него. — Надуши следата ви. Усетих го и го оставих да ме води. Какво ви говорех за пластмасите? — Той се огледа доволно. — Не ви обвинявам, че се преместихте. Там беше толкова душно. Никаква сянка, а и ветрец не подухва.

— Ще си отиде ли кучето, ако му купя плювалник? — попита непознатият.

— Хубава шега! Хубава шега! — усмихна се Булърд добродушно. Изведнъж той тупна непознатия по коляното. — Ей, ти да не се занимаваш с пластмаси? Седя тук и дрънкам за пластмаси, а ти може да си в бизнеса!

— В бизнеса? — попита непознатият отчетливо и остави книгата. — Съжалявам, никога не съм бил в никакъв бизнес. Нося се по течението още от деветгодишен, когато Томас Едисън основа лабораторията си до нашата къща и ми показа анализатора на интелигентността.

— Едисън? — учуди се Булърд. — Томас Едисън, изобретателят?

— Ако желаете да го наричате така, нямам нищо против.

— Ако искам да го наричам така! — изуми се Булърд. — Предполагам, че искам! Бащата на електрическата крушка и какво ли още не!

— Ако смятате, че той е изобретил електрическата крушка, нямам нищо против. Няма да навреди — непознатият възобнови четенето си.

— Ей, какво беше това? — попита Булърд с подозрение в гласа. — Да не би да ме поднасяш? Какъв е този анализатор на интелигентността? Не съм чувал за подобно нещо.

— Разбира се, че не — отвърна непознатият. — С господин Едисън се споразумяхме да го пазим в тайна. Не съм казвал за него на никого. Господин Едисън не спази обещанието си и каза на господин Хенри Форд, но Форд пък на свой ред му е обещал да не казва на никого… за доброто на човечеството.

Булърд бе като зашеметен.

— Хм… Този анализатор на интелигентността… той анализира интелигентността, така ли?

— Не, това е електрическа биячка за масло — отговори непознатият.

— Стига шеги — примоли му се Булърд.

— Може би наистина ще е по-добре да поговоря за това с някого. Ужасно е да държиш нещо затворено в себе си години наред. Само че как бих могъл да съм сигурен, че тайната няма да се разпространи още повече?

— Давам думата си на джентълмен — увери го Булърд.

— Предполагам, че не мога да очаквам по-добра гаранция от това, нали? — поклати замислено глава непознатият.

— Няма по-добра гаранция — потвърди Булърд с гордост. — Честен кръст и да умра!

— Много добре. — Непознатият се облегна и затвори очи, сякаш пътуваше назад във времето. Остана мълчалив цяла минута, докато Булърд го гледаше със страхопочитание.

— Беше през есента на хиляда осемстотин седемдесет и девета — заговори онзи най-накрая, съвсем тихо. — В селцето Менлоу Парк, Ню Джърси. Бях на девет годинки. Един млад мъж, когото всички смятахме за магьосник, установи лабораторията си в съседната къща до нашата и в нея имаше блясъци и трясъци и какви ли не още страховити неща. Нас, децата, ни предупредиха да стоим настрана и да не вдигаме никакъв шум, за да не обезпокоим магьосника.

Не се запознах със самия Едисън веднага, но с кучето му, Спарки, станахме добри приятели. Беше като вашето и се боричкахме по цял ден. Да, господине, вашето куче е двойник на Спарки.

— Така ли? — попита Булърд поласкан.

— Честен кръст — отвърна непознатият и продължи: — Както и да е. Един ден, както се боричкахме със Спарки, стигнахме до самата врата на лабораторията на Едисън. Преди да се усетя, кучето ме изблъска вътре и хоп! Видях, че седя на пода и гледам в очите самия господин Едисън.

— Обзалагам се, че се е ядосал! — възкликна Булърд възторжено.

— Можете да се обзаложите, че ме беше страх — отвърна непознатият. — Мислех, че съм застанал пред самия Сатана. От ушите му излизаха някакви жици и влизаха в малка черна кутийка в скута! Понечих да хукна, но той ме улови за яката и отново ме накара да седна.

„Момче — каза ми Едисън — преди зазоряване е най-тъмно, искам да запомниш това.“

„Да, сър“ — отговорих аз.

"Момчето ми — продължи Едисън, — повече от година си блъскам главата и се мъча да изнамеря подходяща жичка, която да издържи нагряването в електрическа крушка. Косъм, тел, всевъзможни нишки… нищо не върши работа. И докато се опитвах да измисля какво друго да изпробвам, започнах да се занимавам с една стара своя идея, ей така, колкото да изпусна парата. Направих това — каза той и ми показа малката черна кутийка. — Мина ми през ум, че интелигентността е някакъв вид електричество, така че направих този анализатор на интелигентността. Той работи! Ти си първият, който научава за него, момчето ми. Но не виждам защо не. Твоето поколение ще отрасне в славната епоха, когато хората ще се окачествяват също толкова лесно, колкото и портокалите.

— Не мога да повярвам! — възкликна Булърд.

— Гръм да ме удари в този миг! — отвърна непознатият. — И наистина работеше! Едисън бе изпробвал анализатора на мъжете в лабораторията си, без да им казва какво прави. Колкото по-умен беше човекът, толкова по-надясно се откланяше стрелката на индикатора. Позволих му да го изпробва на мен, но иглата остана на мястото си и само леко се разтрептя. Все пак, колкото и тъп да бях, тогава направих своя единствен принос за света. И, както казах, оттогава не съм си помръднал пръста за нищо.

— Какво направи? — попита Булърд.

— Казах: „Господин Едисън, хайде да го изпробваме на кучето“. Трябваше да видите какво представление изнесе то, когато го казах! Старият Спарки се разджавка, заръмжа, задращи да излезе навън. Когато се убеди, че не се шегуваме и че няма да го пуснат, скочи към анализатора и го събори от ръцете на стопанина си. Все пак го склещихме в ъгъла, Едисън го задържа да не мърда, а аз докоснах ушите му с жиците. И, ще повярвате ли, стрелката веднага отскочи и премина червената точка, отбелязана с мастило върху скалата!

— Кучето е счупило рекорда! — възкликна Булърд.

— „Господин Едисън — попитах аз, — какво означава червената точка?“

— „Момчето ми — отговори той, — това означава, че уредът е повреден, защото червената точка съм аз.“

— Значи наистина е бил повреден — каза Булърд.

Непознатият поклати глава мрачно.

— Но не беше. Не, господине. Едисън провери всичко и се оказа, че няма никакви проблеми. Когато ми го каза, Спарки, който беше пощурял да излезе навън, най-накрая се издаде.

— В какъв смисъл? — попита Булърд подозрително.

— Вратата беше заключена. Имаше кука и халка, резе и обикновена дръжка. Кучето се изправи на задни крака, махна куката, после повдигна резето и натисна дръжката със зъби. Тогава Едисън го спря.

— Не може да бъде! — възкликна Булърд.

— Може — увери го непознатият с блеснали очи. — И тогава Едисън ми показа колко голям учен е. Беше готов да погледне истината в очите, независимо колко неприятна е тя. „Така значи — каза Едисън. — Най-добрият приятел на човека, значи? Глупаво животно, така ли?“

Спарки стана самата предпазливост. Правеше се, че не чува. Започна да се чеше, да лови бълхи и да ръмжи пред мишите дупки… всичко възможно, само и само да не се налага да гледа Едисън в очите.

„Хубав живот, нали, Спарки? — каза Едисън тогава. — Да оставиш някой друг да се грижи за прехраната, за подслона и отоплението, а в това време ти да се излежаваш пред камината, да гониш момичетата и да вдигаш врява до небето с момчетата. Никакви ипотеки, никаква политика, никакви войни, никаква работа, никакви безпокойства. Просто помахай с опашка, близни ръката на стопанина си и всичко се нарежда.“

"Господин Едисън — учудих се аз, — да не би да искате да кажете, че кучетата са по-умни от хората?

„По-умни? — възкликна той. — Ще го заявя пред целия свят! И с какво се занимавам аз през последната година? Полагам къртовски труд, за да създам електрическа круша, на чиято светлина кучетата да могат да си играят и нощем!“

„Слушайте, господин Едисън — обади се Спарки, — защо да не…“

— Стига! — изрева Булърд.

— Тишина! — сряза го непознатият тържествуващо. — „Слушайте, господин Едисън — каза тогава Спарки, — защо да не си мълчим за това? Нещата са такива от стотици хиляди години и всички са доволни. Не закачайте кучетата, докато спят. Забравете за това, унищожете анализатора на интелигентността и аз ще ви кажа какво да използвате за електрическата крушка.“

— Дрън-дрън! — възкликна Булърд със зачервено лице.

Непознатият се изправи.

— Най-тържествено ви давам думата си на джентълмен. За да мълча, кучето ме възнагради, като ми подсказа какво да направя на борсата, така че да имам достатъчно пари за целия си живот. Последното нещо, което Спарки каза на Едисън, беше следното: „Опитайте парченце карбонизирана памучна нишка“. Малко по-късно го разкъса една глутница други кучета, които се бяха събрали пред вратата, за да слушат.

Непознатият свали жартиерите си и ги подаде на кучето на Булърд.

— Малък жест на признание, сър, за вашия предтеча, който умря заради думите си. Приятен ден.

Той мушна книгата под мишница и се отдалечи.

Съседната врата

Старото жилище беше разделено на две само от тънка стена, която напълно достоверно препредаваше шумовете и в двете посоки. От северната страна живееха семейство Ленард, а от южната — семейство Харгър.

Семейство Ленард — съпруг, съпруга и осемгодишен син — току-що се бяха нанесли. Съобразявайки се със стената, те внимаваха да не повишават глас, докато спорят дали момчето им — Пол — е достатъчно голямо, за да остава вечер само вкъщи.

— Ш-ш-шт! — сложи показалец пред устните си бащата.

— Да не би да викам? — объркано попита майката. — Говорех със съвсем нормален глас.

— Щом чувам как Харгър отпушва бутилка, сигурно и той ни чува добре.

— Не съм казала нищо, от което да ме е срам — възрази госпожа Ленард.

— Нарече Пол бебе — въздъхна г-н Ленард. — Това сигурно е унизително за Пол, пък и за мен.

— Аз просто така си говоря — оправда се съпругата му.

— Говориш си, но трябва да престанем — продължи той. — И можем да го направим още тази вечер. Казваме му довиждане, излизаме и отиваме на кино.

Г-н Ленард се обърна към Пол.

— Не те е страх да останеш сам, нали, момче?

— Ще се справя — отвърна той.

Беше висок за годините си, слаб, по натура — нежно-мечтателен. В това приличаше на майка си.

— Хич не ми пука.

— Точно така! — окуражи го бащата, като го потупа по гърба. — Приеми го за истинско приключение.

— Ще съм по-спокойна, ако извикаме детегледачка — намеси се майката.

— Ако този проблем ще ти развали киното — възрази бащата, — да го вземем с нас.

Г-жа Ленард го погледна изненадана.

— О, но филмът не е за деца!

— Все ми е едно — рече сговорчиво Пол.

Защо не му даваха да гледа някои филми, списания, книги, както и определени телевизионни предавания, беше загадка, с която той се съобразяваше дори с известно удоволствие.

— Нищо няма да му стане от един филм — рече бащата.

— Знаеш какъв е филмът — настоя тя.

— Какъв е? — попита невинно Пол.

Съпругата погледна мъжа си за помощ, но не я получи.

— За едно момиче, което подбира неразумно приятелите си — рече тя.

— О, не звучи интересно — каза Пол.

— Ще ходим ли или няма да ходим!? — нетърпеливо попита господин Ленард. — Прожекцията започва след десет минути.

Госпожа Ленард прехапа устни.

— Добре! — реши най-сетне тя. — Ти затвори прозорците и задната врата, а аз ще напиша телефоните на полицията, пожарната, киното и д-р Фейли.

После се обърна към Пол:

— Можеш да се обаждаш по телефона, нали, скъпи?

— Прави го от години! — провикна се господин Ленард.

— Ш-шт! — смъмри го тя.

— Съжалявам — поклони се към стената съпругът. — Моите извинения.

— Пол, миличък — подхвана госпожа Ленард — какво ще правиш, докато ни няма?

— Сигурно ще се занимавам с микроскопа си — отвърна Пол.

— Надявам се, няма да наблюдаваш микроби, нали? — рече тя.

— Не, само коса, захар, пипер, такива неща.

Майката скептично сбърчи вежди.

— Е, не е съвсем лошо, какво ще кажеш? — обърна се тя към съпруга си.

— Чудесно! — отвърна господин Ленард — Само да не се разкиха от пипера!

— Ще внимавам — обеща Пол.

— Ш-шт! — намигна му баща му.

Скоро след като излязоха родителите на Пол, в жилището на Харгър засвири радио. Отначало едва се чуваше — Пол, който се бе заел със своя микроскоп на масата в дневната, не можеше да чуе думите на говорителя. Музиката беше много тиха и неопределена.

Постепенно, като на игра, Пол се опита да се заслуша по-скоро в музиката, отколкото в гласовете на мъжа и жената, които се караха оттатък.

Пол присви око над визьора на микроскопа, намести стъкълцето и завъртя копчето за фокусиране. Сега косъмчето на него изглеждаше като кафява, лъскава змиорка, тук-там с малки петна от светлината.

Ето, гласовете на мъжа и жената пак станаха силни и заглушиха радиото. Пол нервно завъртя копчето и лещата на обектива слезе до стъклото с косъмчето.

Сега викаше жената.

Пол откачи лещата и я провери за драскотини.

Мъжът започна да й отговаря — крещеше ужасни, невероятни неща.

Пол донесе от стаята си специална кърпа за лещи и избърса мястото, където лещата се бе допряла в стъклото. Монтира я обратно.

У съседите отново се възцари тишина. Чуваше се само радиото.

Пол погледна в микроскопа, в бялата мъглявина на ударената леща.

Скандалът избухна пак — все по-гръмогласен, жесток, направо безумен.

Разтреперан Пол ръсна малко сол върху ново стъкълце и го сложи в микроскопа.

Жената изкрещя — силно, дрезгаво, ужасно.

Пол врътна копчето много силно. Новото стъкло се счупи и падна на парчета върху пода. Момчето се изправи разтреперано, с желание също да крещи, да крещи от ужас и отчаяние. Трябваше да спре този скандал. Каквото й да се случи, трябваше да ги накара да престанат!

— Ако ще викаш, усили радиото! — извика мъжът.

Пол чу потропване на женски токчета по пода. Радиото се усили толкова, че от бумтящите ниски тонове момчето се почувства като затворено в барабан.

— А сега — гъгнеше водещият, — поздрав за Кейти и Фред! За Нанси от Боб, защото смята, че тя е страхотна! За Артър от един човек, който го обожава, макар и далеч от него за цели шест седмици! Свири оркестърът на Глен Милър и вечното парче „Звезден прах“! Ако имате желание, обадете се! Търсете нощната птица Сам, царят на вашите желания!

Музиката заля къщата — направо я разлюля.

У съседите се тръшна врата. После някой почна да чука на нея.

Пол отново погледна в микроскопа — там нямаше нищо. По кожата му пролази сковаващо усещане. Даваше си сметка, че мъжът и жената ще се избият, ако той не ги възпре.

Заудря с юмрук по стената.

— Господин Харгър! Престанете! Господин Харгър, спрете!

— За Оли от Лавиния! — отвърна му нощният Сам. — За Рут от Карл, който никога няма да забрави миналия вторник! За Уилбър от Мери, която е самотна тази вечер! Чуйте парчето „Какво правиш с моето сърце?“

В краткия миг на радиопаузата у съседите се счупи нещо порцеланово. После музиката като вълна заля отново всичко.

Пол стоеше до стената и трепереше от безпомощност.

— Господин Харгър! Госпожо Харгър! Моля ви!

— Помните ли телефона? — намеси се нощният Сам. — Едно, три, хиляда!

Замаян Пол отиде до апарата и избра номера.

Обади се телефонистката.

— Свържете ме моля със Сам от нощното шоу — настойчиво каза момчето.

— Ало! — в слушалката прозвуча гласа на водещия — ядеше нещо и говореше с пълна уста. Чуваше се и оригинала на нежната музика, от която кънтеше съседния апартамент.

— Мога ли да поръчам един поздрав? — попита Пол.

— Може, разбира се — отвърна Сам. — Стига да не сте от някоя забранена организация!

Пол се замисли за миг.

— Не, сър, не съм.

— Давай!

— От господин Лемуел Харгър за госпожа Харгър — рече Пол.

— Какво е съобщението? — попита Сам.

— Обичам те — отвърна Пол. — Да се сдобрим и да започнем отначало.

Женският глас беше толкова пронизителен и изпълнен със страст, че проби шума на радиото и дори Сам го чу.

— Момче, да нямаш проблеми? — попита водещият. — Вашите ли се карат?

Пол се боеше, че Сам ще затвори, ако разбере, че не е кръвен роднина със семейство Харгър.

— Да, сър — отвърна Пол.

Сам се развълнува.

— Добре, моето момче — рече той дрезгаво. — Ще направя, каквото мога. Току виж свърши работа. Веднъж така спасих един от самоубийство.

— Как го направихте? — обнадежден попита Пол.

— Той се обади и каза, че ще си тегли куршума — отвърна водещият, — а аз му пуснах „Птицата на любовта“.

Сам затвори.

Пол също остави слушалката. Музиката спря и след миг, косата на момчето просто настръхна. За първи път той усещаше фантастичната скорост на модерните комуникации. Тя просто го смая.

— Приятели! — рече Сам. — Знам, че всеки от нас понякога се чуди какво, по дяволите, прави с живота, който Всевишният му е отредил! Сигурно ви се виждам странен, защото обикновено си давам весел вид, независимо какво чувствам вътре. Но и аз често недоумявам! После сякаш дочувам някакъв ангел, който ми нашепва „Давай, Сам, давай!“. И сега се случи нещо подобно…

— Приятели — продължи водещият. — Помолиха ме да сдобря един мъж и една жена с чудото на радиото! Няма смисъл да се майтапим с брака! Не е цвете за мирисане! Има възходи и падения. Но понякога не се вижда път напред!

Пол се смая от мъдростта и внушителността на Сам. Сега гърмящото радио беше тъкмо на мястото си, защото водещият говореше така, сякаш бе дясната ръка на Бога.

Когато той замълча за миг, Пол усети, как в съседната стая настъпи тишина. Чудото вече действаше!

— Човек с моята професия трябва да е наполовина музикант, наполовина философ, малко психиатър и електроинженер! И ако съм научил нещо от съвместната си работа с вас, прекрасни мои слушатели, то е, че човек трябва да потиска гордостта и егоцентризма си, за да няма повече разводи!

Отвъд стената се чу пламенно гукане. В гърлото на Пол заседна буца при мисълта за опасното дело, което вършат със Сам.

— Приятели! — продължи водещият. — Толкова за любовта и брака! Повече не е и нужно! А сега… за госпожа Харгър с много любов от господин Лемюел Харгър! И с пожелание да се сдобрят и да започнат отначало… пее Ърта Кит. „Някой открадна сватбената камбана“!

Радиото оттатък замлъкна.

Настъпи пълна тишина.

Душата на Пол се изпълни с възвишени чувства. Детството остана назад, а той сякаш застана на прага на живота богат, силен и щастлив.

Зад стената се чуха бавни, провлечени стъпки.

— Така значи?! — рече жената.

— Шарлът, — започна смутено мъжът — скъпа, кълна ти се.

— Много любов! — сряза го тя саркастично. — Да се сдобрим и да започнем отначало…

— Миличка — мъжът звучеше отчаяно, — това е друг Лемюел Харгър. Няма начин!

— Искаш жена ти да се върне? — продължи тя. — Добре, няма да й преча. Бъди нейн… Лемюел, безценно съкровище такова!

— Сигурно тя се е обадила в радиото — рече мъжът.

— Върни се при нея, безпътен Дон Жуан! Но не ти завиждам на положението.

— Шарлът, махни този пистолет — отвърна мъжът. — Не прави неща, за които ще съжаляваш.

— Няма да съжалявам за нищо, скапан червей! — сряза го тя.

Прокънтяха три изстрела.

Пол изтича в коридора и се блъсна в жената, която излизаше от апартамента на Харгър. Беше едра блондинка, добре оформена и мека като неоправено легло.

Двамата с Пол изкрещяха едновременно, после, когато той понечи да избяга, тя го сграбчи и рече:

— Искаш ли бонбон? — гласът й звучеше налудничаво. — А колело?

— Не, благодаря — отвърна Пол дрезгаво. — В момента не.

— Не си чул и не си видял нищо! — настоя тя. — Нали знаеш какво става с доносниците?!

— Да! — кресна Пол.

Тя бръкна в чантата си и извади шепа парфюмирани боклуци — кърпички, фиби и пари.

— На! — рече жената задъхано и набута всичко това в джоба на панталона му. — Вземи! И още ще има, ако си държиш устата затворена.

Изгледа го свирепо и изчезна.

Пол изтича обратно в апартамента, мушна се в леглото и се зави през глава. Разрева се в горещата тъмна пещера, защото със Сам бяха помогнали за убийството на един човек.

Полицаят дотропа с дебелите си подметки много скоро и почука на двете врати с палката си.

Онемял, Пол изпълзя от душната пещера и отключи. Точно в този момент отвориха и отсреща. На вратата се показа самият господин Харгър, измъчен, но цял.

— Да, моля. Какво обичате? — беше дребен, плешив мъж с тънки мустачки.

— Съседите са чули изстрели — рече полицаят.

— Наистина ли? — вежливо попита Харгър и навлажни края на мустачките с върха на малкия си пръст. — Странна работа. Не съм чул нищо.

Той погледна строго към Пол.

— Пак ли си играл с пистолетите на баща си, а, момче?

— Не, сър! — отвърна сащисан Пол.

— Къде са вашите? — попита полицаят.

— На кино — рече Пол.

— И си съвсем сам, така ли?

— Да, сър! — папагалски повтори момчето. — Това е истинско приключение.

— Съжалявам, че казах за пистолетите — рече Харгър — Щях да знам, ако се беше стреляло в къщата. Стените са тънки като картон, а аз не съм чул нищо.

Пол го погледна благодарен.

— Ти също не си чул изстрели, така ли, малкият? — обърна се към него полицаят.

Още преди Пол да намери отговор, от улицата долетя глъчка. От някакво такси слизаше едра, добродушна жена, която викаше с все сила:

— Лем! Скъпи!

Жената се дотътри в коридора с куфар, който се блъскаше в краката й и правеше чорапите й на нищо. Най-сетне го пусна на земята, завтече се към Харгър и го прегърна с две ръце.

— Чух твоя поздрав за мен, скъпи — започна развълнувано тя. — Направих това, което заръча Сам. Преглътнах гордостта си и ето ме тук!

— Роуз, Роуз, моя малка Роуз! — рече Харгър. — Не ме оставяй никога вече!

Те се вкопчиха страстно един в друг и като се олюляваха, поеха към своето жилище.

— На какво е заприличал апартаментът! — възкликна госпожа Харгър — Мъжете просто са загубени без жените си!

Докато тя затваряше вратата, Пол забеляза, че е много доволна от бъркотията.

— Наистина ли не си чул изстрели? — попита го отново полицаят.

Топката банкноти в джоба му се изду като диня.

— Не, сър — дрезгаво отвърна Пол.

Полицаят си отиде.

Пол затвори входната врата, дотътри се до стаята си и се строполи на леглото.

Когато отново чу гласове, те идваха отсам стената. Звучаха ведро — гласовете на неговите майка и баща. Майка му пееше приспивна песен, а баща му го събличаше.

— Нани, нани, мило бебче — тананикаше майка му. — Легнал си с чорапи. Едната обувка несъбута… Нани, нани, бебче…

Полуотвори очи.

— Здрасти, голямо момче — рече баща му — Легнал си облечен.

— Как мина приключението? — попита майка му.

— Добре — отвърна сънено Пол. — А киното?

— Не беше за деца, скъпи — рече майка му. — Но щеше да ти хареса документалният филм. Разказваше за мечките. Имаха такива сладки мечета…

Бащата на Пол й подаде панталоните му. Тя ги изтръска и ги преметна грижливо на облегалката на единия от столовете. Пръстите й напипаха издутината в джоба му.

— Тези момчешки джобове! — доволна рече тя. — Пълни са с детски тайни! Омагьосана жаба или вълшебно ножче, подарено от някоя красива принцеса? — тя погали издутината.

— Той не е вече малко момче — рече баща му. — Доста е голям, за да мисли за подобни неща.

Майката на Пол вдигна ръце.

— Не бързай, не бързай толкова! Като го видях как е заспал, си помислих, колко ужасно кратко е детството. — Тя бръкна в джоба и въздъхна многозначително. — Момчетата така съсипват дрехите си и най-вече джобовете.

После извади съдържанието му и го поднесе към Пол.

— Би ли казал на мама какво е това тук? — рече тя закачливо.

Топката приличаше на увяхнала хризантема с листа от банкноти по един, пет, десет, двайсет долара и омазани с червило кърпички. От тях се носеше задушаващ мирис на парфюм, който съвсем объркваше детското съзнание на Пол.

— Каква е тази миризма? — рече баща му, душейки въздуха.

— Това е табу — промълви майката на Пол и съзаклятнически вдигна очи към тавана.

Красиви къщи

Познавахме се със семейство Маклилан — Грейс и Джордж, от около две години. Те бяха първите съседи, които ни посетиха за „Добре дошли“ в селището.

Очаквах първият ни разговор да запъне след дежурните любезности, но не стана така. Грейс, с нейните умни и пъргави като на лястовица очи, намираше теми за разговор, който можеше да води с часове.

— Знаете ли — възбудено каза тя, — дневната ви може да стане направо мечта! Нали, Джордж? Не би ли се заел?

— Може — отвърна съпругът й. — Ще стане хубава. Добре.

— Просто изстържете боядисаната дървения — започна Грейс с присвити очи. — Облицовайте с естествено дърво. После малко байц… Тапицирайте дивана в ярко червено. Като червило, нали разбирате?

— Червено ли? — попита жена ми Ан.

— Червено! Не се плашете от цветовете!

— Ще се опитам — отвърна съпругата ми.

— Скрийте цялата стена с тези грозни малки прозорчета зад тъмнозелени завеси. Представяте ли си? Ще прилича на онази дневна от февруарския брой на „Твоят дом и градина“. Сигурно го помните.

— Изглежда съм го пропуснала — рече съпругата ми.

Вече преваляше август.

— Дали не беше в „Красота за дома“, а, Джордж?

— Не мога да си спомня — отвърна Джордж.

— Ще го потърся в моята документация. — Грейс стана неочаквано и без да я канят, започна да шари из къщата.

Влизаше от стая в стая, нарочваше по някоя мебел за Армията на спасението, откриваше фалшиви антики, прегази големия — от стена до стена — килим, който бяхме поръчали най-напред и безапелационно отсече:

— Започнете с килима и вържете всичко останало около него. Той ще подскаже облика на целия долен етаж, ако се заемете.

— Хм — рече Ан.

— Надявам се, че сте чела „Основни грешки при килимите“ в юнския брой на „Красота за дома“.

— Да, разбира се — отвърна Ан.

— Чудесно. Значи няма нужда да ви казвам какви грешки стават, когато обзавеждането не се започне от килима. Джордж… А, той е още долу.

Мярнах Джордж на дивана в дневната, унесен в собствените си мисли.

Последвах Грейс и се опитах да сменя темата.

— Всъщност, вие сте ни съседи откъм север, нали така? А кой е от южната страна?

Грейс вдигна ръце от изненада.

— Не сте се запознали с тях… със семейство Дженкинс?! Джордж — провикна се тя, — интересуват се от семейство Дженкинс.

От интонацията й се досетих, че южните ни съседи са някакви симпатични отрепки.

— Грейс, все пак хората са свестни — отвърна Джордж.

— Ух, Джордж — рече Грейс. — Нали ги знаеш Дженкинс. Симпатични са, но… — тя поклати глава и се разсмя.

— Но какво? — попитах аз.

Дали пък не са нудисти, наркомани или анархисти? Може би отглеждат хамстери?

— Дошли са тук в 1945 година — започна Грейс — веднага си купили два красиви стола „Баухаус“ и… — тя двигна рамене и млъкна.

— И какво? — настоях аз.

Сигурно са ги поляли с мастило? Или са открили ролка от хилядарки в някой кух крак?

— И това е всичко… — продължи Грейс. — Спряли до там.

— Как така? — попита Ан.

— Не разбирате ли? Започват толкова красиво с тези столове и после край. До никъде.

— О, разбирам — рече бавно Ан, — всяко чудо за три дни. Това било значи.

— Не ги е срам! — казах аз.

Грейс не ме чу. Тя сновеше между дневната и трапезарията и всеки път, когато влизаше или излизаше от дневната, на едно и също място правеше скок. Отидох на въпросното място и няколко пъти подскочих, за да видя подът ли поддава или какво.

Тя се появи и ме погледна, изненадана.

— О!

— Сбърках ли нещо? — попитах аз.

— Просто не очаквах да ви видя тук.

— Съжалявам.

— Тук трябва да има стара обущарска масичка, нали разбирате.

Отстъпих встрани и гледах смутено как тя се навежда над несъществуващия обущарски тезгях. Мисля, че тогава за първи път Грейс ме изплаши и смеха ми пресекна.

— С едно, две отворени чекмеджета, в които да расте брашлян. Шик, нали? — тя пристъпяше около него, като внимаваше да не си удари краката и после тръгна нагоре. — Не възразявате да обиколя и там, може ли? — попита тя весело.

— Разбира се, вървете — каза Ан.

Джордж беше станал от дивана. За минута се загледа нагоре по стълбата, после вдигна празната си чаша.

— Ще позволите ли още малко?

— Извинявай, Джордж. Съвсем те забравихме. Разбира се, налей си. Бутилките са в трапезарията.

Той отиде право там и си наля солидна доза уиски.

— Плочките в банята въобще не подхождат на кърпите — обади се от горе Грейс.

Ан, която вървеше по дирите й като домашна прислужница, намусено се съгласи.

— Разбира се.

Джордж вдигна чашата, смигна и я пресуши.

— Не й се връзвай — каза той. — Само си приказва. Къщата ви е много хубава. На мен ми харесва, а и на нея също.

— Благодаря, Джордж. Страшно си мил.

Ан и Грейс слязоха отново, но Ан изглеждаше доста посърнала.

— Вие, мъжете ни смятате за глупачки, нали? — тя се усмихна съзаклятнически на Ан. — Въобще не разбират от какво се интересуват жените. За какво си говорехте, докато ние се забавлявахме горе?

— Казах му, че трябва да облепи с тапети дървенията и да направи драперии на ключалките — отвърна Джордж.

— М-м… — рече Грейс. — Време е да си ходим, скъпи.

Тя спря на входната врата.

— Хубава линия — рече. — Тези релефи трябва да се свалят с едно длето. Можете да я олекотите с бяла боя. Повече ще отговаря на стила ви.

— Много ни помагаш — каза Ан.

— Къщата е доста бохемска в сегашното си състояние — допълни Джордж.

— За бога — рече Грейс, — не мога да разбера как толкова много художници от мъжки пол успяват. Не съм срещала мъж, който има поне зрънце артистичност у себе си.

— Глупости — рече спокойно Джордж. После с изненада видях, че хвърли на Грейс ласкав и собственически поглед.

— Наистина къщата е направо дупка — рече мрачно Ан, след като семейството си беше тръгнало.

— Слушай, къщата е страхотна.

— Така е, но има нужда от доста работа. Не го съзнавах. Господи, представяш ли си каква е тяхната! Живеят тук от пет години, така каза тя. За пет години кой знай колко неща е направила. Съвършенство до последния гвоздей.

— Не е въпросът как изглежда отвън. Ан, тези неща така или иначе не са за теб.

Тя тръсна глава, сякаш да се разбуди.

— Не са, нали? Не обичам да се меря със съседите. Но в тази жена има нещо…

— Да върви по дяволите! По-добре да си опитаме късмета със семейство Дженкинс.

Ан се изсмя. Хипнозата на Грейс изчезваше.

— Да не си луд? Да дружим с онези несериозните, с двата стола?

— Ами ще се сприятелим, само ако се съгласят да си купят нов диван към столовете.

— При това не какъв да е, а в същия стил.

— Ако искат да сме приятели, не трябва да се плашат от ярките цветове и задължително да започнат обзавеждането от килимите.

— То се знае — енергично допълни Ан.

Мина обаче доста време, докато с Дженкинс се стигне дори до най-обикновено кимване. Грейс прекарваше голяма част от деня при нас. Почти всяка сутрин, когато тръгвах за работа, тя идваше натоварена с купчина мебелни списания и настояваше да ги разгледат с Ан, за да открият най-доброто решение за нашия конкретен проблем по обзавеждането.

— Сигурно са адски богати — рече една вечер Ан.

— Не мисля така — отвърнах аз. — Джордж има малък магазин за кожени изделия, но в него не влиза жив човек.

— Значи всеки цент отива за къщата.

— Сигурно. Защо смяташ обаче, че са богати?

— Да я чуеш как говори — сякаш парите нямат никакво значение! Без да й мигне окото ти разправя за завеси от плат по десет долара метъра. Ремонтът на кухнята щял да струва само някакви си 15 хиляди, при това без камината от каменна зидария.

— Че какво е една кухня без зидана камина?

— И елипсовиден диван!

— Няма ли начин да я държиш настрана, Ан? Тя те уморява. Защо просто не й кажеш, че си заета и нямаш време?

— Нямам сърце. Тя е мила, сърдечна, а е толкова самотна — рече безпомощно Ан. — Трудно е да я убедиш — въобще не чува какво й говориш. Главата й е пълна с планове, мостри, мебели, тапети…

— Опитай да смениш темата.

— Все едно да смениш течението на Мисисипи! Заговориш я за политика… тя се хваща за обзавеждането в Белия дом.

Телефонът иззвъня и аз се обадих. Беше Грейс Маклилан.

— Да, Грейс?

— Ти търгуваш с офисно обзавеждане, нали?

— Точно така.

— Попадат ли ти стари кантонерки за папки?

— Да, колкото и да ми е неприятно.

— Ще ми намериш ли една?

Поразмислих за минута. Имах една дървена развалина, дето се готвех да хвърля на боклука. Казах й за нея.

— О, това е чудесно! Четох една статия в последния брой на „Красив дом“ какво да правим със старите кантонерки. Ако ги облепиш с тапети и им теглиш един шеллак, ставали приказни. Искаш ли да видиш?

— Добре, добре. Утре вечер ще ти я докарам.

— Много си мил. Не бихте ли останали след това да пийнем по нещо?

Приех и затворих телефона.

— Е, дойде моментът — рекох аз. — Мария Антоанета най-сетне ни покани да разгледаме Версай.

— Боя се, че после нашата къща ще ни се види съборетина — каза Ан.

— Доброто обзавеждане не е най-важното в живота.

— Знам, знам. Само че да си стоеше у дома и да ми го повтаряше, докато тя е на гости.

На следващата вечер се прибрах с пикапа, а не с моята кола, за да мога да докарам на Грейс желаната мебел. Ан вече беше у тях, а Джордж излезе да ми помогне.

Кантонерката представляваше старомодно дъбово чудовище и от пъшкане и бутане не успях да обърна особено внимание на къщата, докато най-сетне не оставихме товара в антрето.

Първото нещо, което забелязах, бяха две разпадащи се кантонерки за папки, които се мъдреха наблизо, без да са разкрасени с тапети или шеллак. Погледнах в дневната. Ан седеше на канапето със странна усмивка на лицето си. Оголените пружини на дивана стигаха до самия под. Светлината идваше главно от една единствена крушка в прашасал полилей с шест фасонги. От нея висеше кърпена с изолирбанд жица, която стигаше до ютията на гладачната дъска в средата на стаята.

На пода имаше само едно малко килимче, от тези, които обикновено се слагат в баните, а паркетът бе напълно занемарен. Навсякъде се стелеше прах, висяха паяжини. През прозорците едва се виждаше. Единствено на масата за кафе имаше някакъв ред. На нея лежаха разтворени десетки дебели и лъскави мебелни списания.

Джордж изглеждаше нервен и по-затворен от всякога. Предположих, че се притеснява от нашето присъствие. След като ни наля питиетата, той седна и потъна в мълчание.

За разлика от него, Грейс беше възбудена до крайност и поне на вид изпълнена с неудържима гордост. Сядаше, ставаше и пак сядаше безброй пъти в минута — като че танцуваше из стаята, описвайки ни как точно ще я премебелира. Опипваше с пръсти въображаемите материи, изтягаше се в плетения стол, който някой ден щеше да има, протягаше широко ръце, за да ни покаже дължината на дъбовия музикален шкаф с телевизор, радио, грамофон…

Тя плесна с ръце и затвори очи.

— Представяте ли си го? А?

— Просто прелест! — каза Ан.

— Всяка вечер ще посрещам Джордж с поднос студено мартини в кристална чаша. И с музика от грамофона. — Грейс приклекна пред мястото, където щеше да е шкафът, избра една плоча от нищото, сложи я на въображаемия диск, натисна несъществуващото копче и се отпусна в плетения стол. За мое голямо учудване тя почна да се люшка в такт с въображаемата музика.

След известно време и Джордж като че ли се разтревожи.

— Грейс! Ти заспиваш — опитваше се да звучи безгрижно, но личеше, че е сериозно притеснен.

Грейс поклати глава и лениво отвори очи.

— Не заспивам, а слушам.

— Стаята безспорно ще е чудесна — каза Ан, поглеждайки ме разтревожена.

Грейс скочи, заредена с нова енергия.

— А столовата! — тя нетърпеливо измъкна едно списание и почна да го прелиства. — Чакай, къде се дяна? Не, не това.

Тя остави списанието.

— Да, разбира се, снощи изрязох статията и я сложих в папката. Сещаш ли се, Джордж? Стъклената маса с поставките за цветя отдолу?

— А-ха.

— Точно за столовата — рече щастлива Грейс. — Поглеждаш през стъклото, а отдолу… мушкато, бегонии… Каквото ти хрумне!

Тя се запъти към кантонерките:

— Трябва да ги видите като ги боядисаме.

Ние с Ан я последвахме любезно и следяхме с очи как докосва с пръст стените на чекмеджетата, натъпкани с мостри на тапети, платове, бояджийски проби и листове от списания. Вече беше напълнила двете кантонерки и се канеше да се прехвърли на третата, която бях донесъл. Чекмеджетата имаха етикети — „Дневна“, „Кухня“, „Столова“ и т.н.

— Истинска документация — рекох аз на Джордж, който точно минаваше, държейки подноса с питиетата в ръка.

Той ме погледна втренчено сякаш се опитваше да разбере дали го майтапя или не.

— Така е — рече най-сетне той. — Има дори раздел за работилница, която иска да спретнем в мазето.

Той въздъхна и добави:

— Някой ден.

Грейс показа парче прозрачна синя материя.

— Това е платът на кухненските завеси за мивката и миялната машина. Водоустойчива е и лесно се пере.

— Чудесна е — каза Ан. — Имаш миялна машина. Така ли?

— М-м? — усмихна се замечтано Грейс. — Не, но знам точно кой модел искам. Вече сме го решили, нали, Джордж?

— Да, скъпа.

— Някой ден… — рече Грейс щастлива, с ръце върху изрезките от списанията.

— Някой ден… — повтори Джордж.

Както вече казах, минаха две години, откакто се запознахме със семейство Маклилан. Ан с много грижа и любов измисли безобидни начини Грейс с нейните списания да не прекарва цялото си време у нас. Създадохме си обаче приятелски навик един, два пъти в месеца да ходим у тях за по чашка.

Харесваше ми Джордж. Той ставаше приказлив и дружелюбен, когато се убедеше, че няма да закачаме жена му на тема обзавеждане, нещо, което повечето съседи с удоволствие правеха. Той обожаваше Грейс и не взимаше на сериозно нейните занимания, както беше проличало още на първата ни среща. Притесняваше се само, когато не познаваше хората, пред които съпругата му изнася коронното си представление. Сред приятелите не правеше нищо, което би я обезкуражило и убило нейните мечти.

Ан изтърпяваше еднопосочните разговори на Грейс като един вид коледна служба — слушаше търпеливо и тактично. Ние с Джордж не им обръщахме внимание и се забавлявахме с всичко друго, само не и вътрешно обзавеждане.

В тези разговори полека лека се разбра, че Джордж от години има финансови проблеми и нещата не се оправят. Оня „някой ден“, който Грейс очакваше от пет години, по думите на Джордж, всеки път се отлагаше с още един месец след получаване на поредния брой от мебелното списание. Според мен, точно това, а не Грейс, го караше да пие повече, отколкото му се полагаше.

Кантонерките ставаха все по-препълнени, а къщата на Маклиланови западаше и западаше. Възторжените планове на Грейс обаче не секваха нито за миг. Напротив, ставаха все по-пищни и от време на време трябваше да обикаляме с нея къщата, за да ни разказва как точно смята да я подреди.

Тогава им се случи нещо доста тъжно и доста хубаво. Тъжното беше, че Грейс се разболя от вирусна инфекция, която я принуди да остане в болницата два месеца. Хубавото беше, че Джордж получи малко парично наследство от един роднина, с който въобще не се познаваше.

Докато Грейс бе в болницата, Джордж често вечеряше с нас. В деня, когато получи наследството, мълчаливостта му изчезна напълно. За наша изненада сега той почна да говори за вътрешно обзавеждане с много плам и забравяйки всичко останало.

— Сега и ти си пусна мухата, Джордж — каза смеейки се Ан.

— Каква ти муха! Нали вече имам пари! Ще изненадам Грейс — когато се върне, къщата ще е точно такава, за каквато мечтаеше.

— Наистина ли, Джордж?

— Да, абсолютно!

Аз и Ан с удоволствие щяхме да му помогнем. Прегледахме документацията на Грейс и открихме подробни описания на всяка стая, до преспапиетата и сапунарниците. Не беше лесно да се намерят тези детайли, но Джордж бе неизтощим, както и Ан, като при това парите не влизаха в сметката.

Времето беше всичко, а парите — нищо. Зидари, мазачи, електриджии и дърводелци работеха денонощно срещу допълнително заплащане. Ан, без да получава за това нищо, обикаляше магазините, за да се ускори мебелирането на къщата.

Два дни преди връщането на Грейс, наследството бе ликвидирано, а къщата изглеждаше великолепно. Джордж несъмнено се чувстваше най-щастливият и най-гордият съпруг на земята. Всичко бе изпълнено безпогрешно, с изключение на един малък, незначителен детайл. Ан не бе успяла да намери плат за калъфите на дивана в същия жълт тон, който Грейс си бе наумила за завесите в дневната. Ан трябваше да се примири с малко по-светъл нюанс. Ние с Джордж въобще не виждахме разликата.

После се прибра Грейс — весела, но слаба, опряна на ръката на Джордж. Беше късно следобяд и ние с Ан чакахме в дневната, буквално тръпнещи от вълнение. Докато Джордж подкрепяше Грейс по алеята към къщи, Ан припряно редеше в стъклена ваза насред масичката за кафе, купеният специално за посрещането букет червени рози.

Чухме как Джордж щракна ключалката, отвори вратата и семейство Маклилан застана на прага на своята къща — мечта.

— О, Джордж! — прошепна Грейс.

Пусна го и сякаш черпейки чудодейна сила от всичко наоколо, тръгна от стая в стая, оглеждайки онова, което я заобикаляше, тъй както по-рано го бе правила хиляди пъти. Този път обаче, тя беше безмълвна.

Върна се най-сетне в дневната и се отпусна на тъмносиния фотьойл.

Джордж намали до минимум грамофона и рече:

— Е?

Грейс въздъхна.

— Не бързай — рече тя. — Опитвам се да намеря най-точните думи.

— Харесва ли ти? — попита Джордж.

Грейс го погледна и се засмя колебливо.

— О, Джордж, разбира се, че ми харесва! Миличкият ми, чудесно е! Най-сетне съм си у дома. — Устните й се разтрепериха и ние настръхнахме.

— Сбъркал ли съм нещо? — попита той с дрезгав глас.

— Свършил си страхотна работа. Толкова е чисто и красиво.

— Е, останало и да не е чисто — отвърна Джордж и плясна с ръце. — Сега ще можеш ли да пийнеш едно питие?

— Че защо не.

— Нас ни остави, Джордж — рекох аз. — Ние си тръгваме. Искахме просто да видим как ще реагира, когато влезе, но сега изчезваме.

— О, я зарежи… — започна Джордж.

— Не, наистина си тръгваме. Вие двамата трябва да останете сами. Всъщност… вие тримата с къщата.

— Не мърдайте от местата си — нареди Джордж и се втурна в ослепително бялата кухня за питиетата.

— Добре тогава — ще се измъкнем тихомълком — рече Ан и ние тръгнахме към входната врата. — Не ставай, Грейс.

— Щом наистина тръгвате, тогава довиждане — обади се Грейс от фотьойла. — Не знам как да ви се отблагодаря.

— От години не се бях забавлявала толкова — отвърна Ан. Тя огледа гордо стаята, приближи се до масичката и побутна оттук оттам розите. — Единствено ме притесни цвета на калъфа и на завесите. Ти как ги намираш?

— Значи и ти си го забелязала, а, Ан? Дори нямаше да го спомена. Би било глупаво такава дреболия да ми развали радостта. — Тя леко се намръщи.

Ан беше съкрушена.

— О, мила, дано да не си се разстроила.

— Не, разбира се, че не съм — каза Грейс. — Не ми е ясно защо се е получило така, но това няма никакво значение.

— Добре, ще ти обясня — рече Ан.

— Предполагам от нещо във въздуха.

— Във въздуха ли? — попита Ан.

— Как иначе? Този плат е пазил цвета си непроменен с години и после изведнъж за няколко седмици избелява.

Джордж влезе със запотен леден шейкър.

— Ще останете за по едно бързо питие, нали?

Ние с Ан взехме чашите нетърпеливо, изпълнени с благодарност.

— Скъпа, днес дойде новият брой на „Красота за дома“ — каза Джордж.

Грейс едва повдигна рамене.

— Прочетеш ли един брой, все едно си изчел всичките. — Тя вдигна чашата си. — Желая ви щастие, скъпи мои, и много благодаря за розите.

История от Хаянис Порт

Най-далеч от дома, където съм продавал ветроустойчиви прозорци, е Хаянис Порт, буквално в предния двор на лятната резиденция на президента Кенеди. Обикновено не се отдалечавах на повече от двайсет и пет мили, което означава Норт Крофърд, Ню Хемпшир.

Онова в Хаянис Порт се случи, защото някой изтълкува погрешно нещо, което казах, и си помисли, че съм ревностен републиканец, последовател на Голдуотър. Истината е, че нямах никакво мнение за Голдуотър.

Ето какво стана — отговорникът за дейността на Клуба на Нюкрофърдските лъвове беше привърженик на Голдуотър и бе поканил едно студентче, Робърт Тафт Румфорд, да говори пред събрание на клуба за кашата на демократите във Вашингтон и Хаянис Порт. Това момче беше президент на някаква национална студентска организация, която се стремеше да върне страната назад, към онова, което наричаха „Първи принципи“. Един от „първите принципи“, спомням си, беше да се премахне подоходния данък. Трябваше да чуете аплодисментите.

Имах странното чувство, че момчето не се интересуваше от политика повече от мен самия. Под очите му имаше кръгове и изглеждаше така, сякаш искаше да е някъде другаде. Казваше силни неща, но звучаха като изпълнение на казу. Беше истински интересен, само когато разказа, че е бил състезател по ветроходство и че е играл голф и тенис с различни представители на фамилията Кенеди и техните приятели. Спомена, че въпреки пропагандата за това, колко добър на голф бил Робърт Кенеди, Боби всъщност изобщо не го бивало. Каза също, че Пиер Селинджър бил един от най-слабите играчи на света, а в същото време не давал пет пари за тенис и ветроходство.

Родителите на Робърт Тафт Румфорд бяха там, за да го слушат. Бяха дошли чак от Хаянис Порт и много се гордееха със сина си — поне бащата. Беше с бели памучни панталони и бели обувки, въпреки че беше валяло сняг, а сакото му бе тъмносиньо с лъскави метални копчета. Момчето го представи като капитан Уилям Румфорд. Той беше нисък мъж с много рунтави вежди и бледосини очи. Приличаше на тромаво, дружелюбно мече, както и сина му. По-късно научих от един човек от тайните служби, че Кенеди понякога ги наричали „двамата Пух“, защото приличали на мечето от „Мечо Пух“.

Съпругата на капитана, обаче, не беше като мечо Пух. Беше слаба и жива, с около пет сантиметра по-висока от мъжа си. Мечките изглеждат така, сякаш са доволни от всичко. Тази жена изглеждаше иначе. Личеше си, че доста неща я изнервят.

След като момчето престана да излива огън и жупел върху представителите на фамилия Кенеди, като баща му аплодираше всичко, което изрече, се изправи Хей Бойдън, строителят. Той беше демократ, привърженик на Кенеди и каза на момчето някои ужасни неща. Помня само първото от тях:

— Синко, ако изпускаш толкова много пара, още докато си сукалче, няма да ти остане никакво налягане, когато си достатъчно голям, за да гласуваш.

Оттам нататък стана още по-лошо.

Момчето не се ядоса. Просто се смути и отвърна с още едно изпълнение на казу. Всъщност най-много се развълнува капитанът. Доби цвят като доматен сос. Той се изправи и възрази, при това доста добре, независимо, че жена му през цялото време дърпаше долния край на сакото му. Опитваше се да му попречи да вдигне толкова много шум, но капитанът обичаше да вдига шум.

Когато събранието свърши, практически всички бяха смутени и объркани, а аз отидох при Хей Бойдън, за да поговорим за нещо, което не бе свързано с Кенеди или Голдуотър. Ставаше дума за една клетка за вана, която му бях продал. Той настоя да я монтира сам, при което си спести около седем долара и половина. Само че пропускаше вода и таванът на трапезарията му паднал. От спора с момчето у Хей бе останала малко отрова и той я изля върху мен. Отвърнах му както подобава — с истината, и се отдалечих от него, а капитан Румфорд сграбчи ръката ми и я стисна. Помисли си, че защитавам сина му и Бари Голдуотър.

— С какво се занимаваш? — попита ме той.

Казах му и преди да се опомня, получих поръчка да монтирам ветроустойчиви прозорци на една четириетажна резиденция в Хаянис Порт. Капитанът я наричаше „къща“.

— Вие сте капитан във Флота ли? — попитах го аз.

— Не. Но баща ми беше секретар на Флота по времето на Уилям Хауърд Тафт. Това е и пълното ми име: капитан Уилям Хауърд Тафт Румфорд.

— Да не би да сте в бреговата охрана? — поинтересувах се след това.

— Искаш да кажеш частния флот на Кенеди ли?

— Моля?

— Така трябва да се нарича бреговата охрана в наше време. Изглежда единствената й задача е да охранява разните Кенеди, докато карат водни ски след някое бързоходно корито.

— Значи не сте в бреговата охрана? — Недоумявах какво друго оставаше.

— През 1946-а бях капитан в яхт клуба на Хаянис Порт.

Не се усмихна, аз също. Нито пък жена му. Името й беше Кларис. Но Кларис въздъхна и въздишката й прозвуча като свирка на товарен влак някъде много, много далече в дъждовна сутрин.

Тогава не знаех какъв е проблемът, но по-късно научих, че е въздъхнала, тъй като капитанът не бе захващал каквато и да било работа от 1946-а. Оттогава единственото му занимание било да се възмущава от съответния президент на Съединените щати, включително и от Айзенхауър.

Особено от Айзенхауър.

Така че към края на юни отидох с камионетката си до Хаянис Порт, за да измеря прозорците на капитана. Къщата му беше на авеню „Ървинг“. На Кенеди — също. Президентът Кенеди и аз стигнахме до Кейп Код по едно и също време.

Колоната от коли се точеше през три села. Виждаха се номера от всеки щат. Движехме се с около пет километра в час. Задминаха ме няколко групи бързоходци на петдесет мили. Радиаторът ми завря четири пъти.

Изпитвах истинско съжаление за себе си, защото бях най-обикновен гражданин и трябваше да се движа в колони като онази. След това разпознах човека в лимузината пред мен. Беше Адли Стивънсън. Движеше се не по-бързо от мен, а радиаторът му също вреше.

На едно място спряхме за толкова дълго, че Адли Стивънсън и аз излязохме да се поразтъпчем. Възползвах се от случая, за да го попитам как вървят нещата в Обединените нации. Отговори ми, че вървят толкова добре, колкото можело да се очаква. Не ми каза нищо ново.

Когато най-накрая се добрах до авеню „Ървинг“ се оказа, че улицата е затворена от полицията и хората на тайните служби. Адли Стивънсън го пуснаха да мине, но мен — не. Полицаите ме накараха да продължа с колоната туристи нататък, до следващата успоредна на авеню „Ървинг“.

След това се оказах в самия Хаянис — минах покрай „Президентски мотел“, „Първа семейна сладкарница“, „Коктейл бар“ и миниатюрно игрище за голф, наречено „Нови простори“.

Влязох в сладкарницата и се обадих на Румфорд, за да разбера как един най-обикновен продавач на ветроустойчиви стъкла може да се добере до авеню „Ървинг“, без да умре в градушка от олово. Телефона вдигна икономът. Записа номера на камионетката ми, попита ме колко съм висок, какъв е цветът на очите ми и всичко останало. Обясни ми, че ще каже на хората от тайните служби да ме пуснат да мина.

Беше късно следобед и не бях хапвал нищо, така че реших да си взема вафла. Вафлите бяха наречени с имената на различните Кенеди, техните приятели и роднини. Вафлата с ягоди се наричаше „Джаки“. Вафлата с лъжичка сладолед беше „Карълайн“. Имаше дори вафла „Артър Шлезинджър, младши“.

Изядох една, наречена „Теди“ — с чаша „Джо“.

Когато отново отидох до авеню „Ървинг“, ме пуснаха да мина — точно зад министъра на отбраната на Пакистан. Освен нас нямаше жива душа и улицата бе спокойна като пустинята Сахара.

Откъм страната на президента нямаше нищо за гледане, освен една нова ограда от дялани кедрови трупи, висока около три метра и дълга малко по-малко от сто, с портал. Къщата на Румфорд беше точно срещу нея. Беше една от най-големите и най-стари наоколо. Тухлена. Имаше кули и тераси, и веранда, която я заобикаляше от всички страни.

На терасата на втория етаж видях огромен портрет на Бари Голдуотър. Върху зениците на очите му бяха монтирани велосипедни светлоотражатели. Тези зеници гледаха втренчено точно към портала на Кенеди. Навсякъде наоколо имаше прожектори, така че явно сградата се осветяваше нощем. Прожекторите бяха снабдени и с капаци.

Човек, който продава ветроустойчиви стъкла, никога не може да бъде сигурен към коя класа принадлежи, особено ако и сам ги монтира, така че бях готов да стоя настрана и веднага да се заема с работата си — да измеря прозорците. Но капитанът ме посрещна като важен гост. Покани ме на коктейл и на вечеря, дори да преспя у тях. Каза, че можело да измеря прозорците и на следващия ден.

Седнахме на чаша мартини на верандата, но не на най-приятната й страна, която гледаше към яхт клуба и пристанището. Седнахме така, че пред очите ни бяха всичките окаяни туристи, които отпращаха към Хаянис. Капитанът обичаше да говори за всичките онези глупаци.

— Погледни ги — каза той. — Искаха блясък, а сега разбират, че няма да получат такова нещо. Очакваха да ги поканят да играят тенис с Юнис и Франк Синатра, с министъра на отбраната и министъра на здравеопазването. Гласуваха за разкоша. Погледни ги сега! Не могат да зърнат дори комина на Кенеди над върховете на дърветата. Най-многото, което ще получат, е вафла, наречена „Карълайн“, при това по-скъпа, отколкото трябва.

Много ниско прелетя хеликоптер и се приземи някъде в имението на Кенеди. Кларис каза, че се питала кой ли е бил на борда му.

— Папа Йоан шести — отвърна капитанът.

Излезе икономът, който се казваше Джон, и донесе голяма купа. Помислих, че са пуканки или фъстъци, но се оказаха значки с лика на Бари Голдуотър. Капитанът накара Джон да излезе навън и да ги раздава на хората от колите. Доста от тях си взеха. Бяха разочаровани. Бяха ядосани.

Някои от бързоходците на петдесет мили, които всъщност бяха изминали шейсет и седем, помолиха да им позволят да полежат на ливадата на Румфорд. Бяха изтощени. Смятаха, че ако не самият президент, то поне председателят на Върховния съд е длъжен да им благодари, че са изминали такова голямо разстояние. Капитанът им каза, че няма нищо против да легнат, но че освен това би им дал лимонада, ако си сложат значките на Голдуотър. Направиха го с радост.

— Капитане — попитах го аз, — къде е онзи ваш син, приятното момче, което говори пред нас в Ню Хемпшир?

— Момчето, което говори пред вас, е единственият ми син — отвърна той.

— Наистина му се отдаваше — отбелязах аз.

— Кръвта вода не става.

Кларис отново въздъхна като свирка на далечен товарен влак.

— Момчето отиде да плува точно преди да дойдеш — обясни капитанът. — Трябва да се върне всеки момент, освен ако не го е обезглавила ирландската мафия с водните ски.

Той отиде на верандата към морето, за да види дали няма да зърне младия Робърт Тафт Румфорд, докато плува. Там се виждаше катер на бреговата охрана, който пропъждаше туристите с яхти настрана от брега на Кенеди. Имаше и увеселително корабче, претъпкано с хора, чиито очи бяха вперени в нашата посока. На мостика бе монтиран огромен високоговорител и чувахме буквално всичко, което им казваха.

— Бялата лодка, ето там, е „Хъни Фиц“, личната яхта на президента. До нея е „Марлин“, която принадлежи на бащата на президента, Джоузеф Кенеди, бивш посланик.

— Коритото на президента, коритото на бащата на президента! — обади се капитанът. Наричаше моторниците „корито“. — Това пристанище би трябвало да е предимно за платноходи.

На стената на верандата висеше карта на пристанището и околността. Разгледах я и открих „Румфорд Пойнт“, „Румфорд Рок“ и плитчина „Румфорд“. Капитанът ми обясни, че семейството му живее в Хаянис Порт още от 1884 година.

— Няма нищо, наречено на фамилията Кенеди — отбелязах аз.

— А защо трябва да има? — учуди се той. — Дойдоха тук завчера.

— Завчера? — учудих се аз на свой ред.

И той ме попита:

— А как можеш да наречеш хиляда деветстотин двайсет и първа?

— О, не — каза екскурзоводът на един от пасажерите, — това не е резиденцията на президента. Всички питат това. Голямата тухлена сграда е къщата на Румфорд. Съгласен съм, че е твърде голяма, за да се нарича „къща“, но знаете какви са богатите.

— Деморализирани и доведени до банкрут от грабителски данъци — отбеляза Румфорд. — Знаеш ли, Кенеди не е първият президент, който е бил в Хаянис Порт. Хардинг, Кулидж и Хувър са гостували на баща ми, в същата тази къща. Кенеди обаче е първият президент, който се е заел да превърне Хаянис Порт в източен филиал на „Дисниленд“.

— Не, не знам откъде Румфорд са взели парите си, но знам, че въобще не им се налага да работят. Седят ей там, на онази веранда, пият мартини и се наслаждават на морския бриз.

Капитанът експлодира. Закани се, че ще съди собствениците на увеселителното корабче за кръгъл милион и ме накара да отида с него до кабинета му, за да се обади на своите адвокати.

— Ти си свидетел — кимна ми той.

Но преди да успее да позвъни на адвокатите си, телефонът иззвъня. Обаждаше се агент на тайните служби на име Реймънд Бойл. По-късно научих, че Бойл е известен в средите на семейство Кенеди като „специалист по Румфорд“ и „посланик Румфордски“. Когато възникнеше нещо, свързано със семейство Румфорд, с него трябваше да се занимава той.

Капитанът ми каза да се кача горе и да слушам на деривата във вестибюла.

— Така ще добиеш представа колко арогантни са станали държавните служители в наши дни — добави той.

Качих се горе.

— Тайните ви служби са едни от най-малко тайните служби, които някога съм виждал — говореше капитанът, когато вдигнах слушалката. — Виждал съм редовни части с барабани и фанфари, които по-малко бият на очи. Разказвал ли съм ти някога за онзи път, когато баща ми отиде да лови риба с Калвин Хувър, който също беше президент, между другото, отвъд кея на яхт клуба?

— Да, сър. Много пъти — отвърна Бойл. — Хубава история и с удоволствие ще я чуя пак някой път. Сега, обаче, се обаждам във връзка със сина ви.

Независимо от всичко, капитанът разказа историята.

— Президентът Хувър държеше сам да поставя стръвта на въдицата си, Атлантическия и Тихоокенския флот не бяха закотвени край брега, небето не беше почерняло от самолети, а агентите на тайните служби не изпомачкаха цветята на съседите.

— Сър — прекъсна го Бойл търпеливо, — вашият син Робърт беше задържан при опит да се качи на яхтата на бащата на президента, „Марлин“.

— По времето на президента Кулидж в това пристанище нямаше такива корита, които да изпускат петролни продукти, да бълват отровен дим, да убиват рибата и да правят плажовете черни.

— Капитан Румфорд, сър, чухте ли какво ви казах преди малко?

— Разбира се, че чух — отговори капитанът. — Каза, че член на яхт клуба на Хаянис Порт е бил заловен да се докосва до яхтата на друг член на клуба. Това може да стори ужасно престъпление на сухоземен плъх като теб, но в същото време то е стара морска традиция. Ако един плувец се умори, може да се улови за плавателен съд, който не е негов, за да си почине, без да се страхува, че по него ще стреля бреговата охрана, или че някой тайен агент ще смачка пръстите на ръцете му. Предпочитам да ги наричам „Дворцови дракони на Кенеди“.

— Сър, не е имало никаква стрелба и никакво мачкане на пръсти — каза Бойл. — Освен това синът ви не е проявил признаци на умора. Вашият Робърт се е покатерил по котвената верига на „Марлин“ като шимпанзе. Напомням ви, както се опитах да напомня и на него, че всеки, който се движи с такава скорост и целеустременост, неканен или без предупреждение в близост до президента, трябва да бъде спрян на всяка цена… ако се наложи насилствено.

— Кенеди ли даде нареждането да бъде спрян плувецът? — пожела да се осведоми капитанът.

— На борда нямаше представител на семейство Кенеди, сър.

— Значи коритото е било празно?

— На борда бяха Адли Стивънсън, Уолтър Ройтер и един от нашите хора, сър. Били са в каютата, когато са чули стъпките на Робърт по палубата.

— Стивънсън и Ройтер? — възкликна Румфорд. — За последен път пускам сина си да плува без нож между зъбите. Надявам се, докато са го пребивали до смърт с гумените палки, се е опитвал до последния момент да потопи коритото?

— Много смешно, сър — каза Бойл. В гласа му се прокрадна студенина.

— А сигурен ли си, че е моят Робърт?

— Кой друг освен него, би закачил значка на Голдуотър на банските си?

— Имате нещо против политическите му възгледи, така ли?

— Споменах го като средство за разпознаване. Политическите възгледи на сина ви не засягат тайните служби. За ваше сведение, в продължение на седем години съм охранявал живота на републиканец и три — на демократ.

— За твое сведение, Бойл — отвърна капитанът, — Дейвид Айзенхауър не беше републиканец.

— Все едно, важното е че съм го охранявал. Може да е бил всякакъв. Който и да е следващият президент, ще охранявам и него. Освен това предпазвам хората като сина ви от последствията, който могат да настъпят, ако си позволяват прекалено фамилиарничене в присъствието на президента. — Сега гласът на Бойл наистина стана леден. Стържеше като ножовка по ламарина. — Сега ви казвам съвсем официално и без никаква шега, че е крайно време синът ви да престане да използва лодките на семейство Кенеди за любовни гнезда.

Това впечатли капитана и го разтревожи.

— Любовни гнезда? — попита той.

— Синът ви Робърт се среща с едно момиче на различни яхти по цялото пристанище — обясни Бойл. — Днес беше решил да се срещне с нея на борда на „Марлин“. Смятал е, че там няма да завари никого. Адли Стивънсън и Уолтър Ройтер са го изненадали.

Капитанът остана мълчалив в продължение на няколко секунди и после каза:

— Бойл, намеците ти са ми противни. Ако чуя, че си намеквал подобно нещо пред някой друг, по-добре припиши пистолета и кобура на жена си, защото ще те осъдя да ми дадеш всичко, което имаш. Синът ми Робърт никога не е ходил с момиче, което да се срамува да представи на родителите си и никога няма да тръгне с такова.

— Ще се запознаете съвсем скоро — отвърна Бойл. — Робърт ще се прибере с нея всеки момент.

Цялата грубост на капитана изчезна.

— Кажи ми поне как се казва — обади се той смутено и объркано.

— Кенеди, сър — отговори Бойл. — Шийла Кенеди. Току-що пристига от Ирландия, четвърта братовчедка на президента на Съединените щати.

Робърт Тафт Румфорд се появи с момичето веднага след това и обяви, че са сгодени и смятат да се оженят.

Вечерята в дома на Румфорд беше тъжна, красива, щастлива и странна. Присъствахме аз, Робърт и неговото момиче, капитанът и жена му.

Момичето беше толкова умно, толкова мило и красиво, че сърцето ми се късаше всеки път, като го погледнех. Затова вечерята беше странна. Шийла Кенеди беше толкова прекрасна, а любовта между нея и Робърт Румфорд толкова чиста и нежна, че на никой не му идваше на ум какво да говори, освен дребни глупости. Хранехме се мълчаливо.

Капитанът заговори за политика само веднъж.

— Ъ-ъ-ъ… Все още ли смяташ да произнасяш речи из областта или… ъ-ъ-ъ… — попита го той.

— Мисля известно време изобщо да не се занимавам с политика — отвърна Робърт.

Капитанът произнесе нещо, което никой от нас не разбра, защото думите сякаш го задушиха.

— Татко? — покани го Робърт да повтори.

— Казах — отвърна капитанът, — че така си и мислех.

Погледнах към жена му, Кларис. Бръчките си бяха отишли от лицето й. Тя също изглеждаше млада и красива. Изглеждаше напълно спокойна — за първи оът от Бог знае колко години.

Едно от нещата, които споменах за вечерята е, че беше тъжна. Тъжната част се състоеше в това, че капитанът се чувстваше самотен и изоставен.

Двамата млади отидоха да се повозят на лодка на лунна светлина. Капитанът, жена му и аз седнахме на чаша бренди на верандата, този път откъм морето. Слънцето бе залязло. Потокът туристи бе пресъхнал. Бързоходците на петдесет мили, които бяха помолили да полегнат на моравата отпред, все още бяха там и спяха дълбоко, с изключение на едно момче, което свиреше на китара. Свиреше бавно. Понякога изглеждаше, че между две докосвания на струните минаваше цяла минута.

Появи се Джон, икономът, и попита дали е дошло време да се запалят прожекторите, осветяващи сенатора Голдуотър.

— Мисля да не ги палим тази вечер, Джон — отвърна капитанът.

— Да, сър — отвърна Джон.

— Все още съм за него, Джон — обясни старият Румфорд, — не си прави погрешни изводи. Просто си мисля, че тази вечер трябва да му дадем почивка.

— Да, сър — кимна Джон и излезе.

На верандата беше тъмно, така че не виждах лицето на капитана много добре. Мракът, брендито и бавното свирене на китара му помогнаха да ми разкаже истината за себе си, без да чувства голяма болка.

— Да оставим сенатора от Аризона на мира — заговори Румфорд. — Всеки знае кой е той. Въпросът кой съм аз.

— Достоен за обич човек — обади се Кларис от тъмнината.

— Кой съм аз, когато прожекторите на Голдуотър са угасени и синът ми е сгоден за една Кенеди, ако не това, което днес каза екскурзоводът? Човек, който седи на верандата си, пие мартини и се наслаждава на морския бриз.

— Ти си интелигентен, чаровен, добре образован и все още съвсем млад мъж — обади се Кларис.

— Трябва да си намеря някаква работа — заяви Румфорд.

— И двамата ще се чувстваме толкова по-щастливи — отвърна жена му. — Винаги ще те обичам, независимо от всичко. Но сега мога да ти го кажа, скъпи… ужасно трудно е за една жена, да се възхищава от мъж, който не върши нищо.

Видяхме светлината от фаровете на две коли, излизащи от имението на Кенеди. Спряха пред къщата на Румфорд. Който бе в тях, бе решил добре да я огледа. Капитанът заобиколи по верандата, за да види какво става. И чух гласа на президента на Съединените щати, който беше в първата кола.

— Капитан Румфорд — попита той, — мога ли да попитам какво не е наред с плаката на Голдуотър?

— Всичко е наред — отвърна Румфорд почтително.

— Тогава защо не е осветен?

— Просто реших да не го осветявам тази вечер, сър.

— С мен е синът на господин Хрушчов. Той много би искал да го види.

— Да, сър. — Румфорд беше точно до електрическия ключ. Включи прожекторите. Цялата околност се обля в ослепителна светлина.

— Благодаря — каза президентът. — И, моля ви, оставете го така.

— Сър? — учуди се Румфорд.

Колите започнаха да се изтеглят на заден ход.

— Така — извика президентът, — ще мога да намеря пътя към дома.

Изоставен

Осемдесет и една искрици човешки живот се поддържаха в сиропиталището, основано от католически монахини в къщата на лесничея в едно голямо имение край Рейн. Това беше в немското село Карлсвалд, в американската окупационна зона. Ако децата не бяха прибрани там, ако не им бе дадена топлината, храната и дрехите, които можеха да се изпросят за тях, те щяха да се пръснат по всички краища на света, за да търсят родители, които отдавна бяха престанали да търсят тях.

Всеки следобед при хубаво време монахините извеждаха децата, в колона по две, към горите, до селото и обратно, за да поемат дажбата си чист въздух. Селският дърводелец, старец, който обичаше да си почива, отдаден на мисли между два удара с инструментите си, винаги излизаше от работилницата, за да види веселия, бъбрещ, подскачащ и парцалив парад и да разсъждава заедно с безделниците, който привличаше работилницата му, върху националността на родителите на минаващите деца.

— Виждаш ли онова малко момиченце? — каза той един следобед, — Не може да не е французойче. Погледни как светят очите му.

— Погледни как размахва ръцете си онова момче. Поляк е. Те обичат да маршируват — обади се един млад механик.

— Поляк? Къде видя поляк? — попита дърводелецът.

— Ей, там… слабото намръщено момче отпред — отвърна другият.

— А-а-а, прекалено висок е за поляк. Освен това, къде си виждал поляк с толкова сламеноруса коса? Немец е.

Механикът сви рамене.

— Сега всички те са немци, така че какво значение има? Кой може да докаже какви са родителите им? Ако беше воювал в Полша, щеше да знаеш, че това е често срещан тип там.

— Виж кой идва! — възкликна дърводелецът и се усмихна. — Колкото и много да знаеш, няма да спориш за него. Стопроцентов американец! Ей, Джо, кога ще спечелиш обратно шампионската титла? — извика той на детето.

— Джо! — обади се и механикът. — Как е днес кафявият бомбардировач?

Самотното синеоко цветнокожо дете на около шест годинки в самия край на редицата се обърна към тях и се усмихна смутено на двамата, който разговаряха по този начин с него всеки ден. То кимна учтиво и промърмори някакъв поздрав на немски — единственият език, който знаеше.

Името му, избрано наслуки от монахините, беше Карл Хайнц, но дърводелецът му бе дал друго, подходящо — името на единствения цветнокож, който бе оставил някакво впечатление в ума на селянина, бившия шампион по бокс тежка категория Джо Луис.

— Джо! — подвикна пак дърводелецът. — Горе главата! Покажи ни белите си зъби!

Джо смутено изпълни желанието му.

Дърводелецът тупна механика по гърба.

— Но той е и немец, нали? Може би това е единственият начин и ние да имаме шампион тежка категория.

Джо сви зад ъгъла, скрит от погледа на дърводелеца от сестрата, която крачеше най-отзад. Тя прекарваше доста време с момчето, тъй като където и да го сложеше в редицата, то винаги изоставаше на края.

— Джо — каза му тя, — ти си такъв мечтател! Всичките ли ваши хора са толкова отнесени?

— Съжалявам, сестро — отвърна Джо. — Бях се замислил.

— Замечтал.

— Сестро, наистина ли съм син на американски войник?

— Кой ти каза това?

— Петер. Петер каза, че майка ми е германка, а баща ми — американски войник, който си е отишъл. Каза още, че тя ме е оставила при вас и също си е отишла. — В гласа му нямаше тъга, само озадаченост.

Петер беше най-голямото момче в сиропиталището, огорчен старец на четиринайсет, германче, което помнеше родителите си, братята и сестрите си, дома си, войната и всякакви лакомства, каквито Джо не беше в състояние дори да си представи. За Джо Петер беше свръхчовек, който е ходил в рая и ада и се е връщал оттам много пъти, който знаеше съвсем точно защо те са там, където са, защо са там, как са се появили и къде са били преди това.

— Не се безпокой за такива неща, Джо — каза му монахинята. — Никой не знае кои са майка ти и баща ти. Все пак трябва да са били добри хора, защото ти си толкова добър!

— Какво значи „американец“? — попита Джо.

— Американец е човек от друга страна.

— Близо ли е?

— Наблизо има американци, но домовете им са много далече. Трябва да се прекоси много вода.

— Като реката.

— Повече, Джо. Повече вода, отколкото можеш да си представиш. Дори не се вижда другия й край. Можеш да се качиш на кораб и да пътуваш с дни и пак да не стигнеш до другия бряг. Някой път ще ти покажа на картата. И недей да слушаш Петер. Той си измисля. Всъщност, не знае нищичко за теб. А сега догони останалите.

Джо избърза и застана в края на редицата, където продължи да крачи съсредоточено и нащрек в продължение на няколко минути. Но след това отново взе да изостава и в малкия му ум започнаха да прелитат думи призраци: войник… американец… германец… вашите хора… шампион… кафяв бомбардировач… повече вода, отколкото можеш да си представиш…

— Сестро — попита той след малко, — всички американци ли са като мен? Кафяви ли са?

— Някои са, други не са, Джо.

— Има ли много като мен?

— Да. Много, много.

— Защо не съм ги виждал?

— Защото не са идвали в селото. Домовете им са другаде.

— Искам да отида там.

— Не се ли чувстваш добре тук, Джо?

— Добре съм. Но Петер казва, че мястото ми не е тук, че не съм германец и никога няма да стана.

— Петер! Не му обръщай внимание!

— Защо хората се усмихват като ме видят? Защо ме карат да пея и да говоря, а като го направя, се смеят?

— Джо, Джо… — отговори монахинята. — Погледни бързо нагоре! Ей там, към дървото. Виждаш ли малкото врабче със счупеното краче? Горкото храбро врабченце… виждаш ли колко добре се справя въпреки всичко? Видя ли го, Джо? Скок-подскок, скок-подскок!

Един горещ летен ден, когато децата минаваха покрай работилницата на дърводелеца, той излезе отвътре и извика на Джо нещо ново, нещо, което го развълнува и ужаси.

— Джо! Хей, Джо! Баща ти е в селото! Успя ли да го видиш?

— Не, господине… не съм го видял — отвърна Джо. — Къде е?

— Той те дразни! — обади се монахинята рязко.

— Ще видиш дали те дразня, Джо — продължи дърводелецът. — Върви нататък и си отваряй очите на четири, когато минаваш край училището. Погледни нагоре към склона и гората. Ще видиш, Джо!

— Къде ли е отишло нашето врабче днес? — подвикна монахинята весело. — Надявам се крачето му да се е оправило, а ти, Джо?

— Да… аз също, сестро.

Тя продължи да бъбри за врабчето, облаците и цветята докато стигнаха до училището и Джо се отказа да й отговаря.

Гората над сградата изглеждаше пуста и неподвижна.

Но тогава Джо забеляза един едър кафяв мъж, гол до кръста и с голям пистолет на колана, да излиза от дърветата. Мъжът отпи вода от манерката си, избърса устата си с ръка, усмихна се на света с изящна презрителност и отново изчезна в полуздрача на дърветата.

— Сестро! — изпъшка Джо. — Баща ми! Току-що го видях!

— Не, Джо, не си.

— Там горе, в гората е! Видях го! Искам да отида при него!

— Това не е твоят баща, Джо. Той не те познава. Не иска да се види с теб.

— Но той е един от моите хора, сестро!

— Не можеш да отидеш там, Джо. Не можеш и да останеш тук. — Тя го улови за ръката, за да тръгне. — Джо… държиш се като лошо момче!

Джо се подчини като в сън. До края на разходката не проговори. Минаха по друг път, далеч от училището. Никой друг не бе видял чудния му баща, никой не вярваше, че го е видял и той самият.

Не се разплака чак до вечерната молитва.

В десет часа младата монахиня видя, че креватчето му е празно.

Под голямата опъната мрежа, окичена с парцали, бе сложено оръдие, черно и смазано, с насочена към звездното небе цев. Камионите и останалата част от батареята бяха скрити по-нагоре по хълма.

Джо, разтреперан зад рехавите храсти, наблюдаваше войниците, които копаеха около оръдието си, с неразличими в мрака лица. Думите, които чуваше, за него не означаваха нищо.

— Сержант, що тря’а да копаем, кат’ ше тръгваме утре сутринта? И без това сме само на учение. Що не си почиваме и само да очертаем, където трябва да копаем, ако имаше смисъл?

— Защото, момче, може да се окаже, че е имало смисъл още преди да се съмне. Имаш десет минути, за да отидеш до Китай и да ми донесеш свинска опашчица, сещаш ли се?

Сержантът излезе на осветеното от луната място с ръце на кръста и изопнати рамене, като император. Джо забеляза, че това е същият човек, който бе видял следобеда. Военният се вслуша със задоволство в ударите на сечивата и, за ужас на Джо, тръгна право към него.

Не помръдна, докато големият ботуш не го блъсна.

— Ох!

— Кой си ти? — сержантът го вдигна от земята и го сложи да стъпи на краката си. — Боже мой! Какво правиш тук, момче? Върви си у дома! Това не е място за деца. — Той запали електрическо фенерче и освети лицето му. — Откъде си? — Държеше Джо на ръка разстояние и леко го разтърсваше, като парцалена кукла. — Момче, как попадна тук? С плуване ли?

Джо запелтечи на немски, че търси баща си.

— Хайде, кажи! Как попадна тук? Къде е майка ти?

— Какво става там, сержант? — разнесе се глас в тъмното.

— Не знам как да го нарека — отвърна сержантът. — Говори и е облечено като шваба, но само ела да го видиш.

Скоро десетина мъже застанаха в кръг около Джо и му заговориха най-напред силно, после тихо, сякаш да ги разбере, бе въпрос на тон.

Всеки път, когато се опитваше да им обясни защо е дошъл, те прихваха изумени.

— Как е научило немски? Това ми кажи!

— Къде е татко ти, момче?

— Къде е майка ти, момче?

— Шпрехен зи дойч, момче? Глей, глей! Клати глава! Говори и още как!

— Ти знаеш доста немски, я му кажи нещо?

— Отиди да повикаш лейтенанта — нареди сержантът на някого. — Той ще поговори с това момче и ще разбере какво му казва то. Виж го как трепери! Уплашено е до смърт! Хайде, не се страхувай! — Той го прегърна с големите си ръце. — Успокой се. Всичко е наред. Я виж какво имам! Дявол да го вземе, това дете не е виждало шоколад! Хайде, опитай. Нищо няма да ти стане!

Джо, почувствал се в безопасност в крепостта от кости, мускули и сухожилия, обкръжен от блестящи очи, захапа парчето шоколад. Най-напред розовата вътрешност на устата му, а после и цялата му душа се изпълниха с топло, изобилно удоволствие и той се усмихна.

— Усмихна се!

— Виж го как цъфна!

— Проклет да съм, ако не попадна право в рая! Сериозно!

— Ако говорим за изоставени — каза сержантът, все още прегръщащ Джо, — това е най-изоставеният малък старец, който съм виждал. Откъдето и да го погледнеш.

— Ей, момче! Вземи още малко шоколад!

— Не му давай повече! — каза сержантът с укор. — Да не искаш да му стане лошо?

— Не, сержант, не искам такова нещо!

— Какво става тук? — Лейтенантът — дребен, елегантен негър — приближи зад танцуващия лъч на електрическото си фенерче.

— Намерихме едно момченце, лейтенант — обясни сержантът. — Влязло е в батареята. Сигурно се е промъкнало покрай постовете.

— Ами изпратете го у дома му, сержант!

— Да, сър, така смятах. — Сержантът се прокашля. — Само че това не е обикновено момче. — Той разпери ръце, така че светлината да падне върху лицето на Джо.

Лейтенантът се засмя удивено и коленичи пред детето.

— Как попадна тук?

— Знае само немски, лейтенант.

— Откъде си? — попита лейтенантът на немски.

— Оттатък водата, дето е толкова голяма, че не можеш да си я представиш.

— Откъде се взе?

— Бог ме е направил — отговори Джо.

— Когато порасне, ще стане адвокат — отбеляза лейтенантът на английски. — Слушай сега — обърна се той отново към момчето, — как се казваш? Къде са твоите хора?

— Джо Луис — отвърна Джо. — Вие сте моите хора. Избягах от сиропиталището, защото мястото ми е при вас.

Лейтенантът се изправи, поклати глава и преведе.

Наоколо отекна смях.

— Джо Луис! А аз си мислех, че той е голям и як!

— Пази се от левачката му, казвам ти!

— Ако е Джо Луис, значи наистина е попаднал на когото трябва. Я ни виж!

— Млъкнете! — извика изведнъж сержантът. — Не е никак смешно! Никак! Това момче няма никого на света!

След малко един приглушен глас наруши тържествената тишина, която последва.

— Да… не е никак смешно.

— Най-добре да вземем джипа и да го откараме до селото, сержант — предложи лейтенантът. — Ефрейтор Джаксън, оставаш старши, докато се върнем.

— Кажете им, че Джо е добро момче — обади се Джаксън.

— Джо — обърна се лейтенантът към момчето на немски, — ще дойдеш със сержанта и мен. Ще те заведем у дома.

Джо се вкопчи в униформата на сержанта.

— Татко! Не! Татко! Искам с теб!

— Слушай, синко, аз не съм ти баща — отговори сержантът безпомощно. — Не съм.

— Татко!

— Виж как се е залепило за него! — обади се един войник. — Май няма да можеш да се освободиш, сержант. Намери си момченце, а то си намери баща!

Сержантът отиде до джипа с Джо на ръце.

— Хайде, сега ме пусни, за да мога да карам. Не мога да въртя кормилото, ако висиш на ръцете ми. Седни в лейтенанта.

Групата отново се събра около джипа и наблюдаваше мрачно как сержантът увещава Джо да го пусне.

— Не искам да ставам лош, Джо. Хайде, успокой се и ме пусни, за да мога да карам. Виждаш ли, нищо не мога да направя, ако стоиш така.

— Татко!

— Ела при мен, момче — каза лейтенантът на немски.

— Татко!

— Джо, я виж тук! — обади се един от войниците. — Шоколад! Искаш ли още малко, Джо? Цяла опаковка, твоя е! Само пусни сержанта и отиди в лейтенанта!

Джо се вкопчи още по-здраво.

— Не си прибирай шоколада, човече — чу се ядосан глас. — Дай му го! Я някой да отиде до камиона и да донесе един пълен кашон. Дайте му шоколад да му стигне за двайсет години.

— Джо, виждал ли си някога ръчен часовник? — обади се друг. — Гледай тук! Виждаш ли как свети? Ако пуснеш сержанта, ще ти дам да чуеш как тиктака. Тик-так, тик-так! Хайде, не искаш ли да чуеш?

Джо не помръдна.

Войникът му даде часовника.

— Вземи го и без друго, Джо. Давам ти го. — Той бързо се отдалечи.

— Ей — извика някой след него, — да не полудя? Даде петдесет долара за него! За какво му е на това момче часовник за петдесет долара?

— Не, не полудях. А ти?

— И аз не съм. Никой от нас не е луд. Джо… искаш ли нож? Само обещай да внимаваш с него. Дръж острието настрани от себе си. Чу ли? Лейтенант, кажи му като си отиде, да държи острието настрани.

— Не искам да си отивам — отвърна Джо през сълзи. — Искам да стоя при татко.

— Войниците не могат да вземат със себе си малки момченца, Джо — каза лейтенантът на немски. — Освен това тръгваме утре рано сутринта.

— Ще дойдете ли да ме вземете? — попита Джо.

— Ще дойдем, ако можем. Войниците никога не знаят къде ще бъдат на следващия ден. Ако можем, ще дойдем да те видим.

— Може ли да дадем на стария Джо този шоколад, лейтенант? — попита един войник, който държеше под мишница голям кашон.

— Не ме питай — отговори лейтенантът. — Не съм го видял, не съм чувал нищо за никакъв шоколад. Ясно ли е?

— Тъй вярно. — Войникът остави кашона на задната седалка на джипа.

— Няма да ме пусне — обади се сержантът безпомощно. — Лейтенант, карай ти, а аз ще се преместя с Джо на другата седалка.

Двамата размениха местата си и джипът потегли.

— Довиждане, Джо!

— Да слушаш, Джо!

— И да не изядеш всичкия шоколад наведнъж, чуваш ли!

— Не плачи, Джо. Усмихни се!

— Още повече, момче! Точно така!

— Джо! Джо! Събуди се! — Гласът беше на Петер, най-голямото момче в сиропиталището, и отекна глухо в каменните стени.

Джо се изправи, стреснат. Около леглото му се бяха стълпили другите деца, които се боричкаха, за да зърнат Джо и съкровищата до възглавницата му.

— Откъде взе тази шапка, Джо? Ами ножа? Ами часовника? — попита Петер. — Какво има в кашона под леглото?

Джо протегна ръка към главата си и напипа плетена вълнена войнишка шапка.

— Татко — промърмори той сънено.

— Татко! — повтори подигравателно Петер и се засмя.

— Да — каза Джо. — Снощи ходих да видя баща си, Петер.

— Той знаеше ли немски, Джо? — попита учудено едно малко момиченце.

— Не, но приятелят му знаеше.

— Не е видял баща си — каза Петер. — Баща ти е много далече и никога няма да се върне. Може и да не знае, че те има.

— Как изглеждаше? — попита момиченцето.

Джо огледа стаята замислено.

— Татко е висок до тавана — каза накрая. — Раменете му са по-широки от вратата. — Той тържествуващо извади блокче шоколад изпод възглавницата си. — И е кафяв като това! — Подаде шоколада на децата. — Хайде, опитайте го. Има още много!

— Изобщо не изглежда така — възрази Петер. — Лъжеш, Джо!

— Татко има пистолет, колкото това легло. Почти — Джо се усмихна щастливо. — И оръдие, колкото цялата къща. Имаше още стотици също като него.

— Някой се е пошегувал с теб, Джо — обади се Петер. — Не е бил баща ти. Откъде знаеш, че не те е излъгал?

— Защото се разплака, когато ме остави. И обеща да ме вземе у дома оттатък водата, веднага щом може. — Той се усмихна весело. — Не като реката, Петер. Онова е повече вода, отколкото можеш да си представиш! Обеща ми и го оставих да си отиде.

Доклад върху ефекта на Барнхаус

Нека започна с това, че не знам къде се крие професор Артър Барнхаус повече, отколкото който и да било друг. Освен краткото, тайнствено съобщение, което намерих в пощенската си кутия на Коледа, не съм го чувал и виждал от изчезването му преди година и половина.

Нещо повече — читателите на тази статия ще останат разочаровани, ако очакват да научат как те биха могли да предизвикат така наречения „ефект на Барнхаус“. Ако имах желанието и бях способен да издам тази тайна, сега щях да съм нещо повече от най-обикновен преподавател по психология.

Бях подтикнат да напиша този доклад, защото професорът беше ръководител на научната ми работа и защото бях първият, който разбра за изумителното му откритие. Но въпреки че бях негов ученик, той никога не ми повери информацията за това, как могат да бъдат освободени и управлявани силите на ума. Той не желаеше да повери тази информация на никого.

Бих искал да подчертая, че терминът „Ефект на Барнхаус“ е творение на пресата и никога не е бил използван от самия професор. Терминът, с който той обозначаваше това явление, бе „динамопсихизъм“ или „сила на ума“.

Не мога да повярвам, че още са останали цивилизовани хора, които не са убедени в съществуването на такава сила, след като деструктивните й последствия могат да се видят във всяка национална столица. Струва ми се, че човечеството винаги е предугаждало съществуването на подобна сила. Открай време на всички е известно, че някои хора имат по-голям късмет с неодушевени предмети, като например зарове. Професор Барнхаус показа, че този „късмет“ е измерима величина, сила, която в неговия случай би могла да бъде огромна.

Според моите изчисления, по време на изчезването си професорът беше около петдесет и пет пъти по-мощен от атомната бомба, пусната над Нагасаки. Той не блъфираше, когато каза на генерал Хонус Баркър в навечерието на операция „Мозъчна буря“: „Както си седя тук, на масата за вечеря, съм доста сигурен, че мога да съборя всичко под слънцето — от Джо Луис до Великата китайска стена.“

Съществува разбираема склонност, да се гледа на професор Барнхаус като на свръхестествено явление. „Първата църква на Барнхаус“ в Лос Анджелес има хиляди последователи. Той не е богоподобен нито като външност, нито като интелект. Човекът, който обезоръжава света, е възпълен ерген, по-нисък от средния американски мъж и не обича физическите упражнения. Коефициентът му на интелигентност е 143 — добър, но в никакъв случай сензационен. Той е смъртен, като всички останали, и скоро ще чества четирийсетия си рожден ден. Здравето му е добро. Ако в момента е сам, изолацията едва ли го безпокои. Когато го познавах, беше стеснителен и предпочиташе компанията на книгите и музиката, пред тази на колегите и сътрудниците си.

Нито той, нито способностите му излизат от рамките на Природата. Неговите динамопсихични излъчвания се подчиняват на множество известни физически закони, които са установени за радиовълните. Едва ли сега има някой, който да не е чул „шума на Барнхаус“ по домашния си приемник. Излъчванията се влияят от слънчевите петна и промените в йоносферата.

Все пак, те се различават от обикновеното радиоизлъчване в няколко важни отношения. Сумарната им енергия може да бъде насочена към една-единствена точка, избрана от професора, и изпратена към нея, без да отслабва с разстоянието. В такъв случай, като оръжие, динамопсихизмът притежава някои сериозни предимства пред атомната бомба или микроорганизмите, ако оставим настрана факта, че не струва нищо, а позволява на професора да подбира конкретни индивиди и обекти, вместо да унищожава цели популации в процеса на поддържането на световния баланс.

Както каза генерал Хонус Баркър пред Комитета по вътрешните военни въпроси: „Докато не бъде открит самият професор Барнхаус, няма защита от Ефекта на Барнхаус“. Опитите да се заглушат или отслабят излъчванията, засега са безуспешни. Премиерът Слезак би могъл да си спести огромните разходи за „противобарнхауското“ си скривалище. Независимо от триметровия му оловен екран, Слезак на два пъти бе събарян на пода, докато е вътре.

Говори се за възможността да се изследва населението с цел да се открият хора със същата динамопсихична сила, като професора. Сенаторът Уорън Фауст поиска да се отпуснат средства за това миналия месец, със следната прочувствена декларация: „Който владее ефекта на Барнхаус, владее света!“ Комисарят Кропотник каза нещо в същия дух, така че започна нова скъпоструваща надпревара в нов тип въоръжаване.

Тази надпревара, поне, има и своите смешни страни. Най-добрите комарджии в света се ползват от вниманието на правителствата, сякаш са ядрени физици. Може би на земята има неколкостотин души с динамопсихични данни, включително и моя милост, но без да познават техниката на професора, те не могат да станат нищо повече, от деспоти на игралната маса. Ако я познаваха, щяха да са им необходими поне десет години, преди да се превърнат в опасни оръжия. На самия професор му бе необходимо толкова време. Този, който владее ефекта на Барнхаус, е самият Барнхаус и това положение няма да се промени още известно време.

Смята се, че „Ерата на Барнхаус“ е започнала преди година и половина, в деня на операция „Мозъчна буря“. Тогава динамопсихизмът придоби политическо значение. Всъщност, явлението беше открито през май 1942 година, малко след като професорът отклони поканата да работи за армията по специалността си и постъпи като редник в артилерията. Както рентгеновите лъчи и вулканизирания каучук, динамопсихизмът е бил открит изцяло случайно.

От време на време колегите по спално помещение канели редник Барнхаус да играе с тях игри на шанса. Той не умеел и обикновено отказвал. Една вечер, обаче, за да не огорчи околните, се съгласил да поиграе на зарове. Че се е съгласил е чудесно или ужасно — в зависимост от това, дали ви харесва светът такъв, какъвто е сега.

— Трябва да хвърлиш седем, татенце — обяснил му някой.

И „татенцето“ започнало да хвърля седем — толкова пъти под ред, колкото да разори цялото спално помещение. След това професорът се оттеглил на леглото си и като математическо упражнение, на гърба на една квитанция от пералнята изчислил какъв е шансът да се случи случилото се. Установил, че шансът да направи подобно нещо е почти едно на десет милиона! Объркан, той взел два зара назаем от войника на съседното легло. Опитал се отново да хвърли седем, но получавал само нормалните комбинации. Отпуснал се на леглото за малко и след това отново започнал да си играе със заровете. Успял да хвърли още десет седмици една след друга.

Би могъл да подсвирне тихо и да забрави за събитието. Вместо това обаче, професорът се замислил над обстоятелствата, при които е направил двата щастливи удара. И двата пъти бил налице един и същ фактор — точно преди да хвърли заровете, през ума му минали едни и същи мисли. Именно тези мисли по-късно превърнали мозъчните клетки на професора в едно от най-мощните оръжия на света.

Войникът от съседното легло първи изразил уважението си към динамопсихизма. Изразил чувствата си с едно принизяващо изречение, което със сигурност би предизвикало кисели усмивки по лицата на отчаяните световни демагози. Той казал: „Татенце, ти си по-лют от тапешник за два долара!“ Това не е било неистина. Заровете, с които играл, тежали само няколко грама, така че действали съвсем малки сили. Но несъмненият факт, че те съществуват, бил способен да разтърси земята.

Професионалната предпазливост не му позволила да обяви откритието си веднага. Имал нужда от още факти и стройна теория, която да ги обясни. По-късно, когато атомната бомба била пусната над Хирошима, той продължил да мълчи от страх. Експериментите му никога не са били, както ги нарича премиерът Слезак: „Буржоазен заговор с цел оковаването на истинските демокрации на света“. Професорът не е знаел до какво ще доведат те.

След време установил още една стряскаща особеност на динамопсихизма — силата му нараствала с употребата. След шест месеца той бил в състояние да управлява заровете, хвърлени от някой друг в противоположния край на спалното помещение. Когато напуснал армията през 1945-а, можел да откърти тухли от заводски комин, на три километра разстояние.

Обвиненията, че професорът би могъл да спечели последната война само за минута, но не е искал да го направи, са напълно безпочвени. В края на войната той е притежавал мощта на 37-милиметрово оръдие, може би, но не повече. Динамопсихичната му сила се разви и надмина леките оръжия едва след като напусна армията и отново се върна в колежа Уаяндот.

Аз се записах в колежа Уаяндот две години след завръщането на професора. По една случайност, той стана научен ръководител на дипломната ми работа. Не се зарадвах на това, защото както за другите преподаватели, така и за студентите, Барнхаус беше смешна и нелепа фигура. Той често пропускаше лекции и губеше паметта си по време на час. Когато отидох в колежа, недостатъците му вече се бяха превърнали от смешни в нетърпими.

— Изпращаме те при Барнхаус само временно — обясни ми деканът на факултета по хуманитарни науки. Изглеждаше смутен и объркан. — Мисля, че Барнхаус е брилянтен учен. След завръщането му е трудно да се прецени, струва ми се, но работата му преди войната допринесе много за признаването на нашия малък колеж.

Когато за първи път се явих в лабораторията на професора, това, което видях, се оказа по-объркващо от слуховете. Всичко в помещението бе покрито с прах. Книгите и апаратурата не бяха докосвани от месеци. Заварих го да дреме зад бюрото си. Единствените следи от скорошна дейност бяха трите препълнени пепелника, ножицата и сутрешния вестник, от чиято първа страница бяха изрязани някои неща.

Когато вдигна поглед към мен, видях, че очите му са помътнели от умора.

— Здрасти — каза той. — Май не мога да се наспя както трябва през нощта. — Запали цигара. Ръцете му леко трепереха. — Ти ли си младият човек, на когото трябва да помогна за дипломната работа?

— Да — отвърнах аз. Само след миг професорът превърна съмненията ми в тревога.

— Участва ли във войната? — попита ме той.

— Да.

— Не останаха много здрави неща отвъд океана, нали?

— Така е.

— Мислиш ли, че ще има друга война?

— Така ми изглежда, сър.

— Какво може да се направи по въпроса?

— Струва ми се, че положението е безнадеждно.

Той се вгледа в мен съсредоточено.

— Знаеш ли нещо за международното право, Обединените нации и всичко останало?

— Само от вестниците, сър.

— И аз съм така — въздъхна професорът. Показа ми дебела папка, пълна с изрезки от вестници. — Никога не съм се интересувал от международната политика. Сега я изучавам, както някога изучавах плъховете. Всички казват, че положението е безнадеждно.

— Само чудо би могло… — започнах аз.

— Вярваш ли в чудеса? — прекъсна ме той рязко. Професорът извади два зара от джобчето на жилетката си. — Ще се опитам да хвърля две. — Хвърли две три пъти под ред. — Шансът това да се случи е едно на 47 000. Ето ти чудо.

Барнхаус се усмихна за миг и сложи край на срещата ни, като заяви, че имал лекция, която е започнала преди десет минути.

Не бързаше да ми се довери и не спомена повече фокуса със заровете. Аз предположих, че са фалшиви и забравих за тях. Постави ми задачата да наблюдавам как мъжки плъхове преминават по проводници с електричество, за да се доберат до храна или до женски плъхове — експеримент, проведен удовлетворително за всички още през трийсетте години. И сякаш безсмислеността на тази работа не беше достатъчна, професорът ме дразнеше допълнително с неуместни въпроси. Любимите му бяха: „Мислиш ли, че трябваше да пускаме атомната бомба над Хирошима?“ и „Мислиш ли, че всяка научна информация е полезна за човечеството?“

Все пак, не се чувствах излъган дълго.

— Дай на горките животни малко почивка — каза ми той една сутрин, някъде около месец след като започнах работата си при него. — Иска ми се да ми помогнеш да се вгледам в един по-интересен проблем, а именно, моята нормалност.

Върнах плъховете в клетките им.

— Това, което трябва да направиш, е съвсем просто — каза той тихо. — Наблюдавай мастилницата на бюрото ми. Ако установиш, че с нея не се случва нищо, аз мирно и тихо, бих добавил и с облекчение, ще отида в най-близката психиатрия.

Кимнах неуверено.

Барнхаус заключи вратата на лабораторията и спусна щорите, така че останахме в полуздрач.

— Трябва да знаеш, че съм странен — каза той. — Страхът от мен самия ме е направил странен.

— Намирам, че сте донякъде ексцентричен — обадих се аз, — но в никакъв случай не…

— Ако нищо не се случи с тази мастилница, единственото определение за мен ще може да бъде „луд за връзване“ — прекъсна ме професорът и запали лампата. Очите ми се присвиха. — За да добиеш представа точно колко луд, ще ти кажа какви мисли минават през ума ми, когато би трябвало да спя. Мисля, че мога да спася света. Струва ми се, че мога да направя всички народи богати и да ги накарам да се откажат от войната завинаги. Струва ми се, че мога да прокарам пътища през джунглите, да напоя пустините, да строя язовири само за една нощ.

— Да, сър.

— Наблюдавай мастилницата.

Вгледах се старателно и изпълнен със страх. От нея сякаш долиташе някакво високо жужене. След малко започна да вибрира застрашително и накрая да подскача върху плота, описвайки два шумни кръга. После спря, зажужа отново, засвети с червена светлина и се пръсна на парчета сред синкавозеленикав проблясък.

Може би косата ми е била изправена. Професорът тихо се засмя.

— Магнитно поле? — успях да проговоря накрая.

— Де да беше магнитно поле — промърмори той. И ми разказа за динамопсихизма. Знаеше, че съществува такава сила. Не бе в състояние да я обясни. — В това съм сам. Няма никой друг и е ужасно.

— Но умението ви е изумително и прекрасно! — възкликнах аз.

— Ако нещата опираха само до местенето на мастилници — отвърна той и сви рамене безутешно — всичко щеше да е наред. — Но аз не съм играчка, момчето ми. Ако искаш, можем да се разходим наоколо, за да ти покажа какво имам предвид. — И ми заговори за пръснати на прах канири, съборени дъбове и разрушени изоставени фермерски постройки на петдесетина километра от колежа. — И всичко това направих, докато седях тук и мислех — завърши той. — При това не особено усърдно. — Професорът се почеса по главата неспокойно. — Просто не смея да се съсредоточа, както мога, от страх да не предизвикам разрушения. Стигнал съм до положение, всяко мое случайно хрумване да е като динамит. — Последва потискаща пауза. — Допреди няколко дни мислех, че е най-добре да пазя тайната си, защото се страхувах от нещата, за които би могла да бъде използвана. Сега си давам сметка, че правото ми да я притежавам, е колкото правото на когото и да било да притежава атомна бомба. — Той затършува в една купчина листа. — Според мен това казва всичко, което трябва да бъде казано.

Показа ми чернова на писмо до държавния секретар.

Уважаеми Господине,

Открих нова сила, за чиято употреба не са нужни никакви разходи и която по всяка вероятност ще се окаже по-съдбоносна от атомната енергия. Бих искал тя да се използва най-ефективно в името на мира и затова се нуждая от съвета Ви относно начините, това да бъде направено най-добре.

Искрено Ваш,

А. Барнхаус

— Нямам представа какво ще стане след това — каза Барнхаус.

Последваха три кошмарни месеци, през които политиците и военните от върха идваха по всяко време, за да наблюдават фокусите на професора.

Бяхме настанени в едно старо имение близо до Шарлътсвил, Вирджиния, където ни откараха пет дни след изпращането на писмото. Оградиха ни с бодлива тел и двайсет телохранители, нарекоха ни "Проект „Доброжелателство“ и ни сложиха гриф „Строго секретно“.

За компания ни бяха осигурени генерал Хонус Баркър и служителя на Държавния департамент Уилям К. Кътръл. На думите на професора за мир чрез изобилие те отвръщаха с угоднически усмивки, продължителни обсъждания на практическите стъпки и реалистично мислене. При това отношение, професорът, който в началото бе почти готов да отстъпи, само за няколко седмици стана упорито непреклонен.

Беше се съгласил да разкрие мисловния поток, който превръщаше ума му в динамопсихичен излъчвател, но при непрекъснатото и досадно подканяне на Баркър и Кътръл да го направи, започна да дава заден ход. В началото заяви, че информацията може да се предаде само с думи. По-късно каза, че трябвало да се напише обстоен доклад. И накрая, една вечер на масата, малко след като Баркър бе прочел секретната заповед за операция „Мозъчна буря“, професорът обяви:

— Може би ще са необходими около пет години, за да се напише докладът. — Хвърли гневен поглед на генерала. — А може би двайсет.

Разочарованието, предизвикано от тези думи, донякъде бе смекчено от вълнуващото очакване на операция „Мозъчна буря“. Генералът бе в празнично настроение.

— Корабите мишени вече са на път за Каролинските острови — обяви той екзалтирано. — Цели сто и двайсет! От друга страна Фау-2 са готови за изстрелване в Ню Мексико и петдесет реактивни бомбардировача с радиоуправление се преоборудват за учебното нападение над Алютианците. Помислете си само! — Той разгърна щастливо заповедта. — Точно в единайсет нула, нула следващата сряда, ще дам нареждане да се съсредоточиш. И ти, професоре, ще започнеш да мислиш активно за потапянето на корабите мишени, за унищожаването на ракетите, преди да достигнат целта, и за свалянето на петдесетте бомбардировача, преди да бомбардират Алютианците. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш?

Лицето на професора посивя и той притвори очи.

— Както вече те осведомих, приятелю, не знам какво съм в състояние да направя. — И добави с горчивина: — А за тази операция „Мозъчна буря“ никой не ме е питал. Тя ми прилича на детинщина и е чудовищно скъпа.

Генерал Баркър се изопна като струна.

— Сър — каза той, — вашата област е психологията и аз никога не бих се осмелил да ви давам съвети, свързани с нея. Моята област е националната отбрана. Имам трийсетгодишен опит и многобройни успехи, професоре, така че ви моля да не подлагате преценките ми на критика.

Барнхаус се обърна към Кътръл умолително:

— Вижте, нали целта е да се отървем тъкмо от войните и военните проблеми? Няма ли да е далеч по-полезно и по-евтино, ако просто се опитам да придвижа големи облачни масиви над някой сух район или нещо подобно? Признавам, че не разбирам от международна политика, но ми се струва смислено да се очаква, че никой няма да иска да участва във войни, ако навсякъде има достатъчно от всичко. Бих предпочел да се опитам да задвижа генератори на места, където няма никакви въглища или друга енергия, да напоявам пустините и така нататък. Вие можете да прецените какво е нужно на всяка страна и аз ще й го осигуря, без да похарча и цент на американския данъкоплатец.

— Цената на свободата е непрекъснатата бдителност — отвърна тежко генералът.

Кътръл го изгледа с лек укор.

— За жалост генералът има известно право — каза той. — Какво ли не бих дал светът да беше готов за тези идеали. Истината обаче е, че не е. Не сме заобиколени от братя, а от врагове. Не липсата на ресурси кара света да воюва, а борбата за власт. Кой ще управлява планетата, хората като нас или като тях?

Професорът кимна в знак на неохотно съгласие и стана.

— Извинете ме, господа — каза той. — В края на краищата вие сте в състояние да прецените по-добре от мен кое е добро за страната. Ще направя каквото искате. — Обърна към мен. — Не забравяй да навиеш секретния часовник и да пуснеш поверителната котка навън.

След тези мрачни думи той се качи в стаята си.

От съображения, свързани с националната сигурност, операция „Мозъчна буря“ бе проведена без знанието на американските граждани, които плащаха разходите за нея. Наблюдателите, техниците и военните знаеха, че ще се провеждат някакви изпитания, но нямаха представа какви точно. Само трийсет и седем души, включително и аз, имахме представа за какво става дума.

Денят, определен за операцията, беше необикновено хладен във Вирджиния. В камината пращеше огън, а блестящите метални шкафове покрай стените отразяваха отблясъците на огъня във всекидневната. Единственото, останало от старата мебелировка нещо, беше едно викторианско канапенце за двама, поставено в средата на стаята пред три телевизионни екрана. За нас, десетината удостоени с привилегията да наблюдаваме, бе донесена дълга пейка. На екраните отляво надясно се виждаха пустинята, където трябваше да попаднат ракетите, флотилията от мишени и част от алютийското небе, където трябваше да прелетят бомбардировачите с радиоуправление.

Деветдесет минути преди часът „Х“ по радиото бе докладвано, че ракетите са готови, че наблюдателните кораби са се оттеглили на достатъчно разстояние, че бомбардировачите са излетели. Малобройната публика във Вирджиния, настанена на пейката по старшинство, пушеше доста и почти не говореше. Професор Барнхаус беше в стаята си. Генерал Баркър се суетеше из къщата като домакиня, която приготвя вечеря за двайсетина души.

Десет минути преди часа „Х“ генералът избута професора в стаята. Барнхаус беше по чехли, сиви памучни панталони, сив пуловер и бяла риза с разкопчана яка. Двамата седнаха един до друг на канапенцето. Генералът беше вдървен и се потеше. Професорът беше весел. Той огледа трите монитора, запали цигара и се разположи удобно.

— Бомбардировачите засечени! — докладваха алютийските наблюдатели.

— Ракетите изстреляни — докладва радистът от Ню Мексико.

Всички ние насочихме погледи към големия електрически часовник на рафта над камината, докато професорът, все още полуусмихнат, продължаваше да гледа екраните. С приглушен глас генералът отброи секундите, оставащи до часа „Х“.

— Пет… четири… три… две… едно… съсредоточи се!

Професор Барнхаус затвори очи, присви устни и започна да разтрива слепоочията си. Остана в това положение около минута. Изображенията на екраните заподскачаха, радиовръзката бе удавена в шум. Професорът въздъхна, отвори очи и се усмихна уверено.

— Даде ли всичко от себе си? — попита генералът, изпълнен със съмнение.

— Да — отвърна професорът.

След миг образите на екраните се възстановиха, а по радиото долетяха изумените викове на наблюдателите. Алютийското небе бе прорязано от ивици дим, оставащи след виещите с бясна скорост към земята бомбардировачи. В същия момент над целта на ракетите се появиха бели облачета, следвани от лек тътен.

Генерал Баркър поклати щастливо глава.

— Боже мой! — изграчи той. — Боже мой! Боже мой! Боже мой!

— Гледай! — извика генералът, който седеше до мен. — Флотът е непокътнат!

— Струва ми се, че оръдията увисват надолу — отбеляза Кътръл.

Станахме от пейката и се приближихме до екраните, за да видим пораженията по-добре. Казаното от Кътръл се оказа вярно. Оръдията на корабите се извиваха надолу и опираха в стоманените палуби. Ние във Вирджиния вдигахме такъв шум, че бе невъзможно да се чуят докладите по радиото. Бяхме толкова погълнати от преживяното, че не забелязахме изчезването на професора, докато две силни изпращявания не ни накараха да замлъкнем. Радиовръзката изчезна.

Спогледахме се с тревога. Професорът го нямаше. Един объркан бодигард отвори вратата с трясък, за да ни каже, че е избягал. Размаха пистолета си по посока към портата, която висеше отворена, изкривена и безжизнена. Видяхме как на далечното било се изкачва автомобил и миг след това изчезва в низината от другата страна. Въздухът се изпълни със задушлив дим, защото всички превозни средства в имението горяха. Преследването бе невъзможно.

— Какво, по дяволите, го прихвана? — изрева генералът.

Кътръл, който веднага бе изтичал вън на верандата, се върна посърнал с написана с молив бележка в ръка.

— Добрият човек е оставил това, мушнато под дръжката на вратата — каза той. — Може би нашият млад приятел ще бъде така добър да ви го прочете, докато аз се поразходя из гората, за да се успокоя.

— Господа — прочетох на глас, — в качеството си на първото супер оръжие със съвест, аз се оттеглям от арсенала на националната отбрана. Демонстрийки невиждано досега поведение за едно оръжие, подтикнат от хуманни съображения, аз напускам. А. Барнхаус.

От онзи ден нататък, разбира се, професорът систематично унищожава въоръженията по света, така че сега почти няма с какво да се въоръжи една армия, ако не се броят камъните и подострените пръчки. Дейността му не доведе до мир в истинския смисъл на думата, а до един вид безкръвна и забавна война, която може да се нарече „Война на надприказването“. Всички държави са наводнени от чужди шпиони, чиято единствена мисия е да откриват всякакво военно оборудване, което веднага бива унищожавано, щом за него научи професорът, най-често от пресата.

И докато ден след ден все нови и нови оръжия се превръщат в прах благодарение на динамопсихизма, също така пълзят и слухове за местонахождението на професора. Само през миналата седмица се появиха три публикации, доказващи по различни начини, че се крие в някакви развалини, останали от инките в Андите, в канализацията на Париж и в непроучените долни камери на карлсбадските пещери. Тъй като познавам човека, склонен съм да вярвам, че подобни скривалища са прекалено романтични и некомфортни за него. Имаше доста хора, които искаха да го убият, но също така и милиони, готови да го скрият и да му помогнат. Ще ми се да мисля, че е в дома на някой такъв човек.

Едно е сигурно — когато пиша това, професор Барнхаус не е мъртъв. Излъчванията му заглушиха радиопредаванията само преди десетина минути. През осемнайсетте месеца след изчезването му, бе обявяван за умрял поне пет пъти. При всеки от тези случаи, в период без радиосмущения, бе намиран мъртвец, приличащ на професора. Първите три от съобщенията моментално бяха последвани от приказки за превъоръжаване и връщане към войната. След това дрънкачите на оръжие се научиха колко глупаво е да се радват предварително на кончината на професора.

Много храбри патриоти се оказваха сред дъските и талпите на разбитите наблюдателни кули само секунди след като са обявили края на свръхтиранията на Барнхаус. Сега всички, които биха водили война, ако можеха, от всички страни по света, могат да правят само едно — да чакат смъртта на професор Барнхаус.

Да питаш още колко време ще живее професорът е все едно да питаш още колко трябва да се чакат благословиите на една трета световна война. Той не е от семейство на дълголетници. Майка му е умряла на петдесет и три, баща му — на четирийсет и девет. Дядовците и бабите му по двете линии са живели също горе-долу толкова. Следователно може да се очаква, че ако успее да остане скрит от враговете си, ще живее още петнайсетина години. Ако, обаче, вземем предвид броя и деятелността на тези врагове, ще си дадем сметка, че петнайсет години са твърде много, че е по-добре да ги смятаме за петнайсет дни, часа, дори минути.

Професорът е наясно, че не му остава да живее дълго. Казвам го, заради бележката, която намерих в пощенската си кутия на Коледа. неподписана, надраскана върху изпоцапана хартия, тя се състоеше от десет изречения. Първите девет от тях — объркана плетеница от психологически жаргон и позовавания на неясни текстове, при първото четене не ми говореха нищо. Десетото, за разлика от останалите, бе съставено просто и не съдържаше дълги думи — но ирационалният му смисъл го правеше най-чудатото и объркващо изречение от всички. Почти бях готов да изхвърля посланието, защото реших, че е резултат от изкривеното чувство за хумор на някой колега. Не знам защо, но все пак го оставих сред неразборията върху бюрото си, където, наред с другите неща, бяха и заровете на професора.

Трябваше да минат няколко седмици, преди да си дам сметка, че посланието всъщност означава нещо, че първите девет изречения, ако се разгадаят, би трябвало да са някакви инструкции. Десетото продължаваше да не ми говори нищо. Едва снощи разбрах каква е връзката му с останалите. То се появи в ума ми, докато разсеяно си играех със заровете.

Обещах си да изпратя този доклад на издателите днес. Като се вземе предвид какво се случи, ще се наложи да наруша обещанието си или да изпратя доклада незавършен. Закъснението няма да е голямо, защото една от благословиите, дадени на ергените като мен, е, че могат бързо да сменят жилището и начина си на живот. Всичко, което бих искал да взема със себе си би могло да се опакова само за няколко часа. За щастие, разполагам със значителни лични ресурси, които за около седмица могат да добият ликвиден, анонимен вид. След това ще мога да изпратя доклада.

Току-що се връщам от посещение при лекаря, който ми каза, че здравето ми е много добро. Млад съм и с малко късмет, ще доживея истински зряла възраст, защото роднините ми и от двете линии се радват на дълголетие.

С две думи, смятам да изчезна.

Рано или късно професор Барнхаус ще умре, но много преди това аз ще съм готов. Така че на днешните, а надявам се и на утрешните дрънкачи на оръжие казвам следното: Смятайте се за предупредени. Барнхаус може да умре, но не и ефектът на Барнхаус.

Снощи се опитах още веднъж да изпълня инструкциите от онова листче. Взех заровете на професора и след това, докато последното кошмарно изречение не преставаше да минава през ума ми, хвърлих петдесет седмици една след друга.

Довиждане.

Случаят „Еуфио“

Госпожи и господа от Федералната Комисия по комуникациите, радвам се, че имам възможност да свидетелствам по този случай пред вас.

Много съжалявам, по-точно боли ме сърцето, че мълвата за това откритие вече плъзна навсякъде. След като тя стигна и до вас, ще ви разкажа цялата история и дано с Божията помощ успея да ви убедя, че Америка не се нуждае от него.

Няма да отрека, че ние тримата — Лу Харисън, журналист в радиото, д-р Фред Бокман, физик и аз, професор по социология, постигнахме пълна душевна хармония. Не намирам в търсенето на душевна хармония нищо лошо. Но ако някой има намерение да върви по нашия път, не знам дали не е по-добре да си докара инфаркта по по-прост начин.

Лу, Фред и аз изживяхме абсолютното щастие, седейки в креслата си пред една включена в мрежата джаджа с размерите на малък телевизор. Без билки, рецепти, вдигане на гири, заравяне на носа в чуждите проблеми с цел самозабрава. Без хобита, даоизъм, челни стойки и медитации в лотос. Според мен много хора интуитивно са предвиждали това устройство като връх в човешката цивилизация: евтина електроника, която се произвежда лесно и внася спокойствие с едно завъртане на копчето. Виждам, че го имате и тук.

За първи път чух за космичния транквилан преди шест месеца. Тогава, за съжаление, се запознах с Лу Харисън. Той е основният водещ на единствената радиостанция в града. Изкарва си прехраната с това, че е много устат и не се изненадвам, дето именно той е поставил въпроса пред вас.

Лу води, наред с останалите около тридесет програми, и седмичната научна рубрика. Всеки път кани някой професор от колежа Уайъндот и разговарят за работата му. И така преди шест месеца Лу направи предаване с един млад мечтател и мой приятел от университета — д-р Фред Бокман. Аз самият закарах Фред до радиото, а той ме покани да вляза и да гледам. Дявол да ме вземе!

Фред Бокман е на трийсет, но изглежда на осемнайсет. Върху него животът не е оставил своите следи, защото Фред не му е обръщал особено внимание. Занимавал се е изключително с осемтонния си чадър, чрез който подслушва звездите. На тази тема бе и интервюто с Лу Харисън. Става дума за една огромна радиоантена, монтирана върху телескопичен статив. Доколкото разбирам, вместо да наблюдава звездите през телескоп, той насочва това чудо към космоса и улавя радиосигналите, идващи от различни небесни източници.

Там горе, естествено, няма хора, които се занимават с радиоразпространение. Въпросът е, че много небесни тела излъчват енергия и част от нея може да бъде уловена в честотата на радиовълните. Устройството на Фред умее да открива звезди, които са скрити зад обширни облаци космически прах. Тези радиосигнали преминават през тях и достигат антената на Фред.

Но в интервюто, Лу Харисън остави най-интересното за накрая.

— Всичко това е твърде впечатляващо, д-р Бокман, — рече той, — разкажете ни обаче какво друго открива вашият радио телескоп, нещо, което обикновените светлинни телескопи не улавят?

Тук избухна бомбата.

— Открихме около петдесет точки във вселената, които не са забулени от космически прах и излъчват мощни радиосигнали — отвърна Фред. — Но досега там не са отбелязани никакви небесни тела.

— И така — продължи уж изнанадан Лу, — Това вече е нещо! Госпожи и господа, представям ви, за първи път в историята на радиопредаванията, невероятните небесни пулсации на д-р Фред Бокман.

Бяха прокарали жица до антената на Фред в университета. Лу даде знак на инженера да включи сигналите.

— Госпожи и господа, гласове от неизвестността!

Звукът едва се чуваше — представляваше тихо съскане, което ту затихваше, ту се усилваше, нещо като изпускане на въздух от гума. Трябваше да го слушаме пет секунди. Когато инженерът изключи копчето, ние с Фред се хилехме като идиоти. Усещах се спокоен и щастлив. Лу Харисън имаше вид на човек, попаднал в гримьорната на Копакабана. Той погледна смаян часовника в студиото. Монотонното съскане беше звучало цели пет минути! Ако инженерът не беше натиснал случайно копчето с ръкав, звуците още щяха да се леят.

Фред се засмя нервно, а Лу втренчи поглед в сценария.

— Шум от неизвестността — рече най-сетне той. — Д-р Бокман, предлагали ли са ви някакво име за тези интересни пулсации?

— Не — отвърна Фред. — Нямам нито име, нито сносна хипотеза.

Обектите, издаващи странния шум, все още не са обяснени научно, но аз предложих название, което доста приличаше на етикет — „Бокманова Еуфория“. Може да не сме наясно какви са тези източници, но знаем как въздействат, затова смятам, че името е добро. Еуфория значи чувство на щастие, приповдигнатост на духа. Не съществува по-точна дума.

След като напуснахме студиото Фред, Лу и аз преливахме от дружески чувства.

— Не си спомням някое друго предаване да ми е доставяло такава наслада — рече Лу. И макар че не е от най-откровените, в случая не лъжеше.

— Това е едно от най-необикновените събития в живота ми — добави Фред. — Удоволствието бе неподражаемо.

Бяхме объркани от чувствата си и се разделихме на бърза ръка. Копнеех за вечерното си питие, но у дома ме чакаше друга вълнуваща сцена.

Къщата бе тиха. Трябваше да я обиколя два пъти, докато разбера, че не съм сам. Жена ми — Сюзън — добро и любящо същество, винаги усърдно отдадено на домакинските си задължения — лежеше на канапето, мечтателно загледана в тавана.

— Мила — рекох аз внимателно — Прибрах се. Време е за вечеря.

— По радиото днес слушах Фред Бокман — отвърна тя с безразличен глас.

— Знам. Присъствах в студиото.

— Той не беше на този свят — въздъхна тя. — Направо не беше. Този космически шум… Когато включиха онова устройство, сякаш всичко се отърси от мен. Лежа и се опитвам да се съвзема.

— А-ха — рекох аз и прехапах устни. — Най-добре да отида да прибера Еди.

Еди е десетгодишният ми син, капитан на непобедимия махленски отбор по бейзбол.

— Не си прави труда, тате — прозвуча детски глас от мрака.

— Вече си вкъщи? Какво има? Защо не играете? Да няма атомна война?

— Ами. Изиграхме осем игри.

— Напердашихте ги тъй, че се отказаха, така ли?

— А, не, добре играха. Но по едно време — очите на момчето се разшириха, — на всички сякаш им стана безразлично и си тръгнаха. Аз също се прибрах и открих госпожа майка ми да лежи тук. Затова се опънах на пода.

— Защо? — попитах аз недоумяващо.

— Тате — отвърна Еди замислено — да пукна, ако знам.

— Еди! — скастри го майка му.

— Мамо — отвърна Еди — да пукна, ако и ти знаеш.

Обзалагам се, че никой не можеше да намери обяснение, но ми щукна нещо. Набрах номера на Фред Бокман.

— Фред, от вечеря ли те вдигнах?

— Де да беше така, — отвърна Фред. — В къщи няма какво да се яде. Оставих колата на Марион да пазарува. Тя сега търси отворена бакалница.

— Не е могла да запали колата, така ли?

— Напротив — рече Фред. — Отишла да пазарува. Но се почувствала толкова добре, че решила да се прибере пеша.

Фред звучеше доста мрачно:

— Право на жените е да са своенравни, но не понасям лъжите.

— Марион и лъжи? Не ти вярвам.

— Опитва се да ме убеди, че всичко живо си тръгнало от пазара. Продавачи, купувачи…

— Фред — казах аз. — Трябва да поговоря с теб. Може ли да дойда след вечеря?

Когато стигнах във фермата на Фред Бокман, той седеше като втрещен пред вечерния вестник.

— Целият град се е побъркал — започна той. — Без никаква причина колите спирали до тротоарите, като че минава пожарна. Пише дори, че хората замлъквали насред изречението и зяпали така цели пет минути. Хиляди се шляели в студа само по риза, ухилени като в реклама на паста за зъби.

Той шумно затвори вестника.

— За това ли искаше да говорим?

Аз кимнах.

— Цялата бъркотия е станала, докато сме предавали онзи шум, та си помислих…

— Вероятността е едно на милион. И все пак може да има връзка — отвърна Фред. — Трябва да се провери съвпада ли по време.

— Но повечето хора не са слушали предаването.

— Не е нужно… ако теорията ми е вярна. Ние уловихме слабите сигнали от космоса, усилихме ги около хиляда пъти и ги препредадохме. Всеки, който е бил в обхвата, волю или неволю, е получил солидна доза облъчване — той повдигна рамене. — Все едно да минеш през нива с горяща марихуана.

— Добре де, а на теб защо не са ти въздействали досега при работа?

— Защото никога не съм усилвал и препредавал сигналите. Всъщност радиопредавателят ги е направил магически.

— И какво ще правиш сега?

Фред погледна изненадано.

— Какво да правя ли? Най-много да напиша материал за някое подходящо списание.

Изведнъж входната врата се отвори без чукане и в стаята влетя Лу Харисън — червен и запъхтян. Свали палтото си със замах на бикоборец и рече:

— И ти ли го работиш за същото? — пръстът му сочеше към мен.

Фред премигна.

— За какво да ме работи?

— За милионите — отвърна Лу. — За милиардите.

— Чудесно — намеси се Фред. — За какво говориш?

— За шума от звездите! Хората го харесват. Направо ги подлудява. Не видя ли вестниците? — той поизтрезня за момент. — Нали се дължи на шума, докторе?

— Сигурно — отвърна Фред със загрижен вид. — А как си представяш, че можем да се доберем до тези милиони или милиарди?

— В комбинация с недвижима собственост! — отвърна бързо Лу. — Помислих си, Лу, как можеш да залагаш на тази измишльотина, щом нямаш монопол над вселената? Рекох си, как би могъл да продаваш това нещо, когато всеки може да го има безплатно, докато го излъчваш?

— Може би то въобще не бива да се продава — подхвърлих аз. — Искам да кажа, не сме наясно…

— Щастието лошо нещо ли е? — прекъсна ме Лу.

— Не — съгласих се аз.

— Добре, ние с чудото от звездите ще правим хората щастливи. Да не искаш да кажеш, че е вредно?

— Не, хората трябва да са щастливи — отвърна Фред.

— Отлично! — продължи Лу въодушавено — Тъкмо работа за нас! Хората без да се замислят ще купуват тук недвижими имоти.

Той погледна навън:

— Това например е плевня. Можем да започнем от нея. Слагаме един предавател, пускаме жица до твоята антена и подхващаме строителството.

— Извинявай — намеси се Фред, — но нещо не разбирам. Това място не става за нищо. Лоши пътища, няма автобус и магазини, гледката не струва, а земята е ужасно камениста.

Лу побутна Фред с лакът.

— Докторе, докторе, та какви недостатъци са това? С предавателя в плевнята, ти можеш да им дадеш най-ценното нещо на света… щастието!

— Еуфорични висоти! — рекох аз.

— Страхотно! — каза Лу. — Аз се заемам с клиентите, а ти докторе, ще седиш в плевнята с ръка на копчето. Стъпи ли клиент в „Еуфорични висоти“ и ти го инжектираш с щастие, нищо на света не може да го спре да плати за това.

— Няма да остане нито една незаселена къща! Само енергията да не спира — рекох аз.

— Като продадем всички места наоколо, — рече Лу с блеснали очи, — местим предавателя и почваме нов обект. Може да направим цяла флота от предаватели — той щракна с пръсти. — Разбира се, ще ги качим на колела.

— Не знам защо, но не мисля, че полицията ще погледне с добро око — намеси се Фред.

— Като дойдат да разследват, ти врътваш копчето и отлитат на седмото небе — той повдигна рамене. — По дяволите, защо да не проявим благородство?! Ще им харижем едно ъглово местенце?!

— Не — каза тихо Фред, — това значи да не мога никога да погледна в очите свещеник.

— Пускаш му и на него щастие — рече Лу безгрижно.

— Не — Фред беше категоричен. — Съжалявам.

— Добре, — Лу стана и закрачи из стаята. — Знаех си. Имам и друг вариант. При това напълно законен. Ще направим малък усилвател с предавател и антена върху него. Изработването му няма да струва повече от 50 долара, затова ще му сложим достъпна цена — примерно петстотин. Подписваме договор с телефонната компания да пренася сигнала от твоята антена до клиентите ни. Те приемат сигнала от телефонната линия, усилват го и го излъчват в домовете си. Пълно щастие! Разбираш ли? Вместо да пуска радио или телевизия, всеки ще иска да си достави щастие. При това без актьори, декори, скъпи камери — нищо друго освен едно свистене.

— Можем да го наречем еуфориофон — предложих аз, — или за по-кратко „Еуфио“.

— Страхотно, страхотно! — извика Лу. — Какво ще кажеш, а, докторе?

— Не знам — Фред изглеждаше разтревожен. — Тези неща не са по моята част.

— Трябва да признаем, че никой не е специалист по Всичко, докторе — възбудено рече Лу. — Аз поемам търговската част, ти… техническата.

И се накани да облече палтото си.

— Или може би не искаш да си милионер?

— А, защо, искам! — каза бързо Фред. — Съвсем сериозно.

— Добре — Лу отупа ръцете си. — Първата ни задача е да построим едно от устройствата и да извършим изпитанията.

Това наистина бе в бранша на Фред и забелязах как наостри слух.

— Джаджата, която ни е нужна, не е особено сложна — рече той. — Предполагам, че ще я скалъпим бързо и до края на следващата седмица можем да я изпробваме, ей тука.

Първото изпитание на еуфориофона или накратко — еуфиото — се осъществи в хола на Фред Бокман един съботен следобед, пет дни след сензационното радиопредаване.

Морските свинчета бяха шест — Лу, Фред, жена му Марион, аз, съпругата ми Сюзън и сина ми Еди. Бокманови наредиха столовете в кръг около малка салонна масичка. Върху нея стоеше сива, стоманена кутия, от която излизаше дълга като камшик антена — стигаше чак до тавана. Фред се зае с кутията, а ние бърборехме за това-онова, подкрепяйки се със сандвичи и бира. Еди, разбира се, не пиеше бира, въпреки че нещо за успокоение нямаше да му дойде зле. Бяхме го докарали във фермата, откъсвайки го от някакъв мач и имаше опасност да си го изкара върху колекцията на Бокманови от старинни предмети. Запалено се забавляваше с ръжена от камината и стара топка за тенис точно до френския прозорец.

— Еди — извика му вече за десети път Сюзън. — Моля те, престани!

— Няма страшно! — без да му пука рече Еди като продължи да блъска с все сили топката в стената и да я лови само с една ръка.

Марион, която влагаше в тази колекция целия си майчински инстинкт, едва потискаше безпокойството и гнева си — Еди бе обърнал хола на спортна зала. Лу се опитваше да я успокои.

— Нека троши. След някой и друг ден ще можеш да си позволиш дворец!

— Готово! — възкликна Фред.

Ние го погледнахме колебливо. Той включи щепсела на телефонната жица в сивата кутия. Така бе осъществена пряката линия до неговата антена в университета. Часовников механизъм щеше да държи антената насочена към един от мистериозните обекти в небето — онзи, който най-силно генерираше Бокмановата еуфория.

Той извади някаква жица от сивата кутия и я включи в електромрежата. После сложи ръка на копчето и попита:

— Е, готови ли сте?

— Недей, Фред! — прошепнах, скован от страх.

— Включи го! Включи го! — намеси се Лу — Днес нямаше да получим дори телефон, ако Бил не се бе решил да помоли някой си…

— Аз ще стоя тук до копчето. Ако нещо стане, ще го изключа — окуражи всички Фред.

Нещо щракна, бръмна и еуфиото се задейства.

Дълбока, всеобща въздишка изпълни пространството. Топката падна от ръцете на Еди. Той премина през стаята, сякаш носен от старинен валс, коленичи пред майка си и нежно положи глава в скута й. Фред напусна мястото си край бутона на еуфиото и затананика с притворени очи.

Пръв се обади Лу Харисън, продължавайки започнатия разговор с Марион.

— Та кой го е грижа за материалните неща?! — разпалено рече той и се обърна към Сюзън за подкрепа.

— Аха! — кимна Сюзън в мечтателен унес. Ръцете й се обвиха около Лу, а устните й се впиха в неговите за цели пет минути.

— Ей — рекох аз, потупвайки Сюзан по рамото. — Вие двамата го давате страхотно. Не е ли чудесно, Фред?

— Еди — рече подканващо Марион, — мисля, че в килера има истинска бейзболна топка. Много твърда. Сигурно ще ти е по-приятно да поиграеш с нея, вместо с тази стара мекица за тенис.

Момчето не помръдна.

Фред все така усмихнат продължаваше да броди из стаята със затворени очи. Закачи с тока на обувката си шнура на една нощна лампа и се стовари с лице в пепелта на камината.

— Ехо-о! — извика от там. — Как сте?! Цапнах си главата в решетката!

Лежеше в пепелта и час по час се кискаше без да отваря очи.

— На вратата се звъни от доста време — обади се Сюзън, — но ми се струва, че това няма значение.

— Влизай, влизай! — провикнах се аз.

Кой знае защо думите ми се видяха смешни на всички. Разкикотихме се с все сила. Включително и Фред — устните му издухваха пепел на малки сиви облачета.

В къщата се бе появил нисък, сериозен мъж на почтена възраст в бяла престилка. Стоеше във вестибюла и озадачено ни гледаше.

— Аз съм млекарят — неуверено каза той, показайки някаква бележка към Марион. — Не мога да разчета последния ред. Какво пише тука? Селско сирене, сирене, сирене…

Гласът му постепено затихна и млекарят приклекна на пода до Марион като шивач, който ще прави подгъв на палтото й. Мълча около четиридесет минути, след което по лицето му пробяга безпокойство.

— Мога да остана само минутка. Камионът ми е паркиран, не ти е работа… Всичко съм запушил — рече той и понечи да се изправи.

Лу завъртя копчето на звука и усили еуфиото. Млекарят се свлече на пода.

— А-а-а! — възкликна компанията.

— Време само да си седиш вкъщи — поде млекарят. — По радиото казаха, че някакъв атлантически тайфун ще ни забърше с опашка.

— Нека ни забърше! — отвърнах аз. — Оставил съм си колата точно под едно голямо, изсъхнало дърво.

Всички без изключение схванаха шегата. Аз се отпуснах назад в топлата мъгла на мълчанието. Без никаква мисъл в главата. Тези паузи траеха сякаш секунди, преди да ги прекъсне някой новодошъл. Сега като си дам сметка, разбирам, че са продължавали поне по шест часа.

Спомням си, че от една такава пауза ме извади продължително звънене.

— Нали казах, влизай! — промърморих аз.

— И аз влязох — измърмори млекарят.

Вратата се отвори и един пътен полицай се опули насреща ни.

— Кой, по дяволите, е спрял млекарския камион насред пътя!? — настойчиво попита той.

Погледът му спря върху млекаря.

— Аха-а! Не знаеш ли, че някой може да се пребие на този завой, заради тебе?! — полицаят се прозя, гневното му изражение се стопи в широка усмивка. — Всъщност, вероятността е много малка. Не знам защо повдигнах този въпрос.

Седна до Еди и приятелски го попита:

— Хей, момче, падаш ли си по патлаците? — извади оръжието си и му го подаде. — Виж, същия като на Рамбо.

Еди взе пистолета, прицели се в колекцията на Марион от старинни бутилки и стреля. Едно голямо синьо шише се пръсна на сол, разбивайки близкия прозорец. През счупеното стъкло нахлу студен въздух.

— Че той ставал за ченге! — изкиска се Марион.

— Господи, какво щастие! — възкликнах аз, чувствайки, че ще заплача. — Какво прекрасно дете имам, какви прекрасни приятели! Каква прекрасна съпруга!

Чух още два изстрела, след което изпаднах в блажена забрава.

Пак ме стресна външният звънец.

— Колко пъти да повтарям! Влезте, за Бога! — провикнах се аз, без да отварям очите си.

— Аз влязох — като ехо повтори млекарят.

Чух шум от много крака, но не изпитвах никакво любопитство. Малко по-късно забелязах, че дишането ми е затруднено. Проучването показа, че съм се смъкнал на пода и няколко млади скаута са разположили бивака си върху гърдите и корема ми.

— Искаш ли нещо? — попитах новият заселник, чийто топъл, равномерен дъх усещах в лицето си.

— Отрядът на бобрите ме изпрати за стари вестници, но остави! — рече той. — Трябваше да ги носим някъде.

— Родителите ти знаят ли къде си?

— Разбира се. Разтревожили се и тръгнали да ни търсят. — Той посочи с палец няколко двойки, наредени до перваза. С широка усмивка те посрещаха атаките на вятъра и дъжда през счупения прозорец.

— Мамо, нещо изгладнях — рече Еди.

— О, Еди, не карай майка си да готви точно сега! Толкова хубаво се забавляваме — каза Сюзън.

Лу Харисън отново завъртя копчето за усилване на еуфиото.

— Е, момче, какво ще кажеш сега?

— А-а-а! — възклихнаха всички.

Когато съзнанието отново надделя над забравата, опипах с ръце наоколо за Отряда на бобрите. Те бяха изчезнали. Отворих очи и видях, че и Еди, и млекарят, и Лу, и полицаят шумно се забавляват пред един широк прозорец. Вятърът отвън беснееше с все сила и дъждовните капки биеха през счупения прозорец като куршуми. Побутнах леко Сюзън и двамата отидохме да видим какво толкова ги забавлява.

— Ще падне, ще падне, ще видите — извика неудържимо млекарят.

Ние със Сюзън дойдохме точно навреме — един голям бряст бавно се наклони и премаза на две колата ни. Присъединихме се към възторжените възгласи!

— Хра-а-ас! — възкликна Сюзън, а аз се смях, докато ме заболя коремът.

— Извикайте Фред — рече настоятелно Лу. — Ще изтърве момента, когато хвръкне плевнята!

— М-м! — обади се Фред от камината.

— О, Фред, изтърва момента — каза Марион.

— Сега наистина ще видим нещо страхотно — провикна се Еди. — Този път ще пострадат електрическите жици. Гледайте как се огъва тази топола!

Дървото се накланяше все по близо до тях. Един силен порив на вятъра го събори сред истински фойерверк от искри и изпокъсани жици. Светлината в къщата угасна.

В тишината се чуваше само воят на вятъра.

— Защо спряха пулсациите? — попита вяло Лу. — Еуфиото… е изключило!

Откъм камината се разнесе ужасен стон.

— Господи, май че имам мозъчно сътресение.

Марион клекна до съпруга си и се завайка:

— Горкият ми мъж! Какво ти е станало, скъпи?

Погледнах жената, която бях прегърнал — ужасна, мръсна стара вещица, със зачервени очи и коса като на древната Медуза.

— Ух — рекох аз и се дръпнах с погнуса.

— Скъпи, — проплака вещицата — това съм аз, Сюзън.

Въздухът се изпълни със стенания и вопли за храна и вода. В стаята изведнъж стана адски студено. Само преди минута си мислех, че съм в тропиците.

— Кой, по дяволите, ми е взел пистолета? — мрачно попита полицаят.

Едно момче от пощенската компания „Уестърн Юниън“, което досега не бях забелязал, седеше в ъгъла и отчаяно прелистваше тесте телеграми и цъкаше.

Потреперих.

— Обзалагам се, че е неделя сутрин. — рекох аз. — Вече дванайсет часа сме тук!

Но беше понеделник сутрин.

Пощаджийчето стоеше като ударено от гръм.

— Неделя сутрин? Но аз дойдох в неделя вечерта. — то се огледа наоколо. — Също като кинопрегледите за Бухенвалд, нали?

Шефът на бобрите благодарение невероятната сила на младостта, беше героят на деня. Той строи хората си в две редици и им тегли конско като истински ефрейтор от едно време. Докато ние лежахме раздърпани из стаята и хленчехме от студ, жажда и глад, скаутите запалиха камината, донесоха одеяла, сложиха на главата на Фред компрес, превързаха безброй ранени крака, запушиха счупения прозорец и приготвиха казани какао и кафе.

Два часа след спирането на тока и замлъкването на еуфиото, в къщата отново беше топло, а ние — нахранени. Тежките белодробни случаи — родителите, седяли до счупения прозорец в продължение на двайсет и четири часа — бяха напомпани с пеницилин и откарани в болница. Млекарят, пощаджийчето и полицаят отказаха лечение и се прибраха по домовете си. Отрядът на бобрите поздрави безупречно и напусна. Отвън по електроснабдяването работеше аварийна група. Останахме само първоначалната компания — Лу, Фреди и Марион, Сюзън, аз и Еди. Изясни се, че Фред има доста значителни контузии и охлузвания, но не и мозъчно сътресение.

Сюзън бе заспала веднага след като ядохме. Сега се размърда и попита:

— Какво става?

— Щастие, — казах й аз — несравнимо, безкрайно щастие! Измервано с киловати.

Лу Харисън, който приличаше на анархист с наболата си, черна брада и кръвясали очи, трескаво пишеше нещо в един ъгъл на стаята.

— Хубаво го каза — щастие на киловати — рече той. — Ще си купуваме щастие, както купуваме светлината.

— Ще се заразяваме от щастие, както става с инфлуенцата — обади се Фред.

Тресеше го. Лу не му обърна внимание.

— Това е кампания, нали разбираш? Първо реклама за дългокосите — „С парите за една книга, която може и да не ви хареса, ще си купите шейсет часа еуфио. Еуфио никога не разочарова.“ После удряме средната класа…

— В слабините ли? — попита Фред.

— А бе на вас какво ви става? — възмути се Лу. — Държите се като че ли експериментът се е провалил.

— Провалил ли?! Можехме да си докараме пневмония или гладна смърт! — намеси се Марион.

— В тази стая имаше представители на цяла Америка и те до един се почувстваха щастливи — продължи Лу. — Не час и не ден… Цели два дни без прекъсване.

Той се надигна достолепно от стола си.

— За да предпазим любителите на еуфио от нещастие, трябва чудото да се пуска и спира от часовников механизъм, нали така? Собственикът го наглася да се включи веднага щом се прибере от работа и да се изключи за вечеря. После пак се включва и се изключва преди лягане. Включва се след закуска, изключва се за работа! Щом излезеш, се включва за жената и децата.

Той прокара ръце през косата си и завъртя очи.

— А продажбите! Боже мой, какви продажби! Никакви скъпи играчки за децата. С парите за едно кино хората могат да си позволят трийсет часа еуфио. За една пета от бутилка уиски — шейсет часа еуфио!

— Или пък голямо шише цианкалий — подхвърли Фред.

— Толкова ли не разбираш? — Лу не можеше да повярва. — Това изобретение ще събира разделени семейства, ще спаси американския дом. Край на споровете какво да се гледа по телевизията. Скучна еуфиопрограма просто няма.

Прекъсна го чукане по вратата. Един от монтьорите надникна вътре за да съобщи, че ще пуснат тока след около две минути.

— Разбери, Лу — възрази Фред, — това малко чудовище може да ликвидира циивилизацията по-бързо, отколкото пожарът древния Рим. Не се наемам да участвам в убийството на човешкото съзнание и толкоз.

— Майтапиш се! — рече Лу отчаяно и попита Марион:

— Не искаш ли мъжът ти да спечели един милион?

— Не като съдържател на бърлога за електронен опиум — отвърна хладно Марион.

Лу се плесна по челото.

— Хората искат точно това. Все едно Луи Пастьор да се откаже от пастьоризиране на млякото.

— Хубаво, че ще пуснат пак тока — рече Марион, сменяйки темата. — Светлина, бойлер, топла вода… О, Господи!

В същия миг светнаха лампите, но ние с Фред вече се бяхме втурнали към сивата кутия и се хвърлихме отгоре й. Масичката се срути и щепсела се измъкна от контакта в стената. Тръбите на еуфиото за миг просветнаха в червено, после изгаснаха.

Фред унило извади отверка от джоба си и откачи капака.

— Ще ти достави ли удоволствие да се бориш с прогреса? — попита той и ми подаде ръжена, който Еди беше изтървал.

Като в транс аз заудрях с него по стъклените части и жиците на еуфиото. С лявата си ръка и с помощта на Фред удържах Лу да не се хвърли между ръжена и джаджата.

— Мислех, че си на моя страна — каза ми Лу.

— Само да кажеш думичка на някого за еуфиото — отвърнах му аз, — същото ще се случи и с тебе.

И с това, госпожи и господа от Федералната комисия по комуникации, мислех, че нещата са приключили. Излиза обаче, че голямата уста на Лу Харисън не е пропуснала да се раздрънка. Нещо повече. Подал е молба за разрешение, иска да търгува с еуфиото. Той и неговите привърженици са си построили собствен радиотелескоп.

Ще повторя — твърденията на Лу отговарят на истината. Еуфиото може да направи всичко, за което той говори. Щастието, което то дава, е съвършено и непроменливо, въпреки невероятните начални трудности. Нещастията, които станаха при първия опит, несъмнено могат да се избегнат с един часовников механизъм за включване и изключване. Виждам, че апаратът на масата пред вас, всъщност вече има такъв механизъм.

Въпросът не е дали еуфиото върши работа. По това няма спор. Въпросът е дали Америка няма да навлезе в нова, болезнена историческа фаза, в която хората вместо да се борят за своето щастие, просто ще си го купуват.

Най-малко сега е време забравата да се превърне в лудост на нацията. Единствената полза от еуфиото ще бъде, ако съумеем да поставим нещо като бариера на щастието пред нашите врагове, когато защитаваме народа си.

В заключение бих искал да изтъкна, че Лу Харисън, предполагаемият цар на Еуфиото, е един безскрупулен човек. Той не заслужава обществено доверие. Не бих се изненадал, ако е нагласил часовника на тази машинария, така че чрез излъчване да повлияе на вашите оценки, докато вземате решение. Всъщност уредът бръмчи доста съмнително дори в този момент и аз усещам такова щастие, че ми идва да заплача. Имам най-прекрасното дете, най-прекрасните приятели и най-прекрасното старо момиче на света. А добрият стар Лу Харисън е солта на живота, повярвайте ми. Желая му искрено късмет в неговото ново начинание.

Върни се при безценната си жена и сина си

Глория Хилтън и петият й съпруг не живяха дълго в Ню Хемпшир. Все пак беше достатъчно дълго, за да успея да им продам кабинка за вана. Всъщност занимавам се преди всичко с ветроустойчиви алуминиеви прозорци и щори, но всеки, който е в този бизнес практически винаги се занимава и с кабинките за вана.

Кабинката, която поръчаха те, беше за ваната на Глория Хилтън. Имам чувството, че това бе върхът на моята кариера. От някои мъже се иска да строят огромни язовири или благородни небостъргачи, да побеждават ужасни болести или да водят армии в бой.

А аз?

Аз бях помолен да предпазя от студеното течение най-известното тяло на света.

Питат ме доколко добре съм познавал Глория Хилтън. Най-често отговарям, че единственият път, когато я видях от плът и кръв, беше през отвор за топъл въздух на пода. Така се отопляваше банята, в която искаха да монтирам кабинката за вана — през отвор за топъл въздух на пода. Не беше свързан с никаква инсталация, а просто пускаше топлия въздух през тавана на долната стая. Не се учудих, че банята на Глория Хилтън е студена.

Започнах да монтирам кабинката и през отоплителния отвор до ушите ми достигна шумен разговор. Бях стигнал до много отговорна операция — тъкмо залепвах херметизиращия уплътнител около ръба на ваната, така че не можех да оставя работата си и да затворя дупката на пода. Трябваше да чуя нещо, което изобщо не беше моя работа, независимо дали исках или не.

— Не ми говори за любов! — каза Глория Хилтън на петия си съпруг. — Ти не знаеш нищо за любовта. Нямаш представа какво означава това!

Все още не бях погледнал през отоплителния отвор, така че можех да свържа гласа й единствено с лицето, което бях виждал във филмите.

— Може би си права, Глория — отговори петият й съпруг.

— Давам ти честната си дума, че съм права — отвърна тя.

— Е — продължи той, — това със сигурност вкарва разговора ни в задънена улица. Как бих могъл да споря с честната дума на Глория Хилтън?

Знаех как изглежда той, защото с него се уговаряхме за кабинката за вана. Освен това му бях продал два ветроустойчиви прозореца марка „Флийтуд“ за банята. Те са с двойна осигуровка. През цялото време, докато преговаряхме, той наричаше жена си „госпожица Хилтън“. Госпожица Хилтън искала това, госпожица Хилтън искала онова. Той беше само на трийсет и пет, но кръговете под очите му го правеха да изглежда на шейсет.

— Съжалявам те — каза му тя. — Съжалявам всички, които не са способни да обичат! Това са най-жалките хора на света!

— Колкото повече говориш — отвърна той, — толкова повече се убеждавам, че съм един от тях.

Разбира се, той беше писателят. Жена ми съхранява в главата си доста клюки от Холивуд и ми каза, че Глория Хилтън е била омъжена най-напред за моторизиран полицай, след това за захарен магнат, след това за някой, който играл Тарзан, за импресариото си и най-накрая — за писателя. Познавах него — Джордж Мура, писателят.

— Хората непрекъснато се чудят какво става с този свят — продължаваше Глория. — Аз знам какво става. Всъщност е много просто — повечето от тях не знаят какво означава думата „любов“.

— Поне ми отдай заслуженото, задето се опитах да разбера — обади се Мура. — Вече цяла година не съм направил нищо, освен че поръчах кабинка за ваната и се опитвах да разбера какво означава „любов“.

— Предполагам, че и за това ще обвиниш мен — каза Глория.

— За кое?

— За това, че не си написал нито ред, откакто сме женени. Предполагам, че аз съм виновна.

— Надявам се да не съм толкова елементарен. Мога да разбера кога става дума за просто, обикновено съвпадение. Непрекъснатите ни караници по цяла нощ, фотографите и репортерите, така наречените „приятели“, които висят тук по цял ден… Всичко това няма нищо общо с факта, че съм пресъхнал.

— Ти си от хората, които обичат да страдат.

— Умно поведение.

— Ще бъда честна… разочарована съм от теб.

— Знаех си, че рано или късно ще ми го кажеш открито.

— Освен това трябва да ти кажа, че смятам да сложа край на този фарс.

— Много мило, че съм един от първите, които научават. Трябва ли да уведомя Луела Парсънс или вече си се погрижила за това?

Бях залепил уплътнението, така че можех да затворя отоплителния отвор. Погледнах надолу през решетката и видях Глория Хилтън. Косата й беше навита на ролки. Нямаше никакъв грим. Не си бе направила дори труда да си нарисува вежди. Беше с някаква хавлия, която зяпаше отворена и се виждаше бельото й. Кълна се, тази жена не беше по-красива от употребявана студийна кушетка.

— Не смятам, че е особено остроумно — каза тя.

— Знаеше, че съм сериозен писател, когато се оженихме.

Тя стана и разпери ръце като Мойсей, който казва на евреите, че Обетованата земя е зад близкия хълм.

— Върни се при безценната си жена и сина си. Аз в никакъв случай няма да се изпреча на пътя ти.

Затворих капака.

Пет минути след това Мура се качи при мен и ми каза да се махам.

— Госпожица Хилтън иска да използва банята — обясни той. Никога не бях виждал такова особено изражение на мъжко лице. Беше силно зачервен и в очите му имаше сълзи — но в същото време отвътре го разкъсваше някакъв безумен смях, който се мъчеше да излезе навън.

— Още не съм свършил — обясних аз.

— Госпожица Хилтън е свършила — отсече той. — Върви си!

Качих се на камионетката си, подкарах към града и се отбих на едно място, за да пия кафе. Вратата на кабинката за вана беше в каросерията, пред очите на всички, така че привличаше вниманието.

Повечето хора, когато си поръчват вратата за кабинката за вана не искат на нея да има каквото и да било, освен, може би, фламинго или морско конче. Заводът, който е в Лорънс, Масачузетс, е готов да нарисува фламинго или морско конче само за шест долара допълнително. Но Глория Хилтън искаше да има голямо „Г“ — шестдесет сантиметра високо, и собствения си портрет в естествени размери. Очите на портрета трябваше да са точно метър шейсет и два над дъното на ваната, защото на тази височина бяха истинските й очи, когато застанеше права във ваната, с боси крака.

Производителите в Лорънс полудяха.

Един от тези, с които пих кафето, беше Хари Крокър, водопроводчика.

— Надявам се, че си настоял лично да измериш колко е висока — каза той, — за да си сигурен, че няма да стане грешка.

— Мъжът й го направи — отвърнах аз.

— Някои хора са с късмет — отбеляза той.

Отидох до телефонния автомат и позвъних на Мура, за да проверя дали вече мога да се върна, за да довърша работата си. Даваше заето.

Когато се върнах на масата, Хари Крокър ми каза:

— Пропусна нещо, което никой в този град няма да види повече.

— Какво?

— Глория Хилтън и прислужницата й минаха с двеста километра в час — обясни той.

— Накъде отидоха?

— На запад.

Опитах се да се свържа с Мура пак. Реших, че след като Глория Хилтън я няма, дългите телефонни разговори ще са прекратени. Но телефонът продължи да дава заето още един час. Предположих, че някой може да е изтръгнал кабела на телефона, но телефонистката ми каза, че апаратът е в ред.

— Опитайте да ме свържете пак.

Този път даде свободно.

Слушалката вдигна Мура. Успях да кажа само „ало“ и той изведнъж стана много възбуден. Не заради това, че щях да довърша работата си по кабинката. Беше възбуден, защото ме взе за някой, който се казваше Джон.

— Джон! Джон, слава Богу, че се обади! Знам какво мислиш за мен и не мога да ти се сърдя. Моля те, изслушай ме преди да затвориш. Тя ме остави, Джон. С този период от живота ми е свършено, край! Сега се опитвам да събера счупените парчета. Джон, в името на добротата, трябва да дойдеш тук! Джон, моля те! Моля те!

— Господин Мура?

— Да — отвърна той. Гласът му изведнъж се отдалечи от слушалката, сякаш бях влязъл в стаята.

— Аз съм, господин Мура.

— Кой?

— За ваната.

— Очаквах много важен разговор от друг град. Моля, освободете линията.

— Извинете ме — настоях аз. — Просто исках да знам кога искате да довърша работата си.

— Никога! — извика той. — Да върви по дяволите! Не ме интересува.

— Господин Мура, не мога да ви върна парите за тази врата.

— Изпрати ми сметката. Ще ти я подаря.

— Както желаете. Поръчахте и два прозореца, които…

— Хвърли ги на боклука.

— Господин Мура — казах аз, — предполагам, че сте разстроен за нещо…

— Колко си досетлив!

— Може би има смисъл да се изхвърли вратата, но двата прозореца няма да навредят на никого. Защо не ме оставите да дойда и да ги монтирам? Дори няма да разберете, че съм там!

— Добре, добре, добре! — извика той и затвори.

Прозорците „Флийтуд“ са най-добрите, с които разполагаме, така че не ги монтираме през куп за грош. Поставя се уплътнител, подобен на онзи за ваната, и се налагаше да изчакам доста време, докато засъхне лепилото. Ако една стая има такива прозорци, можете да я напълните с вода до тавана и тя няма да изтече — поне не през тях.

Докато чаках лепилото, дойде господин Мура и ме попита дали искам нещо за пиене.

— Моля? — попитах аз.

— Или може би монтьорите на кабинки за вани не пият, докато са на служба?

— Така е само по телевизията — отвърнах аз.

Заведе ме в кухнята и извади бутилка, лед и чаши.

— Много мило от ваша срана — отбелязах аз.

— Може и да не знам какво е любов, но Бог ми е свидетел, поне никога не съм се напивал сам.

— Това ли ще направим? — попитах аз.

— Освен ако нямаш друго предложение.

— Трябва да помисля малко.

— Грешка. Така човек пропилява голяма част от живота си. Затова вие, янките, сте толкова студени. Мислите прекалено много. Затова се жените толкова рядко.

— Поне донякъде това се дължи на липсата на пари — отвърнах аз.

— Не, не. Причината е по-дълбока. Вие, тукашните хора, не знаете как да хващате магарешките тръни. — Наложи се да ми обясни как, ако сграбчиш магарешкия трън бързо и силно, нямало да те убоде.

— Не ми се вярва — поклатих глава аз.

— Типичният консерватизъм на Нова Англия.

— Значи не сте оттук.

— Нямам това щастие. — Обясни, че бил от Лос Анджелис.

— Предполагам, че това не е лошо — отбелязах аз.

— Хората там са фалшиви.

— Не знам.

— Затова дойдохме да живеем тук. Както жена ми, тоест, втората ми жена, каза на журналистите на сватбата ни: „Махаме се целия този фалш. Ще отидем там, където хората са истински хора. Ще живеем в Ню Хемпшир. Аз и мъжът ми ще открием себе си отново. Той ще пише и пише. Ще напише най-добрият сценарий, който някой някога е писал за мен“.

— Това е хубаво — отбелязах аз.

— Не си ли го чел във вестниците и списанията?

— Не — отвърнах. — Някога ходех с едно момиче, което получаваше киносписания, но това беше много отдавна. Дори не знам какво стана с него.

Някак си с течение на този разговор едната пета, останала от галона бърбън, се изпари или някой я открадна, или изчезна по някакъв друг начин.

Освен това не предадох разговора съвсем точно, защото по някое време Мура ми каза, че се е оженил на осемнайсет години и ми обясни кой е Джон, за когото ме бе взел по телефона.

Мура говореше за Джон с болка.

— Джон — каза ми той, — е единственото ми дете. На петнайсет години. — Домакинът ми се навъси и посочи на югоизток. — Само на двайсет и две мили оттук.

— Не е останал с майка си в Лос Анджелес? — учудих се аз.

— При нея е — отговори Мура, — но учи в „Маунт Хенри“. — Маунт Хенри е едно много добро частно училище за момчета недалеч оттук. — Една от причините да дойда в Ню Хемпшир беше, че исках да съм близо до него. — Мура поклати глава. — Бях сигурен, че рано или късно ще ми се обади… ще вдигне телефона, ще изпрати писмо…

— Но не го е направил? — попитах аз.

— Не. Знаеш ли, кое беше последното нещо, което ми каза?

— Не.

— Когато се ожених за Глория Хилтън, ми каза: „Татко, ти си достоен за презрение. Не искам да те виждам, докато съм жив“.

— Това е доста силно — поклатих глава аз.

— Приятелю… — възрази Мура пресипнало и наведе глава, — това е повече от силно. Точно това бяха думите му: „достоен за презрение“. Беше малък, но го каза на място.

— А днес чухте ли се с него най-накрая?

— Обадих се на директора на училището и му казах, че има нетърпяща отлагане семейна причина, заради която трябва да го накара да ми се обади веднага. Слава Богу, получи се. И въпреки че съм достоен за презрение, съгласи се утре да дойде да ме види.

Пак по някое време в течение на разговора, Мура ми заръча да погледна статистиките. Обещах му да ги погледна.

— Общите статистики — попитах аз, — или някои конкретни?

— Статистиките за браковете — отговори той.

— Страх ме е да си помисля, какво ще намеря вътре.

— Ако погледнеш статистиките — продължи Мура, — ще откриеш, че когато хората се женят на осемнайсет, като мен и първата ми жена, шансовете всичко да отиде по дяволите са петдесет на петдесет.

— Аз също се ожених на осемнайсет — казах аз.

— Още ли си с жена си?

— Вече стават двайсет години.

— А не си ли мислиш понякога, че са те ограбили от ергенските ти дни, от дните ти за забавления, от дните ти на голям любовник?

— Ами — отговорих аз, — в Ню Хемпшир тези дни обикновено са между четиринайсет и седемнайсет.

— Нека се изразя така, да кажем, че си бил женен тези двайсет години и си се карал за всичките тъпи неща, за които се карат женените хора, че през повечето време си бил съсипан и разтревожен…

— Слушам — казах аз.

— Представи си, че кинаджиите са откупили правата върху книгата, която си написал и са ти платили, за да напишеш сценария и че Глория Хилтън е трябвало да бъде звездата…

— Не мисля, че мога да си представя подобно нещо.

— Добре — каза той, — какво е най-голямото, което може да се случи в работата ти?

Наложи се да се замисля.

— Може би да сключа договор с хотел Конърс да му монтирам ветроустойчиви стъкла. Трябва да има петстотин прозореца и повече.

— Така. Представи си сега, че току-що си сключил договора. За първи път слагаш в джоба си истински пари. Тъкмо си се скарал с жена си, мислиш за нея гадни неща и изпитваш самосъжаление. А управителката на хотела е Глория Хилтън — такава, каквато изглежда на екрана.

— Слушам — подканих го аз.

— Представи си, че си започнал да монтираш онези петстотин прозорци и всеки път, когато сложиш поредното, Глория Хилтън ти се усмихва през стъклото, като че ли си някой бог или нещо такова.

— Остана ли нещо за пиене в къщата? — попитах аз.

— Представи си, че това продължава три месеца. И всяка вечер, когато се прибереш у дома при жена си — жената, която познаваш от толкова отдавна, че вече я чувстваш като сестра, и тя започне да се заяжда за някоя дреболия…

— Тази стая е много топла, дори и без ветроустойчиви стъкла — отбелязах аз.

— … И Глория Хилтън изведнъж ти казва "Бъди достатъчно смел, за да търсиш щастието си, скъпи! О, скъпи, ние сме създадени един за друг! Прояви смелостта да бъдеш щастлив с мен! Не мога да понасям да те гледам как монтираш ветроустойчиви стъкла! Не мога да понасям да те гледам нещастен, не мога да понасям мисълта, че принадлежиш на друга жена, когато знам колко щастлив мога да те направя, само ако беше при мен!

След това, спомням си, аз и Мура излязохме навън, за да търсим магарешки тръни. Той искаше да ме научи как да ги хващам, без да се убода.

Струва ми се, че не намерихме нито един. Помня, че късах разни растения, хвърлях ги към къщата и се смеех. Не мисля, че някое от тях беше магарешки трън.

След това се изгубихме един друг някъде из безкрайното навън. Започнах да го викам, но отговорите му ставаха все по-тихи и неразбираеми и най-накрая се прибрах у дома.

Не си спомням какво точно се е случило, като съм се прибрал, но жена ми си спомня. Твърди, че съм разговарял с нея грубо и с неуважение. Обяснил съм й, че съм продал петстотин прозореца марка „Флийтуд“ на хотел Конърс. Освен това съм я посъветвал от време на време да поглежда статистиките за ранните бракове.

После се качих горе и свалих вратата от кабинката за вана. Казах на жена ми, че аз и Мура сме се разбрали да си сменим вратите.

Демонтирах я и легнах да спя във ваната.

Жена ми ме събуди, а аз й казах да си върви. Освен това й казах, че Глория Хилтън е купила хотел Конърс и че ще се оженя за нея.

Опитах се да й кажа нещо много важно за магарешките тръни, но не успях да произнеса „тръни“, така че отново заспах.

Жена ми ме посипа с препарат за вана, пусна студената вода върху мен и отиде да спи в стаята за гости.

Около три часа следобед на следващия ден отидох у Мура, за да довърша работата по прозорците и за да разбера какво се бяхме споразумели за вратите на кабинките, ако изобщо се бяхме споразумели. В каросерията на камионетката возех две врати — моята — с фламинго, и неговата — с Глория Хилтън.

Натиснах звънеца, но тогава чух някой да чука на един от горните прозорци. Видях Мура на прозореца на банята на Глория Хилтън. Стълбата ми вече беше подпряна на перваза, така че аз направо се качих горе и го попитах какво става.

Той отвори прозореца и ми махна да вляза. Беше много блед и трепереше.

— Появи ли се сина ти? — попитах го аз.

— Да. Долу е. Взех го от автобусната спирка преди около час.

— Разбрахте ли се?

Мура поклати глава.

— Все още е толкова огорчен. Едва петнайсетгодишен е, а разговаря с мен, като че ли ми е пра-прадядо. Качих се тук само за минутка, а сега нямам нерви отново да сляза при него.

Той ме улови за ръката.

— Слушай! Слез най-напред ти, за да подготвиш почвата, така да се каже.

— Ако ми е останала тор — отговорих. — Май ще е по-добре да я запазя за вкъщи. — И му разказах за положението у дома, което далеч не беше розово.

— Каквото и да правиш — закле ме той, — избягвай грешката, която допуснах аз. Гледай семейството ти да си остане цяло, независимо от всичко. Знам, че от време на време човек се чувства гадно, но, повярвай ми, в живота има неща, които са десет хиляди пъти по-гадни.

— Е — казах аз, — благодаря на Бога за едно…

— За какво?

— Че Глория Хилтън не дойде при мен, за да ми каже, че ме обича.

Слязох на долния етаж, за да се видя с момчето на Мура. Младият Джон бе облечен с костюм като за голям мъж. Дори имаше жилетка. Беше с големи очила с черни рамки. Приличаше на колежански професор.

— Джон — заговорих го аз, — аз съм стар приятел на баща ти.

— Така ли? — попита той и ме изгледа отгоре додолу. Не искаше да ми стисне ръката.

— Приличаш на зрял мъж — отбелязах аз.

— А как иначе? Когато баща ми ни изостави с майка ми, трябваше да стана глава на семейството, нали?

— Джон, баща ти също не е живял щастливо, знаеш.

— Това е голямо разочарование за мен. Мислех си, че Глория Хилтън прави мъжете абсолютно щастливи.

— Джон, когато станеш малко по-голям, ще разбереш много неща, които сега не разбираш.

— Може би имате предвид атомната физика? Просто горя от нетърпение. — Той ми обърна гръб и се загледа през прозореца. — Къде е баща ми?

— Ето го — обади се Мура от горния край на стълбата. — Ето го горкият глупак. — Той слезе, придружен от скърцането на стъпалата.

— Мисля, че е по-добре да се върна в училище, татко — заяви Джон.

— Толкова скоро?

— Казаха ми, че се е случило нещо непредвидено, иначе нямаше да дойда — отвърна момчето. — Не виждам да е станало каквото и да било, така че предпочитам да си отида, ако не възразяваш.

— Да не възразявам? — Мура протегна ръце. — Джон… ако си отидеш сега, просто ще разкъсаш сърцето ми… Без да…

— Без какво, татко? — попита Джон. Беше студен като лед.

— Без да ми простиш — отвърна Мура.

— Никога — отсече момчето. — Съжалявам. Това няма да направя никога. — То кимна. — Ще те чакам в колата. Когато си готов да тръгнем…

И излезе от къщата.

Мура се отпусна на един стол и улови главата си с ръце.

— Какво да направя сега? Може би заслужавам това наказание. Може би ми остава единствено да стисна зъби и да го понеса.

— Струва ми се, че ти остава и още нещо — обадих се аз.

— Какво?

— Да го ритнеш по задника.

И Мура направи точно това.

Приближи се навън до колата мрачен и навъсен.

Каза на Джон, че нещо не е наред с предната седалка и че трябва да излезе, за да го поправи.

Тогава го изрита по задника със страничното на обувката си. Не мисля, че го заболя, но му даде доста голямо ускорение.

Момчето затанцува нещо като полка надолу по хълма към храсталаците, където предния ден с баща му търсехме магарешки тръни. Когато най-накрая се спря и се обърна, без никакво съмнение на момчешкото му лице се четеше изненада.

— Джон — каза му Мура, — съжалявам, че направих това, но не можах да измисля нищо друго.

За първи път момчето не реагира троснато.

— През живота си съм правил множество сериозни грешки — продължи Мура, — но не смятам, че това е една от тях. Обичам те, обичам и майка ти, и смятам да те ритам дотогава, докато не намериш начин да ми дадеш още една възможност.

Момчето все още не можеше да измисли какво да каже, но си личеше, че не му се ядат повече ритници.

Когато се прибраха в къщата, Мура накара Джон да се обади на майка си в Лос Анджелес.

— Кажи й, че сме добре заедно, че съм се чувствал ужасно нещастен, че съм скъсал с Глория Хилтън и че искам да се прибера при нея, независимо от условията й — нареди Мура.

Момчето предаде всичко това на майка си и тя се разплака, Мура също се разплака, Джон се разплака и аз се разплаках.

След това първата жена на Мура му каза, че може да се прибере у дома, когато поиска. Толкова по въпроса.

С вратите от кабинките за вана решихме въпроса така — аз взех вратата на Мура, а той взе моята. Всъщност, получих врата за четирийсет и осем долара, срещу врата за двайсет и два, без да се брои рисунката на Глория Хилтън.

Когато се прибрах у дома, жена ми беше излязла. Монтирах новата врата. Синът ми дойде да гледа. Носът му беше зачервен заради нещо.

— Къде е майка ти? — попитах го аз.

— Излезе.

— Кога ще се върне?

— Каза, че може би никога няма да се върне.

Призля ми, но не се издадох пред момчето.

— Поредната й шега — отвърнах аз. — Непрекъснато го повтаря.

— Аз не съм я чувал да казва такова нещо.

Когато наближи вечеря, а аз все още нямах жена, наистина се уплаших. Опитах се да бъда смел. Приготвих вечеря за двама ни и казах:

— Предполагам, че се е забавила някъде.

— Татко… — обади се синът ми.

— Какво?

— Какво си й направил снощи? — каза го с висок и силен глас.

— Гледай си своята работа — отвърнах аз — или те очаква светкавичен ритник по задника.

Това го успокои.

Жена ми се върна в девет, слава Богу.

Беше развеселена. Каза, че се е чувствала чудесно, просто като е била сама — минала по магазините, вечеряла в ресторант, ходила на кино.

Целуна ме и се качи горе.

Чух че пуска душа и изведнъж си спомних рисунката на Глория Хилтън на вратата.

— Боже мой! — възкликнах аз и хукнах нагоре, за да й обясня какво търси тя там и че ще я залича още със събуждането си на следващата сутрин.

Влязох в банята.

Жена ми беше права и се миеше с душа.

На ръст беше колкото Глория Хилтън, така че рисунката скриваше главата й.

Тялото на жена ми, с главата на Глория Хилтън.

Не се разсърди. Разсмя се. Намираше го за смешно.

— Познай коя съм? — каза тя.

Елен в завода

Големите черни комини на завода „Илиум“ от корпорацията „Федерал апаратус“ бълваха кисели пушеци и сажди върху стотиците мъже и жени, които чакаха на опашка пред тухлената сграда на администрацията. Беше лято. Заводът „Илиум“ — второто по големина индустриално предприятие в Америка, увеличаваше персонала си с една трета, за да е в състояние да изпълни новите договори по въоръжаването. На всеки десетина минути един полицай от вътрешната охрана отваряше вратата, изпускаше навън облак студен въздух от климатичната инсталация и викаше по трима нови кандидати.

— Следващите трима — каза полицаят.

След четиричасово чакане бе пуснат да влезе един среден на ръст мъж, наближаващ трийсетте, с тъмни очила и мустаци. Настроението и новият костюм, който беше купил за случая, бяха потъмнели от пушеците и августовското слънце, беше се отказал и от обяда, за да не загуби реда си. Но държанието му си оставаше весело. Той застана пред бюрото на приемната последен от групата, с която влезе.

— Фрезист, госпожо — каза първият.

— Отидете при господин Конъли в седма стая — отвърна жената.

— Формовчик, госпожо — обади се вторият.

— Господин Хойт, във втора стая. Квалификация? — вдигна тя поглед към благопристойния млад човек с потъмнелия от сажди костюм. — Стругар? Шлосер?

— Всичко, свързано с писането, госпожо.

— Искате да кажете специалист по реклама и маркетинг?

— Да… това.

Тя го изгледа със съмнение.

— Не съм много сигурна… Не сме пускали обява за такива специалисти. Не можете да работите на машина, нали?

— Само на пишеща — отвърна човекът.

Секретарката беше трезва млада жена.

— Компанията не използва мъже машинописци — каза тя. — Обадете се на господин Дилинг в двайсет и шеста стая. Може и да му дойде на ум някаква подходяща за вас работа.

Мъжът изпъна сакото и вратовръзката си и се усмихна, с което показваше, че за него тази работа не беше въпрос на оцеляване. Влезе в стая номер двайсет и шест и протегна ръка на господин Дилинг, който се оказа на неговата възраст.

— Господин Дилинг, казвам се Дейвид Потър. Чудех се дали нямате свободни места в рекламата и маркетинга и реших да се отбия да попитам.

Господин Дилинг, който бе свикнал да разговаря с млади мъже, които се мъчеха да скрият колко много са закъсали за работа, реагира учтиво, но не се впечатли.

— Боя се, че идвате при нас в лош момент, господин Потър — каза той. — Конкуренцията за тези работни места е доста остра, а и в момента не разполагаме с кой знае какво.

Дейвид кимна.

— Разбирам. — Той не знаеше какво е да търсиш работа в голяма организация и господин Дилинг му демонстрираше що за изкуство е това — ако не умееш да работиш на машина. Започваше дуел.

— Все едно, седнете, господин Потър.

— Благодаря. — Той погледна часовника си. — Скоро трябва да се върна в редакцията на вестника.

— Работите в местен вестник?

— Да. Притежавам седмичник в Дорсет, на около десет мили от „Илиум“.

— О, да… зная. Хубаво малко градче. И смятате да се откажете от вестника, така ли?

— Ами… не, не съвсем. Купих го малко след войната и го издавам вече осем години, така че не бих искал да го спра. Но от друга страна ми се струва по-мъдро да се заема с нещо по-стабилно. Зависи каква възможност ще се появи.

— Имате ли семейство? — попита Дилинг любезно.

— Да. Жена ми, две момчета и две момичета.

— Голямо, добре балансирано семейство — отбеляза Дилинг. — А и вие сте млад.

— На двайсет и девет — отвърна Дейвид и се усмихна. — Всъщност, не смятахме да е толкова голямо. Родиха ни се близнаци. Момчетата са близнаци, а сега, преди няколко дни, дойдоха и момичетата.

— Не думай! — възкликна господин Дилинг и му намигна. — Това наистина може да накара един млад човек да се замисли за някаква по-голяма сигурност, нали? Със семейство като вашето…

И двамата гледаха на забележката като на най-обикновена любезност между двама семейни мъже.

— Истината е, че искахме две момчета и две момичета — обясни Потър, но не очаквахме да дойдат толкова бързо. Все едно, сега сме щастливи с тях. Що се отнася до осигуреността… Е, може би се самолаская, но административният и журналистическият опит, които имам, може да се окажат ценни за някого, ако с вестника се случи нещо.

— Едно от дефицитните неща в тази страна — отбеляза Дилинг философски, съсредоточен върху запалването на цигарата си, — са хората, които знаят как да правят нещата, умеят да поемат отговорност и да довеждат всичко докрай. Ще ми се да имахме по-добри възможности в областта на рекламата и маркетинга. Работата е интересна и отговорна, но не знам дали ще ви допадне началната заплата.

— Вижте, аз само опипвам почвата… Искам да видя как стоят нещата. Нямам представа каква заплата може да взема човек като мен, с моя опит, в едно индустриално предприятие.

— Въпросът, който най-често задават хората с вашия опит е: „Колко високо мога да стигна и за колко време“. Отговорът е, че човек с желание за работа и творчески амбиции може да стигне до небето. Дали ще стигне бързо или бавно зависи от него самия, от това, на какво е способен и какво има желание да вложи в работата си. Човек като вас може да започне с… да кажем сто долара на седмица, но това не означава, че ще остане с тази заплата примерно две години или дори два месеца.

— Предполагам, че е достатъчно, за да се издържа семейство, докато нещата се задвижат.

— Работата в рекламния ни отдел ще ви се стори горе-долу същата, като тази, която вършите сега. Нашите хора поддържат много високо ниво и рекламните ни материали не свършват в кошчетата за боклук на редакциите на вестниците. Хората ни са професионалисти и уважавани журналисти. — Той се изправи. — Трябва да свърша нещо… ще ми отнеме десетина минути. Можете ли да останете? Разговорът ни ми доставя удоволствие.

Дейвид погледна часовника си.

— Да… предполагам, че ще мога да остана още десет-петнайсет минути.

Дилинг се върна след три минути, усмихнат на нещо свое.

— Току-що говорих по телефона с Лу Фламър, шефът на рекламата. Има нужда от дописник. Лу е терца. Всички тук са луди по него. Някога и той е работил в седмичник и предполагам, че заради това хората се разбират с него толкова лесно. Ей така, само за да опипам почвата, му казах за вас. Не съм поемал никакви ангажименти от ваше име. Обясних му само, че проверявате за всеки случай. И знаете ли какво отговори Лу?

— Познай какво се случи, Нан! — каза Дейвид Потър на жена си по телефона. Беше само по гащета и се обаждаше от поликлиниката на компанията. — Когато утре се прибереш от болницата, ще завариш у дома един солиден гражданин, който печели по сто и десет долара седмично, всяка седмица. Току що си получих пропуска и минах медицинския преглед!

— О! — възкликна Нан стреснато. — Стана доста бързо, нали? Не мислех, че ще го направиш веднага.

— А какво да чакам?

— Ами… не знам. Имаш ли представа с какво си се заел? Никога не си работил за някой друг, освен за себе си, и не знаеш какво е да си в голяма организация. Наистина говорихме да попиташ за работа в „Илиум“, но останах с впечатлението, че ще задържиш вестника поне още година.

— След година ще съм на трийсет, Нан.

— Е, и?

— На такава възраст е късно да започваш кариера в индустрията. Тук има хора, които тогава ще навършат по десет години стаж в завода. Конкуренцията е жестока, а след година ще е още по-жестока. А и откъде мога да съм сигурен, че Джейсън все още ще иска да купи вестника? — Ед Джейсън беше помощникът на Потър, наскоро завършил колеж. Баща му искаше да му купи вестника на Дейвид. — Освен това работата в рекламата, която ми предложиха тук, няма да ме чака. Нан, сега беше времето да го направя. Днес следобед.

Нан въздъхна.

— Вероятно. Но ми се струва, че не е подходяща за теб. Някои хора се чувстват отлично в завода, този живот им допада. Ти, обаче, винаги си бил толкова свободен… Освен това обичаш вестника… Знаеш, че го обичаш.

— Обичам го и сърцето ще ми се скъса, че се разделям с него. Когато нямахме деца, беше чудесна работа, но сега е несигурна… Трябва да мислим за образованието на децата и всичко останало.

— Но, скъпи… вестникът също носеше пари.

— Да, но може да фалира ей така. — Той щракна с пръсти. — В някой ежедневник ще се появи страничка с новини от Дорсет или…

— Дорсет обича своя малък седмичник и няма да позволи това да се случи. Всички те харесват. Харесват работата ти.

Дейвид кимна.

— Ами след десет години?

— А какво ще стане след десет години в завода? Какво ще стане след десет години навсякъде другаде?

— Малко вероятно е заводът да го няма, Нан. Повече нямам право да рискувам, при такова голямо семейство, което разчита на мен.

— Скъпи, голямото семейство няма да е щастливо, ако не правиш това, което искаш. Дейвид, искам да продължиш да правиш каквото правеше досега — да пътуваш из околността, да събираш новини и обяви, да се прибираш вкъщи, за да пишеш каквото искаш, да пишеш в каквото вярваш. Ти! В завода!

— Трябва да го направя.

— Щом смяташ така. Аз казах думата си.

— Там пак ще се занимавам с журналистика. Първокласна журналистика.

— Само не продавай вестника на Джейсън веднага, моля те. Остави го да го поеме, но нека изчакаме поне месец, става ли?

— Няма смисъл да чакаме, но щом настояваш, съгласен съм. — Дейвид вдигна брошурата, която му дадоха след като мина медицинския преглед. — Чуй това, Нан: съгласно осигурителната политика на компанията, ще получавам по десет долара на ден за медицински разходи в случай на болест, пълна заплата за двайсет и шест седмици плюс сто долара за специални разходи. Получавам застраховка живот наполовина по-евтино, отколкото другаде. Каквото успея да вложа в държавни ценни книжа, след дванайсет години ще ми донесе пет процента премия от акциите на завода. Всяка година имам две седмици платен отпуск, а след петнайсет години стават три. Ставам член на голф клуба безплатно. След двайсет и пет години ще имам право на пенсия, поне сто двайсет и пет долара на месец, а ако напредна и се задържа на работа повече от двайсет и пет години — много повече.

— Боже мили! — възкликна Нан.

— Трябва да съм глупак, за да се откажа от това! — възкликна Дейвид.

— Въпреки всичко ми се ще да беше почакал, докато се върна с момиченцата. Докато свикнеш с тях. Имам чувството, че правиш това от страх.

— Не. Глупости, Нан. Целуни момиченцата от мен. Сега трябва да вървя, за да се обадя на новия си шеф.

— Новия ти какво?

— Шеф.

— Така си и помислих, но не бях сигурна.

— Дочуване, Нан.

— Дочуване, Дейвид.

Дейвид закопча пропуска на ревера си и излезе от поликлиниката. Тръгна по асфалтовия под на света, ограден от стените на завода. От постройките наоколо долиташе глух тътен, някакъв камион му изсвири с клаксон, в окото му влезе сажда. Опита се да я извади с ъгълчето на носната си кърпа и най-накрая успя. Когато зрението му се възстанови, той се озърна, за да открие сграда номер 31, където се намираха новото му работно място и новият му шеф. От мястото, където беше, тръгваха радиално четири алеи и достигаха, както му се струваше, чак до хоризонта.

Спря някакъв човек, който изглежда не бързаше толкова отчаяно, колкото останалите.

— Извинете, бихте ли ми казали как да стигна до сграда номер трийсет и едно, кабинета на господин Фламър?

Мъжът, когото спря, беше възрастен и със светнали очи, сякаш миризмите, шума и забързаната дейност наоколо му доставяха удоволствието, което Дейвид би изпитал през април в Париж. Той се вгледа с примижали очи в пропуска, а след това и в лицето му.

— Нов си, така ли?

— Да. Днес е първият ми ден.

— Какво знаеш ти за всичко това! — поклати глава мъжът учудено и му намигна. — Нов, а? Сграда трийсет и едно? Виждаш ли я, ей там? Между нас и нея няма нищо, освен кал. Сега я завършиха. Виж сега онзи воден резервоар, на около петстотин метра. Алея седемнайсета се отклонява оттам. Ще вървиш по нея, докато стигнеш почти до края, след това ще пресечеш железопътната линия… Казваш, че си нов, а? Май ще е по-добре да те заведа. Отбих се само за минутка, да поговоря с пенсионния отдел, но това може да почака. С удоволствие ще се поразходя.

— Благодаря.

— Петдесет години работих тук — каза той гордо и поведе Дейвид през алеи, железопътни релси, стари рампи, сгради, пълни с метални стружки, огън, скърцащи и тътнещи машини, по коридори със зелени стени и черни врати.

— Вече не дават да работиш повече от петдесет години оплака се възрастният. — Не можеш да започнеш работа, преди да навършиш осемнайсет, не можеш да останеш и след шейсет и пет. — Той повдигна с палец ревера си и Дейвид видя малката златна значка, на която, върху търговския знак на компанията, бе изписано „50“. — Сега никой от вас, младите, не може да се надява да носи такова нещо, независимо колко му се иска.

— Хубава значка — отбеляза Дейвид.

Възрастният посочи една врата.

— Ето го кабинета на Фламър. Дръж си устата затворена, докато разбереш кой какъв е и научиш какво мисли той.

Секретарката на Лу Фламър не беше на мястото си, така че Дейвид отиде до вратата на вътрешния кабинет и почука.

— Да? — разнесе се приятен мъжки глас. — Влизай!

Дейвид отвори вратата.

— Господин Фламър?

Лу Фламър беше нисък, въздебел мъж, на около трийсет, който му се усмихна сърдечно.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

— Аз съм Дейвид Потър, господин Фламър.

Напомнящото за Дядо Коледа настроение на Фламър помръкна. Той се облегна назад, качи краката си на бюрото и мушна в голямата си уста пурата, която прикриваше с ръка.

— Помислих, че си ръководителят на скаутите — каза той и погледна към часовника на бюрото си, монтиран върху миниатюрен модел на последната автоматична съдомиялна машина на компанията. — Днес на посещение в завода са дошли скаути. Трябваше да са тук преди петнайсет минути, за да им изнеса лекция на тема скаутското движение и индустрията. Петдесет и шест процента от висшите служители на „Федерал Апаратус“ са били скаути.

Дейвид започна да се смее, но се оказа, че го прави сам и престана.

— Удивително число — отбеляза той.

— Да — кимна Фламър замислено. — То говори много както за скаутското движение, така и за индустрията. Така. Преди да ти покажа работното място, трябва да ти обясня атестационната система. Така пише в наръчника. Дилинг спомена ли ти за нея?

— Не, доколкото си спомням — отвърна Дейвид. — За кратко време ме заляха с река от информация.

— Е, не е кой знае какво. Веднъж на всеки шест месеца се прави специален атестационен лист, от който ние, а и ти, разбираме докъде си стигнал и как се развиваш. Трима души, които са в течение на работата ти, изготвят независими оценки за теб, а после те се обединяват в едно, с копия за теб, за мен, за шефа на „Личен състав“ и за шефа на рекламния отдел на корпорацията. Ще бъде добре за всички, а най-вече за теб самия, ако приемеш това, както подобава. — Той размаха един атестационен лист пред лицето на Дейвид. — Виждаш ли? Има графи за външен вид, лоялност, бързина, инициативност, готовност да помагаш… такива работи. Ти също ще правиш оценки на другите. Всичко е анонимно.

— Разбирам. — Дейвид почувства, че почервенява от негодувание. Опита се да се пребори с това чувство, каза си, че реагира като провинциалист, че е по-добре да свикне да се чувства като част от големия професионален колектив. А сега за заплатата ти, Потър — продължи Фламър. — Никога няма да идваш при мен, за да искаш повишение. Това се прави в зависимост от атестационния лист и кривата на заплатите. — Той затършува из чекмеджетата и извади голяма диаграма, която разгърна върху бюрото си. — Ето, виж тази графика. Тя отразява средната заплата на човек, завършил образование. Виждаш ли, можеш да видиш как се увеличава. На трийсет години, средният работник получава толкова, на четирийсет — толкова и така нататък. Линията отгоре показва какво може да изкара човек, който наистина има способности. Виждаш ли? Тя е малко по-високо и се изкачва малко по-бързо. На колко години си?

— Двайсет и девет — отвърна Дейвид, докато се опитваше да види какви цифри са отбелязани за заплатите вляво на графиката. Фламър видя това и съвсем съзнателно ги скри с лакът.

— Аха — изсумтя той, наплюнчи молива и драсна малко кръстче на кривата, отразяваща заплатата на средния работник. — Това си ти.

Дейвид погледна кръстчето, после проследи с очи кривата по хартията — полегатите склонове, падинките, пустите плата, докато не стигна до мястото, където умираше — възрастта шейсет и пет години. Графиката не допускаше да се задават въпроси, не оставяше място за спорове. Дейвид вдигна поглед към човешкото същество, с което също щеше да си има работа.

— Някога сте издавали седмичник, нали господин Фламър?

Фламър се засмя.

— В наивната си, идеалистична младост, Потър. Печатах реклами на супермаркети, събирах клюки, определях шрифтовете и пишех редакционни статии, които трябваше да спасят света, за Бога!

Дейвид се усмихна с възхищение.

— Какъв цирк, а?

— Цирк? Може би трябва да се нарече „клоунада“. Все пак това е добро средство да пораснеш навреме. Трябваха ми само шест месеца, за да си дам сметка, че се трепя за трохи, че дребният човек не може да спаси и село с три къщи и че и без друго не си струва да се спасява света. И започнах да търся най-доброто. Продадох вестника на една групировка, дойдох тук и ето ме сега.

Телефонът иззвъня.

— Да? — обади се Фламър с любезен глас. — Рек-ла-мен от-дел. — Добродушната му усмивка изчезна. — Не. Шегуваш се, нали? Къде? Наистина ли? Не е майтап? Добре, добре. Боже! Как можа да се случи тъкмо сега!? Тук няма никой, а не мога да изляза заради проклетите скаути! — Той затвори. — Потър, получаваш първата си задача. В завода е попаднал елен!

— Елен?

— Не знам как е влязъл, но е вътре. Някакъв водопроводчик отишъл да поправи чешмата на тенис корта срещу сграда двеста и седемнайсет и подплашил елена, който се бил скрил под трибуните за зрители. Сега са го заклещили край металургичната лаборатория. — Фламър се изправи и удари с ръка по бюрото. — Смърт! Ще научи цялата околност, Потър! Помисли си за клюките! На първа страница! И отгоре на всичко, точно сега Ал Топин е в завода „Аштабула“, за да снима новия вискозиметър, който са направили там! Както и да е! Ще се обадя на един фотограф от града и ще му кажа, че ще го чакаш пред металургичната лаборатория. Ще подготвиш съобщението за пресата и ще се погрижиш да снима, каквото трябва. — Той изведе Дейвид в коридора. — Върни се по пътя, по който дойде и свий наляво, вместо надясно при цеха за маломощни двигатели, мини през хидравликата, хвани автобус номер единайсет на алея девет и ще стигнеш. След като напишеш материала и снимките станат, ще ги одобри правният отдел, шефа по сигурността, шефът на завода и отговорника по поддръжката на терена. След това ще ги пуснем за печат. Действай. Този елен не получава заплата от нас и няма да те чака да пристигнеш. Ако свършиш работата днес, утре писанията ти ще се появят на първа страница на всички вещтници, ако ги одобрят. Фотографът се казва Макгарви. Разбра ли? Сега си в голямата игра, Потър. Ще следим как ще се справиш. — И Фламър затръшна вратата след него.

Дейвид тръгна по коридора, надолу по стълбата, по алеята навън и забърза както всички останали в надпреварата с времето. Много погледи, изпълнени с възхищение, се обърнаха към забързания млад човек.

И той продължи да крачи, докато умът му вреше и кипеше от новата информация: Фламър, сграда 31, елен, металургична лаборатория, фотограф, Ал Тапин. Не. Ал Тапин в Аштабула. Фотографът Флени. Не. Маккамър. Не. Маккамър е новият шеф. Петдесет и шест процента скаути. Елен край вискозимерната лаборатория. Не. Вискозиметърът е в Аштабула. Обади се на Данър, новия шеф, за да ти каже какво да правиш. Три седмици отпуск след петнайсет години. Данър не е новият шеф. Все едно, новият шеф е в сграда 319.Не, Фанър е в сграда 399819–83319.

Дейвид спря. Пред него се изпречи изпоцапан прозорец, който запушваше сляпата уличка. Разбра, че никога не е виждал това място, че в паметта му е изгърмял бушон и че еленът не е на заплата. Въздухът в задънената уличка бе натежал от някакво танго и миризмата на изгоряла изолация. Дейвид изтри едно петно на стъклото и надникна с надеждата да види нещо понятно за него.

Вътре на пейки седяха редици жени, които поклащаха глави в такт с тангото и мушкаха поялници в големи птичи гнезда от разноцветни проводници, които пълзяха край тях, поставени върху транспортни ленти. Една от жените вдигна глава, видя го и му намигна. Дейвид избяга.

На изхода от уличката той спря някакъв човек и го попита дали е чувал нещо за елен в завода. Онзи поклати глава и го изгледа особено и Дейвид си даде сметка, че сигурно изглежда много странно.

— Чух, че бил някъде до лабораторията — каза той.

— Коя лаборатория? — попита непознатият.

— Не съм много сигурен. Много ли има?

— Химическа, за изпробване на материали, за изолатори, за бои… коя?

— Не… не мисля, че беше някоя от тях.

— Съжалявам. Мога да остана тук цял ден и да изреждам лабораториите и пак да не позная. Трябва да тръгвам. Случайно да знаеш в коя сграда е диференюиалният анализатор?

— Съжалявам — поклати глава Дейвид.

Спря още няколко души, но никой не бе чувал за елена, така че се опита да се върне до кабинета на шефа си, независимо как му беше името. Поеха го теченията на завода, лашкаха го насам и нататък, изтласкваха го в глухи води и отново го помитаха в бързеите си. Умът му все повече се вцепеняваше и рефлексите му за самосъхранение поемеха все по-голяма отговорност.

Избра една случайна постройка и влезе, за да си отдъхне от лятната горещина. Оглуши го невероятен шум — вътре режеха стоманени листа, блъскаха ги, придаваха им причудливи форми с помощта на огромни чукове, които се спускаха от облаците дим и прах, закриващи тавана. На дървен стол близо до вратата седеше едър, космат мъж и наблюдаваше как огромен струг оформяше стоманена пръчка с дебелината на молив. На Дейвид му мина през ум да поиска телефонния указател на завода и да търси в него, докато попадне на името на шефа си. Повика стругаря от няколко метра разстояние, но гласът му се изгуби в трясъка. Потупа го по рамото.

— Има ли наблизо телефон?

Мъжът кимна, сви дланта си на фуния край ухото на Дейвид и извика:

— Ей натам, покрай… — един от чуковете изтряска. — Свий наляво и продължавай, докато… — Някакъв кран пусна на пода връзка ламарина. — Четвъртата врата нататък. Няма как да сбъркаш.

Дейвид излезе навън и избра друга врата. Тук беше спокойно и имаше климатична инсталация. Оказа се във фоайето на някаква зала, в която няколко души разглеждаха кутия, обсипана с копчета и циферблати, която се въртеше върху някаква поставка, обляна от силна светлина.

— Извинете — каза той на момичето на пропуска край вратата, — бихте ли ми казали къде наблизо има телефон?

— Ей там, зад ъгъла, господине — отвърна момичето. — Но днес могат да влизат само кристалографите. Вие с тях ли сте?

— Да — отговори Дейвид.

— А… добре. Заповядайте. Името ви?

Дейвид го каза и мъжът, седнал до момичето, го надраска върху един етикет. Окачиха го на ревера му и го пуснаха вътре. Някакъв едър, плешив човек с широка усмивка и големи зъби, на чийто етикет пишеше „Стан Дънкел, продажби“ го улови за лакътя и го поведе към залата.

— Доктор Потър — заговори Дънкел, — питам ви, това ли е начинът да се конструира рентгенов спектрогониометър или не?

— Да — отвърна Дейвид, — несъмнено това е начинът.

— Мартини, доктор Потър? — прекъсна ги една сервитьорка с поднос.

Дейвид пресуши чашата на една огнена, пареща глътка.

— Какви характеристики очаквате от един рентгенов спектрогониометър, доктор Потър? — попита Дънкел.

— Преди всичко да е здрав, господин Дънкел — отвърна Дейвид и остави събеседника си да се кълне в репутацията си, че няма по-здрав под слънцето.

Застана край телефонния автомат и едва бе преминал през буквата „А“ на указателя, когато по някакво чудо името на шефа се върна в паметта му — Фламър! Намери номера и набра.

— Кабинетът на господин Фламър — чу се женски глас.

— Мога ли да говоря с него? Обажда се Дейвид Потър.

— О! Господин Потър! Господин Фламър излезе някъде из завода, но нареди да ви предам още нещо за историята с елена. Когато го хванат, месото му ще се използва за пикника на клуб „Четвърт столетие“.

— Четвърт столетие? — учуди се Дейвид.

— О, бива си го, господин Потър. В него членуват хората, които са работили в компанията двайсет и пет години и повече. Безплатни напитки и пури, най-доброто от всичко. Прекарват си чудесно.

— Нещо друго за елена?

— Нищо ново, освен това, което вече ви е казал — отговори тя и затвори. Дейвид Потър, с три мартинита в иначе празния си стомах, се огледа наляво и надясно, за да потърси елена.

— Но този рентгенов спектрогониометър е здрав, доктор Потър — провикна се Дънкел от стъпалата пред изхода.

На отсрещната страна на алеята имаше зелена площ, оградена с жив плет. Дейвид се мушна през плета и се оказа край някакъв тенис корт. Мина зад трибуните за зрителите, където имаше хладна сянка и седна с гръб към металната мрежа, която отделяше територията на завода от боровата гора оттатък. Навън водеха два портала, но и двата бяха завързани с тел.

Реши да поседи на това място само малко, колкото да овладее нервите си и да се ориентира. Можеше да помоли да предадат на Фламър, че внезапно се е разболял, което не беше лъжа в общи линии или…

— Ето го! — извика някой в другия край на игрището. Последваха весели викове, крясъци, тропот на тичащи крака. Един елен със счупени рога се мушна под трибуните, видя Дейвид и отново хукна като обезумял покрай оградата. Куцаше, а червеникавокафявата му козина бе изпоцапана със сажди и смазка.

— Полека! Не го плашете! Нека остане там! Стреляйте към гората, не към завода.

Дейвид излезе иззад седалките и видя голям полукръг от мъже в няколко редици, който се приближаваше бавно към ъгъла, където бе еленът. Най-отпред стояха полицаите от вътрешната охрана на завода с извадени пистолети. Другите членове на групата носеха пръчки, камъни и примки, набързо направени от тел.

Еленът удари с копито тревата, изправи се на задни крака и застрашително наведе счупените си рога към групата.

— Чакайте! — разнесе се познат глас. Зад тълпата спря голяма служебна лимузина. През прозореца й се показваше Лу Фламър, новият шеф на Дейвид. — Не стреляйте, докато не го снимаме жив. — Фламър издърпа фотографа от колата и го избута в първата редица.

След това видя Дейвид, застанал сам край оградата.

— Браво, Потър! — извика му той. — Точно където трябва! Фотографът се загуби и трябваше да го докарам с колата.

Фотографът засвятка със светкавицата си. Еленът се подплаши и хукна към Дейвид. Той бързо развърза телта на единия портал и го отвори широко. Само след миг бялата опашчица на животното изчезна в гората оттатък.

Настъпилата гробна тишина бе нарушена най-напред от свиренето на някаква машина и след това от затръшването на портала. Дейвид тръгна към гората, без изобщо да се обърне назад.

Лъжата

Беше ранна пролет. Слабото слънце огряваше немощно стария сив мраз. Върбовите клонки на фона на небето вече показваха златиста плетеница от дебели пухчета, които всеки миг щяха да разцъфнат. Един ролс-ройс се движеше от Ню Йорк към границата на Кънектикът. Зад волана седеше Бен Баркли, чернокожият шофьор.

— Не превишавай разрешената скорост, Бен — каза доктор Ремензел. — Не ме интересува колко нелепи ти се струват подобни ограничения, просто ги спазвай. Не бързаме заникъде. Имаме достатъчно време. Направи всичко възможно да не караш бързо, става ли? — добави докторът.

— Да, сър — отвърна Бен. Той се обърна и заговори с нисък глас на тринайсетгодишното момче, което се возеше на седалката до него, Илай Ремензел, синът на доктора: — Пролетес не само хората и животните се чувстват добре. Моторите също.

— Хъм — отвърна Илай.

— Всички се чувстват добре — продължи Бен. — Ти не се ли чувстваш добре?

— Чувствам се, разбира се — отвърна Илай глухо.

— Трябва да се чувстваш добре, след като отиваш в това хубаво училище — каза Бен.

Хубавото училище беше „Уайтхил“, Марстън, Масачузетс, частно училище за момчета. Ролс-ройсът пътуваше натам. Илай трябваше да се запише за новата учебна година, а баща му, който го бе завършил през 1939 година, да участва в събранието на настоятелите.

— Не ми се вярва това момче да се чувства добре, господин докторе — обади се Бен след малко. Не го каза кой знае колко сериозно. Беше по-скоро пролетен брътвеж.

— Какво има, Илай? — попита докторът разсеяно. Той проучваше чертежите на едно разширение от трийсет стаи, което трябваше да се пристрои към мемориалното общежитие „Илай Ремензел“ — наречено на името на на пра-прадядо му. Чертежите бяха разгънати върху малката дъбова масичка, монтирана на облегалката на предната седалка. Беше масивен, достоен мъж, лекар, лечител заради самото лечение, защото се бе родил богат като шахът на Иран. — Безпокои ли те нещо? — попита той Илай, без да вдига поглед от чертежите.

— Не — отвърна Илай.

Красивата му майка, Силвия, седеше до доктора и четеше проспекта на училището „Уайтхил“.

— На твое място — каза тя на сина си, — щях толкова да се вълнувам, че да не мога да се владея. Най-добрите четири години от целия ти живот ще започнат съвсем скоро.

— Аха — отвърна Илай. Не й показа лицето си. Остави я да разговаря с тила му, с кръглата топка щръкнала кестенява коса над колосаната яка.

— Питам се колко ли Ремензел са учили в „Уайтхил“? — продължи Силвия.

— Все едно да попиташ колко души са мъртъвците в гробището — отвърна докторът. — Всички до един.

— Ако всички Ремензел, които са ходили в училището, бяха номерирани, кой номер щеше да е Илай? — продължи да пита Силвия. — Това имах предвид.

Въпросът подразни доктор Ремензел. Според него той не издаваше добър вкус.

— Това не е нещо, върху което трябва да се води статистика.

— Опитай се да познаеш — настоя жена му.

— О… Трябва да се прегледат всички архиви, чак от края на осемнайсети век. И трябва да решиш дали да причислиш всичките Шофийлд, Хейли и Маклилън.

— Моля те, опитай да познаеш… — продължи Силвия. — Само хората, чиито имена са били Ремензел.

— О! — Докторът сви рамене, прошумоля с чертежите. — Може би трийсет.

— Значи Илай ще бъде трийсет и първи! — възкликна жена му, възхитена от числото. — Ти си номер трийсет и първи, скъпи — каза тя на тила на сина си.

Доктор Ремензел отново прошумоля с чертежите.

— Не искам да ходи насам-натам и да приказва такива глупости… като тази с номер трийсет и едно.

— Илай не е толкова глупав — възрази Силвия. Тя беше жизнена, амбициозна жена, без никакви собствени пари. Беше омъжена от шестнайсет години, но все още проявяваше искрено любопитство към фамилиите, които са били богати от няколко поколения. — Ей така, от любопитство, а не защото искам Илай да тръгне да приказва кой поред е, ще прегледам архивите. Точно това ще правя, докато ти си на събранието, а Илай прави, каквото трябва, за да се запише.

— Добре — каза доктор Ремензел, — направи го.

— Непременно. Според мен тези неща са интересни, независимо, че ти не мислиш така. — Тя зачака да получи възражение, но такова не последва. Обичаше да спори с мъжа си за нейната липса на въздържаност и неговата прекалена въздържаност, обичаше да казва в края на подобни разговори: „Е, в сърцето си аз съм една обикновена провинциалистка и винаги ще си остана такава. Боя се, че ще трябва да свикнеш с този факт“.

Но сега докторът не искаше да играе тази игра. Чертежите на пристройката му се струваха по-интересни.

— Новите стаи ще имат ли камини? — попита Силвия. В няколко стаи от най-старото крило на общежитието имаше красиви камини.

— Това на практика би удвоило цената на строежа — отбеляза докторът.

— Искам Илай да е в стая с камина, ако е възможно.

— Тези стаи са за завършващите ученици.

— Помислих си, че по някакво изключение…

— Какво изключение имаш предвид? — повдигна вежди докторът. — Искаш да кажеш, че трябва да изискам да дадат на Илай стая с камина?

— Не да изискаш…

— А да настоя категорично?

— Може би в сърцето си съм най-обикновена провинциалистка — каза Силвия, — но като гледам този проспект с всички сгради, които носят имената на хора от фамилията Ремензел, като се замисля за миналото и стотиците хиляди долари, дарени от тях за стипендии, просто не мога да не предположа, че на човек с това име се полага нещо допълнително.

— Позволи ми да заявя съвсем категорично — натърти доктор Ремензел, — че не можеш да искаш нищо специално за Илай. Абсолютно нищо!

— Разбира се, че няма — отвърна Силвия. — Защо винаги смяташ, че ще те злепоставя?

— Не смятам.

— Но все пак мога да мисля, каквото си мисля, нали?

— Щом трябва…

— Трябва — каза тя весело, без капка разкаяние и се наведе над чертежите. — Смяташ ли, че тези хора ще харесат стаите?

— Кои хора?

— Африканците. — Имаше предвид трийсетте африканци, приети в училището по молба на Държавния департамент. Общежитието се разширяваше заради тях.

— Новите стаи не са само за тях. Няма да има сегрегация.

— О! — възкликна Силвия и се замисли, след което попита: — А има ли шанс Илай да попадне в една стая с някого от тях?

— Съквартирантите на новопостъпилите се определят чрез жребий — отвърна докторът. — Това също е записано в брошурата.

— Илай? — повика сина си Силвия.

— М?

— Как би се чувствал, ако те сложат в една стая с някой от африканците?

Илай сви рамене неспокойно.

— Това няма ли да те безпокои?

Илай отново сви рамене.

— Предполагам, че всичко ще бъде наред.

— В негов интерес е да бъде — обади се докторът.

Ролс-ройсът настигна един стар шевролет в невероятно лошо състояние. Задната му врата беше завързана с тел. Доктор Ремензел погледна небрежно към шофьора и изведнъж, обзет от вълнение и радост, каза на Бен да продължи да успоредно с него.

След това се наведе през скута на Силвия, свали стъклото на прозореца и се провикна към шевролета:

— Том! Ей, Том!

Мъжът беше съученик на доктора от „Уайтхил“. Той носеше вратовръзка с емблемата на училището и я размаха весело, щом го видя. След това посочи сина си, седнал до него, и с горда усмивка и кимане показа, че момчето постъпва в „Уайтхил“.

Доктор Ремензел посочи рошавия тил на Илай и също се усмихна и заклати радостно глава. През свистящия въздушен поток между двете коли двамата се уговориха да се срещнат за обяд в „Холи Хаус“, Северен Марстън — заведението, чийто основен бизнес бе да обслужва посетителите в Уайтхил.

— Добре — каза докторът на Бен Баркли. — Карай нататък.

— Знаеш ли — обади се Силвия, — мисля, че някой трябва да напише статия. — И тя се обърна назад, за да погледне старата кола, която сега се тресеше далече назад. — Наистина.

— За какво? — попита докторът. Забеляза, че Илай се е свлякъл надолу на седалката. — Илай — смъмри го той рязко, — седни нормално. — И отново се обърна към Силвия.

— Повечето хора смятат, че тези частни училища са нещо снобско, само за хората с пари, но това не е истина. — Тя запрелиства брошурата и намери цитатът, който я интересуваше. — „Основен принцип на училището «Уайтхил» е, че на нито едно момче не бива да бъде отказван прием, само поради факта, че родителите му не са в състояние да платят образованието му. Ръководена от това разбиране, приемната комисия всяка година подбира 150 най-заслужаващи и обещаващи момчета сред 3000 кандидати, независимо дали родителите им са в състояние да им осигурят пълната такса от 2200 долара. Онези, които се нуждаят от финансова подкрепа, я получават до пълно задоволяване на нуждите си. В някои случаи училището поема дори облеклото и пътуванията на своите ученици.“ Силвия поклати глава. — Това е изумително! Повечето хора не си дават сметка какво означава подобно нещо. На практика всеки може да учи в „Уайтхил“.

— Ако е достатъчно умен — отбеляза докторът.

— Благодарение на фамилията Ремензел — добави Силвия с гордост.

— И на още много други хора.

Тя продължи да чете:

— „Началото на сегашният фонд «Стипендии» е поставено от Илай Ремензел през 1799 г., когато той дарява на училището 40 акра земя в Бостън. «Уайтхил» все още притежава дванайсет от тях, чиято стойност, според съвременни оценки възлиза на 3 000 000 долара.“

— Илай! — извика докторът. — Седни като човек! Какво става с теб?

Илай се надигна, но почти веднага след това отново започна да се свлича, като снежен човек в ада. Имаше причина за това. Всъщност имаше причина да му се ще да умре или да изчезне. Нямаше сили да я изрече. Истината бе, че не го бяха приели в „Уайтхил“. Беше се провалил на приемните изпити. Родителите му нямаха и понятие за това, защото той бе видял ужасното известие в пощенската кутия и го беше скъсал.

Доктор Ремензел и жена му въобще не се съмняваха, че синът им ще бъде приет. Просто не можеха да си представят, че е възможно Илай да не учи в „Уайтхил“ и затова не се бяха интересували какво е направил на изпитите, не си бяха задали въпроса защо все още не са получили писмо.

— Какво ще трябва да направи Илай, за да се запише? — попита Силвия, когато ролс-ройсът пресече границата на Роуд Айлънд.

— Не знам — отговори докторът. — Предполагам, че е станало доста объркано. Формуляри в четири екземпляра, бюрокрация… И приемните изпити са нещо ново. По мое време директорът просто разговаряше с момчетата. Оглеждаше ги, задаваше им няколко въпроса и казваше: „Честито“.

— А казвал ли е понякога „съжалявам“?

— Разбира се. Ако се появеше невъзможно глупав кандидат… Трябва да има летва. Винаги е имало. Момчетата от Африка също минаха изпита, както всички останали. Приеха ги не само защото Държавният департамент иска да поддържа добри отношения с държавата им. За това бяхме категорични. Момчетата трябваше да отговарят на изискванията.

— И отговаряха ли? — попита Силвия.

— Така смятам — отвърна доктор Ремензел. — Чух че всички са приети и са взели същия изпит, като Илай.

— Труден ли беше изпитът, скъпи? — обърна се Силвия към сина си.

— М-м — промърмори Илай.

— Какво? — попита майка му.

— Да.

— Радвам се, че имат високи изисквания — заяви тя и си даде сметка, че това, което каза, е доста глупаво. — Разбира се, че имат. Затова училището е толкова известно. Затова и тези, които го завършват, се справят толкова добре по-късно в живота.

Силвия продължи да разглежда проспекта на „Уайтхил“. Отвори на картата, на която бе изобразена територията на училището и се зачете в имената, увековечаващи фамилията Ремензел — убежището за пойни птички „Санфърд Ремензел“, ледената пързалка „Лилънд Ремензел“, общежитието „Илай Ремензел“. След това прочете на глас четиристишието, отпечатано в горния ъгъл на картата:

„Нощта се спуска леко

над скъпия «Уайтхил».

В сърцата ни той тихо,

завинаги се е приютил“

— Знаеш ли — отбеляза Силвия, — училищните песнички звучат толкова грапаво, когато ги четеш, а когато ги чуеш в изпълнение на някой хор, ти се струва, че са най-красивите думи на света и чак ти се доплаква.

— Хъм — отвърна доктор Ремензел.

— Някой от фамилия Ремензел ли е написал това?

— Мисля, че не. Чакай… Това е новата песен… Не я е писал човек от фамилията. Том Хайлър я написа.

— Онзи в старата кола, която задминахме ли?

— Разбира се! Том я написа. Спомням си!

— Значи я е написало момче на стипендия? Това е ужасно мило. Нали е бил на стипендия?

— Баща му беше обикновен автомонтьор от Марстън.

— Виждаш ли в какво демократично училище отиваш, Илай? — каза Силвия.

Половин час по-късно Бен Баркър спря лимузината пред „Холи Хаус“ — разнебитена странноприемница, с двайсет години по-стара от Републиката. Намираше се на края на комплекса „Уайтхил“ и оттам се виждаха покривите и кулите на училището, стърчащи над девствената зеленина на убежището за пойни птички „Санфърд Ремензел“.

Освободиха Бен Баркли с колата за час и половина. Доктор Ремензел въведе Силвия и Илай в познатия свят от месингови орнаменти, старинни часовници, старо дърво, приятна прислуга, елегантни храни и напитки.

Илай, ужасен от това, което неминуемо щеше да се случи, при влизането си непохватно се блъсна в един голям часовник, накара го да проплаче.

Силвия се извини и отиде до тоалетната. Доктор Ремензел и Илай застанаха на прага на трапезарията, където ги посрещна една сервитьорка и ги поздрави по име. Настаниха ги на маса под масления портрет на един от тримата възпитаници на „Уайтхил“, станали президенти на Съединените щати.

Трапезарията бързо се изпълваше със семейства. Всяко от тях водеше със себе си поне по едно момче на годините на Илай. Някои от тях носеха униформите на училището — черни, със светлосини лампази и емблеми на джобчетата. Няколко, като Илай, които нямаха право да ги носят, само се надяваха да бъдат приети.

Докторът си поръча мартини, обърна се към сина си и заговори:

— Майка ти смята, че тук ти се полагат някои специални привилегии. Надявам се ти не мислиш така?

— Не мисля — отвърна Илай.

— Бих се почувствал ужасно неудобно — продължи докторът с достойнство, — ако някога чуя, че си използвал името Ремензел, за да получиш нещо, което не ти се полага.

— Зная — отвърна Илай съкрушено.

— Тогава всичко е наред — кимна докторът. Нямаше какво повече да каже по въпроса. Поздрави сдържано няколкото души, които познаваше, и се зачуди за кого ли е запазена дългата банкетна маса край стената. Реши, че е за някой спортен отбор. Дойде Силвия и се наложи да напомнят на Илай с остър шепот, че трябва да стане, когато към масата се приближи жена.

Майка му бе пълна с новини. Бе успяла да научи, че дългата маса е за трийсетте момчета от Африка.

— Обзалагам се — каза тя, — че тук сега има повече цветнокожи, отколкото са идвали, откакто е построена странноприемницата. Колко бързо се променят нещата в наши дни!

— Права си, че се променят — кимна доктор Ремензел, — но грешиш, че тук са идвали малко цветнокожи. Не забравяй, че те са сторили железопътната линия.

— Така ли? Колко вълнуващо! — Тя се огледа наоколо като птичка. — Мисля, че всичко тук е вълнуващо. Ще ми се и Илай да имаше униформа.

Доктор Ремензел почервеня.

— Не му се полага — отсече той.

— Знам — отвърна Силвия.

— Стори ми се, че се каниш да поискаш разрешение от някого веднага да я облече.

— Не бих направила такова нещо! — възрази Силвия, леко обидена. — Защо вечно се притесняваш да не те злепоставя?

— Добре, остави това. Извинявай.

Лицето на Силвия отново светна. Тя улови ръката на Илай и хвърли сияещ поглед на мъжа, който бе застанал на прага.

— Ето го най-любимият ми човек на света, след вас двамата! — Имаше предвид доктор Донълд Уорън, директорът на училището „Уайтхил“. Слабият, прехвърлил шейсетте мъж продължаваше да стои на прага и да обсъжда с управителя подготовката за африканците.

В този момент Илай рязко се изправи и побягна от трапезарията. Искаше да остави зад себе си кошмара. Блъсна доктор Уорън грубо, за да мине покрай него, въпреки че той го познаваше много добре, въпреки че го повика по име. Директорът погледна след него с тъга.

— Дявол да го вземе! — възкликна доктор Ремензел. — Това пък какво беше!?

Нямаха много време да разсъждават, защото доктор Уорън ги видя и бързо се запъти към масата им. Поздрави ги, без да крие смущението си заради Илай. Попита ги дали може да седне при тях.

— Естествено! — покани го доктор Ремензел сърдечно. — Ще бъде чест за нас! Боже мой!

— Не, няма да обядвам — каза Уорън. — Ще бъда на дългата маса с новите момчета. — Видя, че на масата има пет стола. — Очаквате ли някого?

— Срещнахме Том Хайлър и сина му по пътя — отговори доктор Ремензел. — Ще дойдат всеки момент.

— Добре, добре — промърмори доктор Уорън неспокойно и пак погледна в посоката, в която изчезна Илай.

— Момчето на Том е прието в училището, нали? — попита Ремензел.

— М-м? О… да, да. Прието е.

— И той ли е на стипендия, като баща си? — поинтересува се Силвия.

— Това не е учтив въпрос — хвърли й ядосан поглед мъжът й.

— Извинете ме — каза Силвия.

— Не, не… в наши дни този въпрос е напълно уместен — възрази Уорън. — Вече не пазим в тайна тази информация. Напротив, гордеем се със стипендиантите си, те самите също имат основания да се гордеят от себе си. Момчето на Том получи най-високите оценки, който някога са получавани на приемните изпити. За нас е чест, че избра нашето училище.

— Ние така и не научихме какви са резултатите на Илай — каза доктор Ремензел. Каза го с шеговито примирение, сякаш не очакваше сина му да се е справил кой знае колко добре.

— Предполагам — обади се Силвия, — че е някъде в добрата златна среда. — Предположението й се основаваше на успеха на Илай от началното училище, където варираше между среден и ужасен.

Директорът доби изненадан вид.

— Не съм ли ви съобщил резултатите му?

— Не сме се виждали от изпитите — напомни му Ремензел.

— Писмото, което ви изпратих…

— Какво писмо? — учуди се доктор Ремензел. — Получавали ли сме писмо?

— Писмото, което ви изпратих. — Уорън добиваше все по-изненадан вид. — Писмото, което ми бе най-трудно да напиша.

Силвия поклати глава.

— Не сме получавали писмо.

Доктор Уорън се отдръпна назад и лицето му доби болезнен вид.

— Лично го пуснах в пощата. Преди две седмици.

Доктор Ремензел сви рамене.

— Пощите в Америка рядко губят писма, но не е изключено и това да стане.

Доктор Уорън опря глава на дланите си.

— Боже мой! Боже мой! Изненадах се, че виждам Илай тук. Не мислех, че би искал да дойде с вас.

— Но той не дойде на разходка — каза Ремензел. — Дойде да се запише.

— Искам да знам какво беше писмото — обади се Силвия.

Доктор Уорън вдигна глава и скръсти ръце.

— Ето какво беше писмото, и това са най-тежките думи, които някога съм изричал: „Длъжен съм да ви уведомя, че въз основа на успеха от началното училище и резултатите от приемните изпити, стигнахме до заключението, че вашият син и мой добър приятел Илай, няма да е в състояние да се справи с работата, която изискваме от учениците на «Уайтхил». — Доктор Уорън овладя гласа си, погледна спокойно. — Да приемем Илай в училището, да изискваме от него да се справи със задачите, които поставяме на питомците си, би било както нереалистично, така и жестоко“.

Трийсетте момчета от Африка, придружени от учители, дипломати и служители на Държавния департамент, започнаха да влизат в трапезарията в колона по един.

Влезе и Том Хайлър, който нямаше представа, че нещо не е наред. Поздрави Ремензел и Уорън весело, сякаш животът не можеше да бъде по-хубав от това.

— Ако искаш, ще поговорим за писмото малко по-късно — каза Уорън и стана. — Сега трябва да тръгвам, но след това…

— Умът ми блокира — простена Силвия. — Умът ми напълно блокира!

Том Хайлър и синът му седнаха. Хайлър погледна менюто пред себе си, плесна с ръце и възкликна:

— Гладен съм! Какво ще ми препоръчате? — След това попита: — А къде е синът ви?

— Излезе за малко — отговори Ремензел глухо.

— Трябва да го намерим — обърна се Силвия към мъжа си.

— Всяко нещо с времето си, всяко нещо с времето си — отвърна той.

— Писмото… — продължи тя. — Илай е знаел за него. Намерил го е и го е скъсал. Разбира се, че го е направил! — Разплака се, защото мислеше за капана, в който се е хванал синът й.

— В момента не ме интересува особено какво е направил Илай — отбеляза доктор Ремензел. — В момента повече ме интересува как ще реагират някои други хора по този повод.

— Какво искаш да кажеш? — попита Силвия.

Докторът се изправи внушително, ядосан, изпълнен с решимост.

— Искам да кажа, че смятам да проверя доколко бързо някои хора тук могат да променят решенията си.

— Моля те! — възкликна Силвия. Опита се да го задържи, опита се да го успокои. — Трябва да го намерим. Това е най-важното.

— Най-важното — възрази Ремензел, — е Илай да бъде приет в „Уайтхил“. След това ще го намерим и ще го доведем.

— Но, скъпи…

— Никакво „но“ — прекъсна я докторът. — Тук присъстват повечето от членовете на съвета на настоятелите. Всеки от тях е близък мой приятел или близък приятел на баща ми. Ако кажат на Уорън, че Илай влиза, значи влиза. След като има място за толкова други, ще се намери място и за него.

Той се изправи и бързо отиде до една маса на близо, на която се хранеше симпатичен, строг на вид господин. Това бе председателят на съвета.

Силвия се извини на объркания Том Хайлър и сина му и излезе, за да потърси Илай.

Попита няколко души и най-накрая го откри. Беше навън — седнал съвсем сам на една пейка, сред люляци, които тъкмо започваха да цъфтят.

Чу как майка му се приближава по застланата с чакъл пътека, но не помръдна от мястото си.

— Разбрахте ли вече — попита той, — или все още трябва да ви кажа аз?

— За теб ли? — попита тя внимателно. — За това, че не си приет? Каза ни доктор Уорън.

— Аз скъсах писмото му.

— Мога да те разбера. Аз и баща ти непрекъснато ти внушавахме, че непременно трябва да учиш в „Уайтхил“, че никакво друго училище няма да свърши работа.

— Сега се чувствам по-добре — каза Илай. Опита се да се усмихне и разбра, че не му е трудно да го направи. — Сега, след като всичко свърши, се чувствам много по-добре. Опитах се да ви кажа няколко пъти… просто не можах. Не знаех как.

— Аз съм виновна за това, не ти.

— Какво прави татко?

Силвия толкова бе погълната от мисълта, че трябва да успокои сина си, че бе забравила за мъжа си. Сега си даде сметка, че доктор Ремензел е на път да допусне зловеща грешка. Тя не искаше Илай да бъде приет в „Уайтхол“, разбираше каква жестокост е това.

Не можеше да каже на момчето какво прави баща му, така че промърмори:

— Ще дойде след минутка, скъпи. И той разбира. Почакай тук, аз ще отида да го доведа.

Но не се наложи да ходи чак до странноприемницата. В този момент едрият мъж излезе навън и видя жена си и сина си. Приближи се до тях. Изглеждаше стъписан.

— Е? — подкани го Силвия.

— Те… те отказаха… — отвърна той, ужасно потиснат.

— Така е най-добре — каза Силвия. — Наистина… Изпитвам облекчение.

— Кой е отказал? — намеси се Илай. — Какво е отказал?

— Членовете на съвета — отговори доктор Ремензел, без да погледне никой от тях в очите. — Помолих ги да направят изключение в твоя случай… да преразгледат решението си и да те приемат.

Илай се изправи. На лицето му за миг се бяха изписали срам и смайване.

— Какво? — попита той и в гласа му нямаше нищо детско. След което дойде гневът. — Не трябваше да правиш това! — каза той на баща си.

Доктор Ремензел кимна.

— Вече ми го казаха.

— Така не се прави! — възкликна Илай. — Ужасно! Не трябваше!

— Прав си — отвърна доктор Ремензел. Прие укора смирено.

— Сега аз се срамувам! — добави Илай и показа, че наистина е така.

В объркването си доктор Ремензел не можа да намери силни думи.

— Извинявам се и на двама ви — каза той. — Постъпих много лошо.

— Сега един Ремензел вече е искал нещо — обади се Илай.

— Предполагам, че Бен все още не се е върнал с колата. Ще го почакаме отвън. Не искам повече да влизам там — поклати глава баща му.

— Един Ремензел вече е искал нещо… сякаш Ремензел са нещо повече от другите — каза Илай.

— Не мисля, че… — започна докторът, но не довърши, изречението му увисна във въздуха.

— Какво не мислиш? — настоя жена му с озадачено изражение на лицето.

— Не мисля — отговори доктор Ремензел, — че ще дойдем тук отново.

Негодни за носене

Не мисля, че по-възрастните, тези, които не са отраснали с това, се чувстват съвсем добре като амфибии — амфибии в новия смисъл на думата. Все още се улавям, че тъгувам за нещата, които вече нямат значение.

Не мога да престана да мисля за бизнеса си, например — някогашния си бизнес. В края на краищата, цели трийсет години го изграждах, буквално от трохи, а сега оборудването ръждясва и се пълни с мръсотия. Но, въпреки че си давам сметка колко глупаво е от моя страна да мисля за това, от време на време вземам тяло от складовия център, обикалям града и почиствам съоръженията, доколкото мога.

Разбира се, тези съоръжения ставаха само за правене на пари, а Бог ми е свидетел, че сега наоколо се търкалят доста. Не чак толкова, колкото по-рано, защото в началото някои хора се разпуснаха и взеха да ги хвърлят насам-натам и вятърът ги разнесе по всички посоки. Освен това много боклучари насъбраха цели купове и ги скриха Бог знае къде. Неприятно ми е да призная, но аз също събрах близо половин милион и ги скрих. Понякога отивах и ги броях, но това беше преди години. Сега дори не си спомням къде ги оставих.

Все пак моите тревоги са нищо в сравнение с тревогите на жена ми, Мадж, за нашата стара къща. Докато аз изграждах бизнеса, тя се занимаваше с нея. И тогава, тъкмо когато успяхме да я ремонтираме и обзаведем, всички, които имаха някакво значение за нас, станаха амфибии. Мадж взема тяло веднъж месечно и отива да избърше прахта, въпреки че сега къщата е годна само за предпазване на термитите и мишките от пневмония.

Когато дойде редът ми да взема тяло и да обслужвам районния складов център, отново и отново си давам сметка колко по-трудно е за жените да свикнат с факта, че са амфибии.

Мадж взема тела доста по-често от мен и така правят повечето жени. Налага се да съхраняваме три пъти повече женски тела, отколкото мъжки, за да задоволим търсенето. Понякога ми се струва, че жените просто трябва да имат тяло, за да го обличат като кукла и да се гледат в огледалото. А пък Мадж, Бог да я поживи, струва ми се, няма да се успокои, докато не изпробва всички женски тела от всички складови центрове по земята.

Но това й се отразява добре. Никога не я подигравам, защото то направи много за личността й. Старото й тяло, да ви призная голата, прозаична истина, не беше нищо, което да те развълнува, а това, че трябваше да го влачи насам-натам в миналото, я правеше мрачна през повечето време. Тя нямаше избор, горката, както и всички останали, защото всеки си имаше тялото, с което го е създала природата и аз я обичах въпреки всичко.

Е, когато се научихме да бъдем амфибии, построихме складовите центрове и ги открихме за масовата публика, Мадж просто пощуря. Взе едно сламенорусо тяло, дарено от някаква вариететна танцьорка и си мислех, че повече няма да можем да я извадим от него. Както казах, със самочувствието й станаха чудеса.

Аз съм като повечето мъже и не ме интересува особено как изглеждам. В центровете бяха прибрани само телата на хубавите, здрави мъже, така че всички са почти еднакво добри. Понякога, когато излизаме заедно, за да си припомним миналото, я оставям да ми избере нещо, което ще отива на тялото, в което ще влезе тя. Чудно ми е защо за мен непрекъснато избира високо и русо.

Старото ми тяло, за което Мадж в продължение на една трета столетие твърдеше, че обича, беше ниско, с черна коса, а и с корем, особено към края. Аз съм човек и не можех да не се засегна, когато го унищожи, вместо да го предаде за съхранение. Беше добро, приятно, комфортно тяло — не бляскаво и разкошно, но надеждно. Предполагам, че в центровете няма голямо търсене за такива. Аз самият, във всеки случай, досега не съм искал.

Най-лошото преживяване, което съм имал с тяло досега, беше когато ме измамиха да се вмъкна в това на доктор Елис Кьонигсвасер. То принадлежи на „Музея на пионерите амфибии“ и се изважда веднъж годишно, за големия парад на пионерите, на годишнината от откритието на Кьонигсвасер. Всички ми казваха, че за мен е голяма чест да водя парада с тялото на Кьонигсвасер.

Като проклет глупак, взех, че им повярвах.

* * *

Ако някога решат пак да ме напъхат в него, няма да им е лесно — сега вече. Когато човек влезе в тялото му, веднага разбира защо е открил как хората могат да живеят без плът. Неговата стара развалина буквално те гони навън. Язви, главоболия, артрит, плоски стъпала — нос като кука за брулене на сливи, малки свински очички и тен като стар кожен куфар. Той беше и все още е най-милият човек, който бихте искали да познавате, но някога, когато е бил в тялото си, никой не се е приближавал до него достатъчно, за да може го разбере.

При първия парад на пионерите опитахме да накараме Кьонигсвасер да влезе в старото си тяло и самият той да застане начело, но старецът категорично отказа, така че винаги се налага да подмамим с ласкателства някой нещастник, който да се заеме със задачата. Кьонигсвасер също участва в парада, само че като двуметров каубой, който може да смачка бирена кутия между палеца и средния си пръст.

С това тяло Кьонигсвасер е като дете. Изглежда никога няма да му омръзне да мачка кутии, а на всички нас се налага след парада да останем около него в телата си, за да го гледаме, сякаш сме дълбоко впечатлени.

Не мисля, че някога е бил в състояние да смачка каквото и да било.

Никой не го споменава пред него, тъй като е велик старец от Ерата на амфибиите, но когато попадне в тяло, е в състояние да го направи на кайма. Почти всеки път, когато вземе някое, го спуква по шевовете, за да се покаже. После се налага някой да вземе тяло на хирург и да го закърпи.

Не искам да показвам неуважение към Кьонигсвасер. Всъщност, дори е признак на уважение да кажеш за човек, че се държи детински в някои отношения, защото хората, на които понякога им идват големи идеи, са точно такива.

В Историческото общество имат негова снимка от старо време и по нея може да се съди, че не е успял да порасне достатъчно, за да започне да се грижи за външния си вид — да прави и малкото, което би могъл, при тялото капан, с което го е удостоила природата.

Косата му достига до под яката, панталоните му са толкова дълги, че са протрити малко над маншетите, а подплатата на палтото му виси отвсякъде, разнищена. И забравял да се храни, излизал при дъжд и студ недостатъчно облечен и никога не забелязвал, че е болен, докато болестта не заплашвала да го убие. Бил е това, което някога наричахме „разсеян“. Когато разсъждаваме сега, разбира се, казваме си, че вече е започвал да става амфибия.

* * *

Кьонигсвасер е бил математик и е изкарвал прехраната си изцяло със своя ум. Тялото, което е трябвало да влачи навсякъде с този чудесен ум, му е било от полза, колкото каруца старо желязо. Винаги, когато се разболеел и се наложело все пак да му обърне някакво внимание, негодувал горе-долу така:

— Умът е единственото у човешките същества, което струва нещо. Защо той трябва да е обвързан с някаква си торба кожа, кокали, коса, месо, кръв и тръбички? Нищо чудно, че хората не могат да постигнат каквото и да било, след като за цял живот са свързани с паразит, който непрекъснато трябва да бъде тъпкан с храна, защитаван от лошото време и микробите. А и глупавото нещо, въпреки всички грижи, се износва — колкото и да го тъпчеш и предпазваш! На кого — питал се той — му е притрябвало? Какво толкова има в тази протоплазма, че се налага да мъкнем по няколко десетки килограма от нея, където и да отидем? Проблемът на света — разсъждавал Кьонигсвасер — не е в това, че има много хора, а в това, че има много тела.

Когато зъбите му се развалили и се наложило да ги извадят до един, а не успял да си намери удобни протези, записал в дневника си: "След като живата материя е била в състояние да се развие дотолкова, че да излезе от океаните — а това е много приятно място за живот, — тя със сигурност ще е в състояние да направи още една крачка и да излезе от тялото си, което е някакво недоразумение, ако се замислиш сериозно.

Трябва да разберем, че Кьонигсвасер не се е грижел за тялото си и не е завиждал на хората, които са имали по-добри от неговото. Просто е бил убеден, че телата носят много повече неприятности, отколкото си струва да се понасят.

По онова време той не е хранел големи надежди, че човешките същества ще успеят да се развият достатъчно, за да напуснат телата си. Просто му се е искало това да стане. Веднъж, като си мислел за тези неща, облечен само по риза, се отбил в зоологическата градина и видял как хранят лъвовете. По-късно, когато дъждът се превърнал в снеговалеж, тръгнал към дома си и с интерес започнал да наблюдава как пожарникарите вадят с макара някакъв удавник от залива.

Свидетели твърдят, че старецът тръгнал право към водата и не се спрял, докато не изчезнал от погледите им. Кьонигсвасер зърнал лицето на удавника и си казал, че никога не е виждал по-добра причина да се самоубие. Отново тръгнал към дома и почти бил стигнал, когато си дал сметка, че и собственото му тяло е останало във водата.

* * *

Върнал се, за да влезе отново в него, точно когато пожарникарите го били извадили и възстановявали дишането му. Влязъл в тялото си и го прибрал у дома повече като услуга към града, отколкото нещо друго. Оставил го там.

Прибягвал до него само когато искал да пише, да прелисти страниците на някоя книга или когато трябвало да го нахрани, така че да има достатъчно енергия за малкото задачи, които му възлагал. През останалото време то стояло неподвижно в килера, приличало на зашеметено и почти не изразходвало енергия. Онзи ден Кьонигсвасер ми каза, че го е поддържал за около долар на седмица, тъй като го е използвал само когато наистина му е трябвало.

Най-ценното било, че вече не му се налагало да спи, защото само то имало нужда от сън; не му се налагало да се страхува, защото само то се притеснявало да не би да се нарани; или пък да търси неща, които то смятало, че трябва да притежава. Когато тялото му не се чувствало добре, той просто излизал от него и не се връщал, докато не му минело. Не се налагало да харчи цели състояния само и само то да се чувства комфортно.

Когато вадел тялото от килера, пишел книга за това, как човек може да излезе от тялото си. Тя била отхвърлена без коментар от двайсет и три издателства. Двайсет и четвъртото продаде три милиона екземпляра, а книгата промени човешкия живот повече, отколкото откриването на огъня, числата, азбуката, земеделието и колелото, взети заедно. Когато някой подхвърлил това на Кьонигсвасер, той изсумтял, че подобно нещо въобще не е достойна похвала за книгата му. Бих казал, че е имал право.

Следвайки инструкциите на стареца, след две години вече почти всички можеха да излизат от телата си, когато си пожелаят. Най-напред трябваше да се разбере какъв паразит и диктатор е тялото през повечето време, след това да се отделят нещата, които то иска или не иска, от нещата, които самият човек, психиката му, иска или не иска. После, чрез концентрация върху нещата, които иска психиката и игнориране на нещата, които иска тялото, освен елементарното поддържане, душата постепенно свиква да държи на правата си и може да стане самостойна.

Точно това е постигнал Кьонигсвасер несъзнателно, когато се е разделил с тялото си в зоопарка — душата му е останала да гледа как се хранят лъвовете, а то е скитало неуправляемо из залива.

Последният трик на отделянето, след като психиката ти стане достатъчно независима, е да накараш тялото да тръгне в една посока и тогава, рязко, да насочиш психиката си в друга. Не знам защо, но това не може да стане, ако стоиш неподвижно — трябва да ходиш.

Първоначално психиката на Мадж и моята се оправяха доста непохватно извън телата ни — като първите животни, изпълзели на сушата преди милиони години, които са можели само да се влачат, да пляскат и да въздишат в калта. С времето обаче се усъвършенствахме, защото душата, естествено, може да се адаптира много по-бързо от тялото.

Аз и Мадж имахме сериозни основания да желаем да се измъкнем. Всички, които бяха достатъчно побъркани, за да искат да постигнат това в самото начало — също. Тялото на Мадж беше болно и нямаше да издържи дълго. След като си отидеше тя, аз нямаше да съм в състояние да събера достатъчно ентусиазъм, за да искам да остана повече. Проучихме книгата на Кьонигсвасер и се опитахме да извадим психиката на Мадж от тялото й преди да умре. Аз започнах с нея, за да не може никой от нас да се чувства самотен. И едва успяхме да се справим — само шест седмици, преди тялото й да отиде по дяволите.

Затова се налага всяка година да участваме в парада на пионерите. Не всеки участва — само първите пет хиляди, които станаха амфибии. Бяхме нещо като опитни зайци, които нямаше какво толкова да загубят и които показаха на останалите колко приятно и безопасно е всичко това — далеч по-безопасно, отколкото да рискуваш в някакво си тяло година след година.

Рано или късно всеки се сдобиваше със сериозна причина да опита. Постепенно станахме милиони, после и милиарди — невидими, безплътни, неунищожими и, дявол да го вземе, верни на себе си, без да притесняваме никого, без да се боим от нищо.

Когато не са в тела, пионерите амфибии могат да се съберат на върха на една игла. Когато сме в тела, за да участваме в парада, заемаме площ от близо квадратен километър и трябва да изядем повече от три тона храна, за да можем да маршируваме. Много от нас настиват, а и по-лошо, понякога се ядосваме, защото нечие тяло настъпва друго или пък изпитваме завист, защото някои тела водят, а други трябва да стоят в редиците и… дявол да го вземе, още много други неща.

Аз не съм луд по тези паради. Когато всички се съберем на едно място, в плътта, на повърхността излизат най-лошите ни черти, независимо колко добри са нашите души. Миналата година например, в деня на парада беше убийствена горещина. Хората нямаше как да не са разстроени, след като им се бе наложило да се блъскат с часове един до друг в потните, жадни тела.

Е, едно нещо води до друго и по едно време ръководителят на парада се закани, че ще разгони фамилията на моето тяло със своето тяло, ако моето тяло още веднъж обърка крачката. Естествено, като ръководител на парада, той бе взел най-хубавото тяло, ако не се брои каубоят на самия Кьонигсвасер, но въпреки това аз му казах да върви на майната си. Той се извъртя и замахна към тялото ми още в същия миг, но аз не се задържах в него, дори колкото да разбера дали ударът му го е улучил. После трябваше да го влачи към складовия център сам.

Престанах да съм му ядосан в мига, в който напуснах тялото. Разбрах. Никой, освен светец, не може да бъде състрадателен или интелигентен повече от няколко минути последователно, ако е в тяло. Или пък щастлив, освен на кратки приливи. Досега не съм срещал амфибия, с която да е трудно да се разбереш, която да не е весела или интересна — стига да не е в тяло. И не съм виждал такава, която да не се вкисне, ако се въплъти.

В мига, в който влезеш вътре, всичко поема химията — жлезите те правят раздразнителен и готов да се сбиеш, гладен, луд или мекушав — никой не знае какво може да се случи след това.

Затова не мога да се ядосам на врага — хората, които са против амфибиите. Те не излизат от телата си и не се опитват да се научат. Освен това не искат и никой друг да го прави, искат амфибиите да се върнат в телата си и да си останат в тях.

След разправията с ръководителя на парада, Мадж, която беше по-назад, при жените, чула какво е станало и също напусна тялото си. Веднъж отървали се от телата и парада, изпълнени с жажда за приключения, отидохме да погледнем врага.

Не си падам по такива неща. Мадж обича да ходи, за да види какво носят жените. Приковани към телата си през цялото време, вражеските жени сменят дрехите и прическите си в козметичните салони далеч по-често, отколкото ние правим с женските тела в складовите центрове.

Модата не ме интересува особено, а всичко останало, което може да се види във вражеския лагер, е в състояние да накара и каменна статуя да си тръгне от отегчение.

Най-често враговете разговарят за стария начин на размножаване, които е най-комичното, неудобно и тромаво нещо, което някой може да измисли, поне в сравнение с начините, с които разполагаме ние. Ако не разговарят за това, разговарят за храна и за хапчетата химикали, които непрекъснато трябва да тъпчат в устите си. Или пък за страха, който някога наричахме политика — трудова политика, социална политика, правителствена политика.

Врагът ни мрази, че можем да го наблюдаваме, когато си поискаме, без той изобщо да ни вижда, освен ако не сме в тяло. Той се бои от нас, макар че да се боиш от амфибия е все едно да се боиш от изгрева. Могат да завземат целия свят, освен складовите центрове, и на амфибиите ще им е все едно. Само че те се държат един за друг, сякаш всеки момент ще се спуснем с писък от небето и ще им направим нещо ужасно.

Навсякъде са монтирали съоръжения, които би трябвало да предупреждават, ако наблизо се появи амфибия. Тези бракми не вършат никаква работа, но някак си ги карат да се чувстват добре — като че ли са изправени срещу велики сили, но въпреки това запазват спокойствие, държат се важно и правят умни неща в тази връзка. Ноу-хау — през цялото време се хвалят с какво ноу-хау разполагат и как ние сме нямали нищо в сравнение с тях. Ако „ноу-хау“ означава оръжия, те са дяволски прави.

Предполагам, че между тях и нас има нещо като война. Само че ние не правим нищо, за да защитаваме каузата си, освен че пазим парадите и складовите центрове в тайна и веднага напускаме телата си, ако има въздушна атака или е изстреляна ракета.

Това само още повече вбесява врага, защото въздушните нападения и ракетите са много скъпи, а взривяването на неща, от които никой няма нужда, е лош начин да изразходваш парите на данъкоплатците. Винаги научаваме какво смятат да направят, кога и къде, така че не е никакъв проблем да се махнем оттам.

Въпреки всичко, те са доста умни, като се вземе предвид, че освен да мислят, трябва да се грижат и за телата си, така че винаги внимавам, когато отивам да ги наблюдавам. Точно затова поисках да се махнем, когато забелязах складов център в средата на една от техните ниви. Напоследък не бяхме разговаряли с никого за намеренията на врага и центърът изглеждаше ужасно подозрителен.

Мадж беше оптимистично настроена, както винаги, след като взе онова русо тяло на танцьорката, и каза, че това е сигурен признак за поумняването на врага, че той се готви да премине към амфибиите.

Наистина изглеждаше така. Пред очите ни беше един чисто нов център, добре зареден с тела, готов за работа, на вид невинен, колкото си щеш. Обиколихме го няколко пъти и кръговете на Мадж ставаха все по-малки и по-малки, защото искаше да види отблизо какъв е асортиментът от готови за носене дами.

— Да се махаме — предупредих я аз.

— Само гледам — отвърна Мадж. — В това няма нищо лошо.

След това видя какво е изложено на главната витрина и забрави къде е и откъде е дошла. Там се виждаше най-поразителното женско тяло, което някога бях виждал — почти двуметрово, като на богиня. Но не само това — имаше кожа с цвят на мед, ослепителна руса коса и маникюр, вечерна рокля от златно ламе. До това тяло беше тялото на рус гигант със светлосиня маршалска униформа със алени лампази, окичена с медали.

Мисля, че врагът трябва да е отмъкнал телата при нападение над някой от по-отдалечените ни складови центрове, след това им е сложил подплънки и ги е боядисал.

— Мадж! Върни се! — извиках аз.

Жената на витрината помръдна. Зави сирена и отвсякъде изскочиха войници, за да уловят тялото, в което беше Мадж.

Центърът се оказа капан за амфибии!

Тялото на Мадж не бе в състояние да окаже съпротива и завързаха глезените му един за друг, така че не беше в състояние да направи няколкото крачки, които бяха нужни, за да излезе от него отново.

Войниците я откараха триумфално, като военнопленничка. Аз влязох в другото свободно тяло — на надутия маршал, за да се опитам да й помогна. Оказа се безнадеждно, защото маршалът също бе капан. Завързаха глезените му и ме подкараха след Мадж.

Нахаканият млад майор, който командваше войниците, затанцува върху банкета на пътя — толкова горд беше, че е първият човек, заловил амфибия. Това наистина бе постижение от гледна точка на врага. Воюваха с нас от много години, бяха похарчили Бог знае колко долари, но нашето залавяне беше първото нещо, което накара амфибиите да им обърнат внимание.

Когато стигнахме в града, видяхме хората да се показват през прозорците и да развяват знаменца, да приветстват войниците, да съскат срещу Мадж и мен. Пред очите ни бяха онези, които не искаха да са амфибии, които смятаха, че е ужасно за който и да било да е амфибия — хора от всички раси, форми, размери и националности се бяха събрали в едно, за да воюват срещу амфибиите.

Оказа се, че Мадж и аз трябва да бъде съдени на голям процес. След като ни държаха цяла нощ в затвора, добре завързани, на сутринта ни вкараха в съдебната зала, където имаше телевизионни камери.

С Мадж изнемогвахме, защото отдавна — не помня откога — не бяхме прекарвали толкова много време в тяло. Точно когато се налагаше да мислим най-много — в затвора преди процеса, телата ни развиха болки от глад, а и не можехме да ги накараме да се чувстват комфортно на наровете, колкото и да се мъчехме. Освен това телата просто се нуждаят от осемчасовия си сън.

Обвинението срещу нас беше в най-тежкото престъпление, според книгите на врага — дезертьорство. Според тях, всички амфибии се бяха пребоядисали и бяха зарязали телата си, точно когато от тях най-много се искало да извършват храбри и важни неща в името на човечеството.

Не се надявахме, че ще ни оправдаят. Единствената причина изобщо да има процес, беше в това, че искаха да протръбят навсякъде защо те са толкова прави, а ние толкова грешим. Съдебната зала беше претъпкана с големите им клечки. Всички те изглеждаха ядосани, храбри и благородни.

— Господин амфибия — заговори обвинителят, — вие сте достатъчно възрастен, нали, за да помните времето, когато всички хора трябваше да живеят в телата си, да се работят и да се борят за нещата, в които вярват?

— Помня, когато всички тела се биеха, без никой да знае защо или пък как да прекрати всичко това — отвърнах учтиво. — Единственото, в което всеки вярваше, мисля, беше, че не обича да се бие.

— Какво ще кажете за един войник, който напуска боя пред лицето на вражеския огън? — поиска да знае той.

— Бих казал, че е умрял от страх.

— И спомага да се загуби битката, нали?

— О, разбира се. — Тук не можеше да има никакъв спор.

— А нима амфибиите не направиха същото? Нима не напуснаха човешката раса, пред лицето на битката с живота?

— Повечето от нас все още са живи, ако това имате предвид.

* * *

Беше вярно. Ние не бяхме избегнали смъртта и не бяхме сигурни, че искаме това, но бяхме удължили живота си удивително в сравнение с онова, което може да се очаква, ако си в тяло.

— Избягахте от вашите отговорности! — извика той.

— Както вие бихте избягали от горяща къща, сър.

— И оставихте всички останали да се борят сами!

— Те по всяко време могат да минат през вратата, през която минахме и ние. Вие също. Просто трябва да определите какво искате вие и какво иска тялото ви, да се съсредоточите върху…

Съдията заблъска с чука си и ми се стори, че ще го счупи. Те отдавна бяха унищожили всички екземпляри от книгата на Кьонигсвасер, а сега се появявах аз и започвах да изнасям лекция как да напуснат тялото си пред цялата телевизионна аудитория.

— Ако оставим вас, амфибиите, да правите каквото си искате безнаказано, всички ще побегнат от отговорностите си, ще оставят живота и прогреса, такива, каквито ги познаваме, да изчезнат напълно! — каза обвинителят.

— Ами, разбира се — отговорих аз. — Това е целта.

— И хората повече няма да работят за нещата, в които вярват?

— В старо време имах един приятел, който в продължение на седемнайсет години дупчи дупки в някакви ламаринени триъгълничета и до самия край не разбра за какво точно служат те. Един друг произвеждаше стафиди за някаква стъкларска фирма и тези стафиди не бяха предназначени за ядене. Той също никога не разбра защо фирмата ги купува. Гади ми се от подобни неща — сега, след като съм в тяло, разбира се. От онова, с което някога си изкарвах прехраната, ми се гади още повече.

— Тогава презирате човешките същества и всичко, което те правят — отбеляза той.

— Харесвам ги — отговорих аз. — Дори повече отпреди. Просто смятам, че е невероятно срамно да трябва да се грижат за телата си. Станете амфибии и ще видите колко щастливи могат да са хората, ако не се налага да мислят откъде ще се вземе следващото ядене на телата им, как да ги предпазят от замръзване през зимата или какво ще се случи с тях самите, след като телата им се износят.

— А това, господине, означава край на амбициите, край на величието!

— О, не мога да кажа. И при нас има някои доста велики хора. Те са велики независимо дали са в тела или не. Важното е да няма страх. — Погледнах право в обектива на най-близката телевизионна камера. — А това е най-чудесното нещо, което се е случило с хората.

Чукът на съдията отново се стовари върху масата, а големите клечки започнаха да крещят срещу мен. Телевизионните оператори изключиха камерите и всички зрители, освен големците, бяха изгонени. Знаех, че съм казал нещо съществено. Отсега нататък всички щяха да приемат с телевизорите си само изпълнения на орган.

След като суматохата утихна, съдията обяви, че процесът е приключил и че аз и Мадж сме виновни в дезертьорство.

Каквото и да направех, не би могло да влоши положението ни повече, така че реших да говоря.

— Сега ви разбирам вас, жалките риби — извиках. — Просто не можете да живеете, без да се страхувате! Това е единственото, което умеете — със страх да принуждавате себе си и другите да направят вдно или друго. Това е единственото ви забавление — да гледате как хората подскачат от страх при мисълта какво можете да направите с телата им или какво можете да вземете от телата им.

— Незачитане на съда! — извика съдията.

— Единственият начин да плашите хората е да ги заставите да стоят в телата си — продължих аз.

Войниците ни грабнаха с Мадж и започнаха да ни влачат навън от залата.

— Това означава война! — изкрещях аз.

Изведнъж всичко замря и се възцари тишина.

— Ние вече сме във война — промърмори един генерал едва чуто.

— Ние не сме — отговорих аз, — но ще бъдем, ако не ни развържете още в този момент. — В тялото на маршала изглеждах свиреп и впечатляващ.

— Вие нямате никакви оръжия — обади се съдията. — Нито пък ноу-хау. Извън телата, амфибиите са нищо.

— Ако не ни освободите, докато преброя до десет — казах му аз, — амфибиите ще влязат в телата на цялата ви пасмина, ще ви подберат и ще скочат в първата пропаст! Вие сте обкръжени! — Разбира се, това бяха глупости. — Двама души не могат да заемат едно тяло едновременно, но врагът нямаше как да го знае. Едно! Две! Три!

Генералът преглътна, пребледня и махна вяло с ръка.

— Освободете ги — нареди той, едва чуто.

Войниците, също ужасени, се подчиниха с радост. Мадж и аз бяхме свободни.

Направих няколко крачки, насочих духа си в друга посока и красивият маршал, заедно с всички медали се строполи с дрънкане на пода. Дадох си сметка, че Мадж не е с мен. Все още беше в тялото на блондинката с маникюра и меднокафявата кожа.

— И още нещо — каза тя на присъстващите, — за да ни възмездите за неприятностите, които ни създадохте, искам да ми изпратите това тяло в Ню Йорк в добро състояние не по-късно от другия понеделник.

— Да, госпожо — кимна съдията.

Когато се прибрахме, парадът на пионерите тъкмо свършваше и всички се тълпяха пред складовия център, за да се отърват от телата си. Ръководителят на парада вече го бе направил, така че дойде при мен и ми се извини за постъпката си.

— Стига, Хърб — отвърнах аз, — не е нужно да ми се извиняваш. Онова не беше ти. Намираше се на парад в тяло.

Това е най-хубавото на амфибиите след факта, че не се страхуват — хората им прощават всички глупости, които са свършили, докато са били в тяло.

О, има и недостатъци, както при всичко останало. Все още се налага от време на време да работим, за да поддържаме складовите центрове и да набавяме храна за поддръжка на общите тела. Но това е несъществен недостатък, а всичките съществени, за които съм чувал, не са истински, а само отразяват стария начин на мислене на хората, които не могат да престанат да се безпокоят за нещата, за които са се безпокояли, преди да станат амфибии.

Както вече казах, старите никога няма да свикнат с това. Час по час се улавям, че мисля какво става с обществените тоалетни, които бяха моят бизнес и които изграждах в продължение на трийсет години.

Младите не страдат от подобни махмурлуци от миналото. Те дори не се интересуват какво ще стане със складовите центрове чак толкова, колкото старците.

Предполагам, че това ще е следващата крачка в еволюцията — да се освободим като онези първи амфибии, изпълзели от калта на слънчева светлина, които никога повече не са се върнали във водата.

Момчето, с което никой не можеше да се справи

Беше седем и половина сутринта. Ръмжащи, дрънкащи кални машини гризяха хълма, а камионите отнасяха парчетата. Чиниите по рафтовете в ресторанта подрънкваха. Масите скърцаха, а един много мил дебел мъж, чиято глава бе пълна с музика, се вглеждаше във вибриращите жълтъци на яйцата в чинията си. Жена му бе отишла при роднините си извън града. Той беше сам.

Милият дебел човек беше Джордж М. Хелмхолц, ръководител на музикалния кабинет в средното училище „Линкълн“ и диригент на училищния оркестър. Животът се бе отнесъл добре с него. Всяка година сънуваше един и същи голям сън. Искаше да ръководи най-добрият оркестър на земята. И всяка година мечтата му се сбъдваше.

Сбъдваше се, защото Хелмхолц бе сигурен, че човек не може да има по-добра мечта от неговата. Изправени срещу непоколебимата му увереност, членовете на всякакви клубове плащаха за униформи на музикантите два пъти по-скъпи от най-добрите си костюми, училищните администратори му позволяваха да орязва бюджета за скъпи реквизити, а децата свиреха за него със сърцата си. Когато нямаха талант, той ги оставяше да карат само на кураж.

Всичко в живота на Хелмхолц беше чудесно, с изключение на финансите му. Беше толкова погълнат от голямата си мечта, че приличаше на дете на пазара. Преди десет години той продаде хълма за ресторанта на Бен Куин, собственика на заведението, за хиляда долара. Сега ставаше ясно, дори и на Хелмхолц, че Хелмхолц е бил изигран.

Куин седеше при диригента в едно сепаре. Беше ерген, дребен, мургав, безрадостен човек. Не се чувстваше добре — не можеше да спи, не можеше да престане да работи, не можеше да се усмихва топло. Имаше само две настроения — едното подозрително, придружено от самосъжаление, а другото арогантно, придружено от склонност към самохвалство. Първото се провяваше, когато губеше пари. Второто — когато печелеше.

Когато седна при Хелмхолц, Куин беше в арогантното си настроение. Смучеше със подсвиркване една клечка за зъби и говореше за въображение — неговото собствено.

— Чудя се колко ли очи са видели хълма преди мен? — каза той. — Хиляди и хиляди. Обзалагам се. Но никой не видя това, което видях аз. Колко очи?

— Най-малкото, моите — обади се Хелмхолц. Преди това хълмът за него означаваше изкачване до задъхване, безплатни къпини, данъци и място за пикници на оркестъра.

— Ти наследи хълма от твоя старец и за теб той не беше нищо, освен тежест. И реши да ми я прехвърлиш на мен.

— Не съм ти прехвърлял никаква тежест — възропта Хелмхолц. — И, Бог ми е свидетел, цената беше повече от скромна.

— Казваш го сега — отвърна Куин подигравателно. — Сега, Хелмхолц. Когато видя, че търговският район ще се разраства. Сега видя това, което аз видях отдавна.

— Да — кимна Хелмхолц. — Твърде късно, твърде късно. — Той се огледа наоколо, за да потърси някакво разнообразие и видя едно петнайсетгодишно момче, което приближаваше към него, като бършеше с парцал пода между сепаретата.

Момчето беше дребно, но със здрави, възлести мускули, които издуваха врата и ръцете му. Детските черти все още личаха по лицето му, но когато спря, за да си почине, пръстите му докоснаха наченките на бакенбарди и мустак с надежда. Трудеше се като робот, на тласъци, без да мисли, но полагаше усилия да не опръска с пяна черните си ботуши.

— И какво направих, когато взех хълма? — продължи Куин. — Започнах да го изравнявам и все едно че отпуших бент. Изведнъж на всички им се прииска да имат магазин там, където е бил хълмът.

— Хъм — каза Хелмхолц и се усмихна дружелюбно на момчето. То го изгледа, без да покаже с нещо, че го познава.

— Всички ние имаме по нещо — продължаваше Куин. — Ти имаш музиката. Аз имам въображение. — И той се усмихна, защото и на двамата бе напълно ясно, къде са парите. — Да мислиш на едро, да мечтаеш на едро… Ето това е въображение. Да държиш очите си по-широко отворени, отколкото всеки друг.

— Това момче… — обади се Хелмхолц. — Виждал съм го в училището, но не знам как се казва.

Куин се засмя намръщено.

— Били Хлапака? Рудолф Валентино? Флаш Гордън? — нарече той момчето. — Ей, Джим! Ела тук за малко.

Хелмхолц с ужас забеляза, че очите на Джим са безизразни като миди.

— Това е хлапето на шурея ми от друг брак. Преди да се ожени за сестра ми — обясни Куин. — Името му е Джим Донини. Идва от южния край на Чикаго и е много закоравял.

Ръцете на Джим Донини се присвиха около дръжката.

— Как я караш? — заговори го Хелмхолц.

— Здрасти — поздрави Джими намусено.

— Сега живее с мен — обясни Куин. — Мое хлапе е.

— Искаш ли да те закарам до училище, Джим?

— Аха, иска — обади се Куин. — Виж какво можеш да направиш с него. С мен не иска да разговаря. — Той се обърна към Джим. — Хайде, хлапе, върви да се измиеш и да се обръснеш.

Джим се отдалечи подобно на робот.

— Къде са родителите му? — попита Хелмхолц.

— Майка му е умряла. Старецът му се ожени за сестра ми, заряза я и й го остави. След това съдът не хареса както го гледа тя и известно време го държа в разни домове за сираци. Накрая решиха да го махнат от Чикаго и ми го натресоха на мен. — Куин поклати глас. — Смешно нещо е животът, Хелмхолц.

— Понякога не е много смешно — отбеляза Хелмхолц и бутна яйцата настрана.

— Като че ли е от някаква друга раса — продължи Куин с учудване. — Изобщо не прилича на тукашните хлапета. С тези ботуши и черното яке… А и не ще да приказва. Не дружи с другите деца, не учи. Не съм сигурен дори дали знае да чете и пише както трябва.

— Обича ли да слуша музика? Или да рисува? Или животните? Колекционира ли нещо?

— Знаеш ли какво обича? Обича да лъска си ботушите… Да се усамотява и да си лъска ботушите. Чувства се в рая, когато може да остане сам, да пръсне по пода списания с комикси, да си лъска ботушите и да гледа телевизия. — Куин се усмихна тъжно. — Имаше и колекция… Взех му я и я изхвърлих в реката.

— Изхвърли я в реката? — учуди се Хелмхолц.

— Аха — отвърна Куин. — Осем ножа… Острието на някои от тях беше колкото ръката ти.

Хелмхолц пребледня.

— О… — По гърба му преминаха тръпки. — Това е нов проблем за нашето училище. Не знам какво да мисля… — Той събра на купчинка разпиляната върху масата сол, точно както му се искаше да събере мислите си. — В това има нещо болно, нали? Така ми се струва.

— Болно? — Куин удари с ръка по масата. — Болно не, ами не знам какво! И доктор Куин ще му даде нужното лекарство, за да оздравее.

— Какво е то? — попита Хелмхолц.

— Повече няма да разговарям с горкото болно момче — отговори Куин мрачно. — Достатъчно приказки е слушал в съда за малолетни и от социалните работници. Отсега нататък ще го третирам като нехранимайко. Ще го гоня, докато се оправи и тръгне в правия път. Ако не, ще влезе в дранголника за цял живот. Или едното, или другото.

— Разбирам — кимна Хелмхолц.

— Обичаш ли да слушаш музика? — попита Хелмхолц Джим весело, докато отиваха към училището с колата му.

Джим не отговори. Поглаждаше мустака и бакенбардите си, които не бе обръснал.

— Понякога не барабаниш ли с пръсти? Не тактуваш ли с крак? — продължи Хелмхолц. Беше забелязал, че ботушите на Джим бяха украсени с вериги, чието единствено предназначение бе да дрънкат, като ходи.

Джим въздъхна отегчено.

— Не си ли тананикаш? Тези неща са като ключове за един съвършено нов свят… удивително красив.

Джим изпръхтя с устни.

— Ето! — възкликна Хелмхолц. — Току-що илюстрира основният принцип на басовите духови инструменти. Величественият звук на всички тях се произвежда горе-долу така.

Джим се размърда и старите пружини на седалката проскърцаха. Хелмхолц прие това за проява на интерес и се обърна към момчето, за да му се усмихне приятелски. Но Джим се бе надигнал, за да извади цигара от вътрешния джоб на впитото си кожено яке.

Хелмхолц бе твърде объркан, за да реагира веднага. Едва към края на пътуването, когато вкара колата в учителския паркинг, намисли какво да каже.

— Понякога се чувствам толкова самотен и отвратен — каза той, — че не знам как издържам. Иска ми се да направя какви ли не безумия ей така, заради самите безумия… Дори и да са лоши за мен.

Джим издуха кръгче дим.

— И тогава — Хелмхолц щракна с пръсти и изсвири с клаксона, — и тогава си спомням, че има поне едно ъгълче от вселената, което мога да направя такова, каквото искам! Мога да отида там и да му се наслаждавам, докато отново не се почувствам чисто нов щастлив.

— Не си ли щастлив? — каза Джим и се прозина.

— Щастлив съм, всъщност. Моето ъгълче от вселената се намира във въздуха около оркестъра ми. Мога да го запълня с музика. Господин Бийлър, учителят по зоология, има своите пеперуди. Господин Тротман, физикът, има своето махало и камертоните. Най-голямата задача на нас, учителите, е да направим така, че всеки да има такова ъгълче от вселената. Аз…

Вратата на колата се отвори и след това се затръшна. Джим излезе. Хелмхолц угаси цигарата му с пета и я зарови в чакъла на паркинга.

Първият му час сутринта беше с оркестър „С“. В него участваха начинаещите, които надуваха инструментите, доколкото могат и гледаха напред по дългия път към оркестър „В“, оркестър „А“ и най-накрая оркестъра на училище „Линкълн“ — най-добрия оркестър в целия свят.

Хелмхолц се качи на подиума и вдигна диригентската палка.

— Вие сте по-добри, отколкото си мислите — каза той. — Едно, две, три, и… — И палката полетя надолу.

Оркестър „С“ се отправи по пътя към красотата. Отправи се като повредена парна машина — със запушени клапани, с задръстени тръби, със скъсани уплътнения и несмазани лагери.

В края на часа Хелмхолц продължаваше да се усмихва, защото в ума си бе чул музиката такава, каквато щеше да бъде някой ден. Гърлото му беше пресъхнало, защото през цялото време пееше заедно с оркестъра. Излезе в коридора, за да пие вода от чешмата.

Докато пиеше, чу дрънкане на вериги. Вдигна поглед към Джим Донини. Между класните стаи течеха реки от ученици, образуваха се водовъртежи от приятели, пак продължаваха нататък. Джим беше сам. Той спря, не за да поздрави някого, а за да си лъсне ботуша в крачола на панталона. Приличаше на шпионин от някоя мелодрама — не поспускаше нищо, не харесваше нищо, очакваше деня, в който всичко ще се обърне надолу с главата.

— Здрасти, Джим — поздрави го Хелмхолц. — Тъкмо си мислех за теб. Тук имаме най-различни клубове и спортни отбори, които се събират след училище. Това е най-добрият начин да се запознаеш с другите.

Джим го измери внимателно с очи.

— А може би не искам да се запознавам с другите — каза той. — Това мина ли ти през ум? — Той стовари ботуша си силно на пода, за да издрънчат веригите и се отдалечи.

Когато Хелмхолц се качи на подиума, за да проведе репетицията с оркестър „В“, го очакваше бележка, с която го викаха на извънредно съвещание на учителите.

Съвещанието беше за вандализма.

Някой бе влязъл през нощта и бе опустошил кабинета на господин Крейн, учителя по английска литература. Съкровищата на горкия човек — книги, дипломи, снимки на Англия, първите страници на единайсет романа — бяха разкъсани, смачкани, напоени с мастило.

Хелмхолц почувства, че му призлява. Не можеше да повярва на очите си. Не можеше да се застави да мисли за това. То му се струваше нереално до късно през нощта, когато му се присъни сън. В съня си Хелмхолц видя едно момче със зъби на баракуда, с нокти като рибарски куки. Чудовището се прекачи през един прозорец в училището и скочи на пода в кабинета по музика. Разкъса на парчета най-големия барабан в целия щат. Хелмхолц се събуди с вик. Нямаше какво да направи, освен да се облече и да отиде в училището.

В два часа сутринта учителят по музика погали барабаните в кабинета си, пред очите на нощния пазач. Бутна количката на големия барабан назад-напред, убеди се, че всичко е наред. Нощният пазач отиде да прави обиколките си.

Съкровищата на оркестъра бяха невредими. Със задоволството на скъперник, който брои парите си, Хелмхолц погали всички останали инструменти, един по един. След това започна да лъска саксофоните. Представяше си могъщият им звук, блясъкът им на слънцето, химна и знамето на училище „Линкълн“, развят най-отпред.

— Трум-ту-тум, трум-ту-тум, ти-ри-ри-ри-ра — запя Хелмхолц щастлив.

Докато избираше следващата мелодия за въображаемия си оркестър, чу лек шум в химическата лаборатория, която беше в съседство. Промъкна се тихо в коридора, отвори рязко вратата и запали лампата. Джим Донини държеше по една бутилка с киселина във всяка ръка. Заливаше с тях периодичната таблица на елементите, покритата с формули черна дъска, бюста на Лавоазие. Гледката бе най-отвратителното нещо, което Хелмхолц би могъл да си представи.

Джим му се усмихна тънко, с дързост.

— Махай се! — каза му Хелмхолц.

— Какво ще направиш? — попита момчето.

— Ще изчистя. Ще спася, каквото мога — отговори учителят по музика зашеметен. Взе топка памук от кошчето за боклук и започна да бърше киселината.

— Ще повикаш ли ченгетата? — попита Джим.

— Н-не знам — отвърна Хелмхолц. — Не мога да мисля. Ако те бях хванал да унищожаваш бас барабана, мисля, че щях да те убия с един удар… Но не съм в състояние да си обясня по интелигентен начин какво си… какво правиш.

— Време е това място да се изправи на нокти — каза Джим.

— Така ли? — попита Хелмхолц. — Сигурно е така, щом един от нашите ученици иска да го унищожи.

— Какво добро има тук?

— Предполагам, че не много. Това просто е най-доброто, което са успели да създадат хората. — Беше безпомощен. Говореше сам на себе си. Знаеше доста начини да накара момчетата да се държат като мъже. Основаваха се на момчешките страхове, мечти и любов. Но този тук нямаше нито страх, нито мечти, нито любов.

— Ако унищожиш всички училища — продължи Хелмхолц, — няма да ни остане никаква надежда.

— Каква надежда? — попита Джим.

— Надеждата, че всички ще са щастливи за това, че живеят. Дори и ти.

— Това е смешно — отбеляза Джим. — Тази дупка ми създава само неприятности. Кажи ми какво смяташ да направиш.

— Трябва да направя нещо, нали? — попита Хелмхолц.

— Все ми е едно — каза Джим.

— Знам, знам.

Хелмхолц вкара Джим в малката си стаичка до залата за репетиции. Набра домашния номер на директора на училището и зачака звънеца да вдигне възрастния човек от леглото.

Джим почисти ботушите си с някакъв парцал.

Хелмхолц неочаквано остави слушалката на мястото й, преди директорът да се обади.

— Интересува ли те изобщо нещо, освен да чупиш, блъскаш, късаш и унищожаваш? — извика учителят. — Нещо! Каквото и да е, освен тези ботуши?

— Хайде — отвърна Джим. — Обаждай се на когото ще се обаждаш.

Хелмхолц отключи един шкаф и извади отвътре тромпет.

— Ето! — извика той, запъхтян от емоции, — това е моето съкровище! Това е най-скъпото, което имам. Давам ти го да го смачкаш! Няма да те спра. Ще имаш допълнителното удоволствие да наблюдаваш как сърцето ми се къса, докато го правиш.

Джим го изгледа учудено. Той остави тромпета.

— Хайде! — продължи Хелмхолц. — След като светът се е отнесъл с теб толкова лошо, заслужава да смачкаш този тромпет!

— Аз… — започна Джим, но не довърши. Хелмхолц го улови за колана, подложи му крак отзад и го свали на земята.

Свали му ботушите и ги захвърли в ъгъла.

— Хайде! — извика учителят свирепо. Той изправи момчето на крака и отново мушна инструмента в ръцете му.

Джим Донини сега беше бос. Чорапите бяха останали в ботушите му. Погледна надолу Краката, които преди малко приличаха на черни топузи, сега бяха като пилешки крилца — кокалести и синкави, не съвсем чисти.

Момчето потрепери, после се разтресе. При всяка тръпка нещо в него сякаш се освобождаваше, докато накрая не остана момче. Никакво момче. Джим отпусна глава, сякаш очакваше единствено смъртта.

Хелмхолц се изпълни със съжаление. Прегърна Джим.

— Слушай, Джим, чуй ме!

Джим престана да трепери.

— Знаеш ли какво е това? Този тромпет? Знаеш ли какъв е той?

Джим само въздъхна.

— Принадлежал е на Джон Филип Соуса — каза Хелмхолц. Той разтърси леко момчето, мъчейки се да го върне към живота. — Ще го разменя с теб, Джим… Срещу ботушите ти. Твой е. Тромпетът на Джон Филип Соуса е твой! Струва стотици долари, Джим! Хиляди!

Джим отпусна глава на гърдите му.

— По-ценен е от ботушите, Джим. Можеш да се научиш да свириш. Ти не си господин никой, Джим! Ти си момчето с тромпета на Джон Филип Соуса!

Хелмхолц пусна внимателно Джим, сигурен, че момчето ще падне. Не падна. Остана сам. Тромпетът все още беше в ръцете му.

— Ще те заведа у дома, Джим. Бъди добро момче и няма да кажа на никого за тази вечер. Лъскай тромпета си и се научи да бъдеш добро момче.

— Мога ли да си взема ботушите — попита Джим глухо.

— Не — отговори Хелмхолц. — Те не са добри за теб.

Откара Джим у дома. Отвори прозорците на колата и студеният въздух сякаш освежи момчето. Остави го пред ресторанта на Куин. Чу как босите му крака шляпат по тротоара на тихата улица. Качи се през прозореца на стаята си зад кухнята. И всичко отново замря.

На следващата сутрин ръмжащите, дрънкащи кални машини продължиха да превръщат видението на Бърт Куин в реалност. Изравняваха мястото зад ресторанта, където беше хълма. Трябваше да стане като маса за билярд.

Хелмхолц отново седна в сепарето. Куин дойде пак. Джим пак бършеше пода. Беше свел глава, отказваше да погледне учителя. И не обръщаше внимание, ако от кофата плиснеше пяна и залееше върховете на тесните му кафяви половинки.

— Закусваш при мен два дни под ред? — учуди се Куин. — Да не би у вас да се е случило нещо?

— Жена ми още не се е върнала.

— Когато котката я няма… — каза Куин и намигна.

— Когато котката я няма — отвърна Хелмхолц, — мишката се чувства самотна.

— Затова ли снощи стана в два часа, Хелмхолц? — попита Куин и се наведе напред. — От самота? — Той кимна към Джим. — Хлапе, донеси тръбата на господин Хелмхолц.

Джим вдигна глава и Хелмхолц видя, че очите му отново са като миди. Отиде, за да донесе тромпета.

Сега Куин показа, че е възбуден и ядосан.

— Вземаш му ботушите и му даваш тромпет, и очакваш, че няма да проявя любопитство? Смяташе, че няма да задавам въпроси? Мислеше, че няма да разбера, че си го хванал да троши кабинета по химия? От теб не става мошеник, Хелмхолц! Би оставил диригентската си палка, нотите и шофьорската си книжка на местопрестъплението!

— Не съм искал да крия нищо — отвърна учителят. — Просто правя това, което правя. Щях да ти кажа.

Краката на Куин танцуваха и обувките му скърцаха като мишки.

— Така ли? Е, аз също имам новини за теб.

— Какви? — попита Хелмхолц притеснено.

— Повече няма да се разправям с Джим. Снощи беше краят. Ще го изпратя там, откъдето дойде.

— Отново в домовете за сираци? — попита Хелмхолц едва чуто.

— Специалистите да правят с него, каквото намерят за добре.

Куин се облегна назад, издиша шумно и се отпусна облекчено.

— Не можеш да го направиш — каза Хелмхолц.

— Мога.

— Това ще е краят за него. Няма да го понесе, ако го изхвърлят по този начин още веднъж.

— Той не чувства нищо — каза Куин. — Не мога да му помогна. Не мога и да му навредя. Никой не може. У него няма никакъв нерв!

— Той е кълбо болезнена плът — възрази Хелмхолц.

Кълбото болезнена плът се върна с тромпета и го остави на масата пред учителя с безразличие.

Хелмхолц се насили да се усмихне.

— Той е твой, Джим. Дадох ти го.

— Вземи си го, докато все още можеш, Хелмхолц — подкани го Куин. — На него не му трябва. Най-много да го размени за някой нож или пакет цигари.

— Той все още не знае какво е това. Трябва му малко време, за да разбере.

— Хубав ли е?

— Дали е хубав? — попита Хелмхолц, без да вярва на ушите си. — Дали е хубав?! — Не можеше да допусне, че някой може да погледне инструмента и блясъкът му да не го стопли и заслепи. — Дали е добър? — продължаваше да мърмори той. — Принадлежал е на Джон Филип Соуса!

Куин премигна глуповато.

— Кой?

Ръцете на Хелмхолц затрептяха върху масата като криле на ранена птица.

— Кой е Джон Филип Соуса? — успя да повтори той. Не му достигнаха думи. Темата бе твърде обширна, за да може да я покрие един уморен човек. Ранената птица издъхна и остана неподвижна.

След дълго мълчание Хелмхолц взе тромпета. Целуна мундщука и потъна в опиянението на брилянтна каденца. Някъде в звуците на тромпета видя лицето на Джим Донини, сякаш се носеше във въздуха — напълно сляп и глух. Сега Хелмхолц разбра безполезността на хората и техните съкровища. Мислеше, че неговото най-ценно съкровище би могло да купи душа на Джим. Тромпетът беше безполезен.

Хелмхолц решително удари инструмента в ръба на масата. Той се огъна. Подаде го на Куин.

— Ти го смачка! — възкликна Куин изумен. — Защо го направи!? Какво доказваш с това?

— Н-не знам — отвърна Хелмхолц. Ужасяващо сквернословие забушува в него, като предупредителния тътен на вулкан. И след миг изригна, бе неспособен да го задържи:

— Проклетият живот е абсолютно безполезен!

Лицето му се сгърчи, мъчеше се да потисне сълзите и срама.

Хелмхолц — планината, която крачеше като човек, беше готов да рухне. Очите на Джим Донини се изпълниха с жалост и тревога. Оживяха. Станаха човешки. Учителят по музика разбра. Куин погледна Джим и за първи път на старото му, безрадостно лице затрептя надежда.

Две седмици след това в училището „Линкълн“ започна новият учебен срок. Членовете на оркестър „С“ очакваха диригента в залата за репетиции. Очакваха съдбата си на музиканти.

Хелмхолц се качи на подиума и почука с палката.

— „Гласовете на пролетта“ — каза той. — Чухте ли всички? „Гласовете на пролетта“.

Музикантите заразгръщаха нотите и ги поставиха на стативите. В тишината, която последва, Хелмхолц хвърли поглед на Джим Донини, който седеше на последния ред при най-лошите тромпетисти на най-лошия оркестър на училището.

Тромпетът му, тромпетът на Джон Филип Соуса, беше поправен.

— Мислете за това така — каза Хелмхолц — нашата цел е да направим света по-красив, отколкото е бил, когато сме се появили в него. Това може да бъде направено. Вие можете да го направите.

Джим Донини нададе лек вик на отчаяние. Не беше предназначен за ушите на околните, но всички го чуха отчетливо.

— Как? — попита той.

— Обичайте себе си — отвърна Хелмхолц. — И накарайте музикалния си инструмент да пее за това. Едно, две, три, и…

И палката полетя надолу.

Пилотирани ракети

Аз, Михаил Иванков, зидар от село Илба в Украинската Съветска Социалистическа република, поздравявам Вас, Чарлс Ашлънд, търговец на петролни продукти от Тайтъсвил, Флорида, Съединени американски щати и Ви съчувствам. Стискам Ви ръката.

Първият истински космически човек беше синът ми, майор Степан Иванков. Вторият беше Вашият син, капитан Браян Ашлънд. Те ще бъдат забравени, само ако човечеството престане да гледа към небето. Те са като Луната и планетите, като Слънцето и звездите.

Аз не говоря английски. Изричам тези думи на руски от цялото си сърце, а моят оцелял син, Алексей, ги превежда на английски. Той учи английски и немски в училище. Повече му харесва английския. Обича вашия Джек Лондон, О’Хенри и Марк Твен. Алексей е на седемнайсет. Ще стане учен като брат си Степан.

Иска да Ви кажа, че ще се занимава с наука в името на мира, а не в името на войната. Освен това иска да Ви кажа, че не ненавижда паметта на сина Ви. Дава си сметка, че той е направил това, което направи, по заповед. Алексей говори много и иска да напише това писмо сам. Според него един мъж на четирийсет и девет години е вече много стар, а един старец, който не умее нищо, освен да реди камъни един върху друг, не е в състояние да каже, каквото трябва за младите мъже, които умират в космоса.

Ако желае, нека да напише свое писмо за смъртта на Степан и Вашия син. Това е моето писмо и ще помоля Аксиния, вдовицата на Степан, да ми го прочете, за да съм сигурен, че Алексей е предал точно това, което искам да кажа. Аксиния също знае английски много добре. Тя е детска лекарка. Красива е. Работи много, за да може поне понякога да забрави мъката си по Степан.

Ще Ви разкажа нещо смешно, господин Ашланд. Когато втората миниатюрна луна на СССР излетя с куче на борда, ние си шепнехме, че това всъщност не е куче, а Прохор Иванов, управител на мандра, арестуван два дни преди това. Това, разбира се, беше само шега, но тя ме накара да се замисля какво ужасно наказание би било да се изпрати там, горе човешко същество. Не преставах да мисля. Сънувах го нощем, сънувах, че наказват мен.

Бих попитал сина си, Степан, за живота в космоса, но той беше далече, на Каспийско море. Попитах по-малкия си син, Алексей, и той се разсмя на страховете ми от космоса. Обясни ми, че човек можел да се чувства доста комфортно там, горе. Каза ми още, че скоро в небето ще бъдат изпратени множество млади мъже. Първи щели да пътуват в миниатюрните лунички. След това щели да кацнат на самата Луна. След това щели да отидат и на други планети. Смя ми се, защото само един старец може да се безпокои за такива елементарни пътешествия.

Алексей ми каза, че единственото неудобство била липсата на гравитация. Това ми се стори сериозна липса. Както ми обясни синът ми, хората щели да пият вода от бебешки биберони, трябвало да свикнат с чувството, че непрекъснато падат и да се научат да контролират движенията си, тъй като гравитацията нямало да им предоставя обичайната опора. Това беше всичко. Алексей не смяташе, че подобни неща заслужават безпокойство. Очакваше скоро полет до Марс.

Олга, жена ми, също ми се присмя, защото съм бил твърде стар, за да разбера великата нова Космическа ера. „Две руски луни светят над главите ни — каза тя, — а моят съпруг е единственият човек на земята, който не вярва.“

Но аз продължих да сънувам лоши сънища за космоса, а сега разполагам с нужната информация, за да могат тези сънища да станат научен факт. Сънувах биберони и падане, падане, падане, сънувах странните движения на крайниците си. Може би сънищата ми са били свръхестествени. Може би нещо се опитваше да ме предупреди, че Степан съвсем скоро ще страда в космоса така, както аз страдах в сънищата си. Може би нещо се опитваше да ме предупреди, че Степан ще бъде убит в космоса.

Алексей изпитва голямо неудобство, че пиша такива неща в писмо, което ще изпратя до Съединените американски щати. Според него Вие ще си помислите, че съм суеверен селянин. Така да бъде. Мисля, че учените от бъдещето ще се смеят на учените от настоящето. Ще се смеят, защото учените от настоящето са смятали множество съществени неща за суеверия. Нещата, които сънувах за сина си, се сбъднаха. Степан преживя ужасни страдания там, горе. След четвъртия ден в космоса, понякога плачеше като бебе. Аз плачех като бебе в сънищата си.

Не съм страхливец и не обичам комфорта повече, отколкото обичам подобряването на живота. През войната преживях големи страдания и зная, че за да има голяма радост, трябва да има големи страдания. Но когато се замислех за страданията на човека в космоса, не можех да си представя каква радост би била спечелена с тях. Това беше много преди Степан да излети с миниатюрната си луничка.

Отидох в библиотеката и прочетох за луната и планетите, за да разбера дали наистина е желателно да се отиде на тях. Не попитах Алексей, защото знаех какво ще ми каже — че там ще преживеем добри времена. За себе си открих, че Луната и другите планети не са подходящо място за хората или за какъвто и да било друг живот. Те са или прекалено горещи, или прекалено студени, или прекалено отровни.

У дома не споменах нищо за откритието си, защото се боях да не ми се присмиват отново. Търпеливо чаках да ни посети Степан. Той не би се присмял на въпросите ми. Би ми отговорил научно. Занимаваше се с ракети от години. Знаеше всичко за космоса, което можеше да се знае.

Най-накрая Степан дойде да ни види, заедно с красивата си жена. Беше дребен човек, но силен и мъдър. Беше много уморен. Очите му бяха хлътнали. Вече е знаел, че ще лети в космоса. Най-напред беше малката луничка с радиовръзка, после онази с кучето. След това трябваше да са онези с маймуните. След това трябваше да лети Степан. Той бе работил денонощно, за да конструира космическия си дом. Нямаше право да ми разкаже. Нямаше право да разкаже дори на жена си.

Господин Ашлънд, Вие бихте харесали сина ми. Всички го харесваха. Беше миролюбив. Не стана майор, задето е голям войн. Стана майор, защото разбираше от ракети. Мислеше. Често казваше, че би искал да е зидар, като мен. Според него един зидар би имал нужното време и спокойствие, за да мисли над нещата. Не му казах, че един зидар мисли за малко други неща, освен за камъни и мазилка.

Зададох му въпросите си за космоса и той не ми се присмя. Отговори ми много сериозно. Имаше причина за това. Каза ми защо сам той е готов да страда в космоса.

Каза ми, че съм прав. Човек щял много да страда в космоса, а Луната и планетите не били добри места. Някъде можело да има и по-добри, но човешкият живот нямало да е достатъчен, за да се стигне до тях.

— Тогава каква е тази велика нова Космическа ера, Степан? — попитах го аз.

— Дълго време това ще е ера само на миниатюрни лунички — отговори той. — Съвсем скоро ще кацнем на луната, но няма да можем да останем там повече от няколко часа.

— Тогава защо трябва да се ходи в космоса, след като има толкова малка полза от това?

— Там могат да се видят и научат много неща — отговори той. — Хората ще могат да погледнат другите светове, без между тях да има пелена въздух. Хората ще могат да погледнат и собствения си свят, да наблюдават промените на времето на земята, да открият истинските й размери. — Това ме изненада. Мислех, че размерите на земята са добре известни. — Човекът в космоса ще може да научи много за чудните дъждове от материя и енергия в космоса.

Това ми каза Степан. И много поетични и научни радости там, горе.

Бях удовлетворен. Степан ме бе накарал да почувствам неговата собствена огромна радост при мисълта за цялата красота и истина в космоса. Най-накрая, господин Ашлънд, разбрах защо би си струвало страданията. Когато отново сънувах космоса, щях да сънувам, че гледам отвисоко нашето прекрасно зелено кълбо, да сънувам, че гледам нагоре към други светове и че ги виждам по-ясно, от когато и да било друг път.

Господин Ашлънд, Степан работи и умря не за Съветския съюз, а за красотата и истината в космоса. Той не обичаше да говори за използването на космоса за война. Алексей обичаше да говори за такива неща — за това, колко славно ще се шпионира от миниатюрните лунички, за това, че ракетите ще се насочват към целите си от тях, за това, че цялата земя ще се контролира от ракети, изстрелвани от самата Луна. Алексей очакваше от Степан да споделя възбудата му от подобни по детински агресивни мисли.

Степан се усмихваше, но това бе само, защото обичаше брат си. Не се усмихваше заради войната или за нещата, които човекът би могъл да направи на врага си от миниатюрна луничка или от самата Луна. „Може да се наложи да използваме науката, Алексей — каза му Степан, — но ако наистина стане такава война, вече нищо няма да има значение. Нашият свят ще стане най-неподходящ за живот от всички други в Слънчевата система.“

След това Алексей никога повече не е говорил добри неща за войната.

Онази нощ Степан и жена му си тръгнаха късно. Той обеща да дойдат пак скоро, но никога повече не го видяхме жив.

Когато дойде новината, че Съветският съюз е изстрелял в космоса миниатюрна луничка с човек на борда, аз не знаех, че това е Степан. Не смеех да подозирам това. Нямах търпение да видя сина си отново, да го попитам какво е казал човекът, преди да излети, как е бил облечен, с какви удобства е разполагал. Казаха ни, че в осем часа вечерта ще можем да чуем гласа на човека от космоса по радиото.

Слушахме. Чухме го как говори. Беше Степан.

Степан говореше като силен човек. Като щастлив човек. Като горд, почтен и умен. Смяхме се до сълзи, господин Ашлънд. Танцувахме. Нашият Степан беше най-важният човек сред живите. Беше се издигнал над всички, сега гледаше надолу и ни казваше как изглежда светът. Гледаше нагоре и ни казваше как изглеждат другите светове.

Пошегува се с малката си къщичка на небето. Каза, че представлявала цилиндър, дълъг десет метра, четири метра в диаметър. Бил много уютен. Каза още, че имало малки прозорчета и телевизионна камера, телескоп, радар и всякакви други прибори. Каква радост беше да живееш във време, когато всичко това може да се случи! Каква радост беше да си баща на човека, който е очите, ушите и сърцето на света в космоса.

Каза, че щял да остане там месец. Започнахме да броим дните. Всяка вечер слушахме записите на нещата, които Степан бе казал през деня. Не научихме нищо за кървенето от носа му, за прилошаванията, за плача му. Чувахме само спокойните, смели неща, които е казал. И тогава, на десетата нощ, вече нямаше записи на Степан. В осем часа пускаха само музика. Нямаше никакви новини за Степан и ние знаехме, че е мъртъв.

Едва сега, година по-късно, научихме как е умрял синът ни и къде е тялото му. Когато свикнах с ужаса на всичко това, господин Ашлънд, казах си: "Така да бъде, нека майор Степан Иванков и капитан Брайън Ашлънд ни упрекват всеки път, щом вдигнем очи към небето, защото сме създали свят без доверие. Дано тези двама мъже поставят началото на доверието между народите. Нека те да отбележат края на времето, когато науката изпраща добрите, честни млади мъже на смърт.

Изпращам Ви снимка на семейството си, направена при последното посещение на Степан при нас. Степан е излязъл много добре. Водата зад нас е Черно море.

Михаил Иванков.

* * *

Скъпи господин Иванков,

Благодаря ви за писмото, в което говорите за сина си. Не го получих в пощенската си кутия. Публикуваха го всички вестници, след като господин Кошевой го прочете пред всички в Обединените нации. Така и не получих екземпляр лично за себе си. Предполагам, че господин Кошевой е забравил да го пусне в пощенската ми кутия. Няма нищо. Вероятно това е съвременният начин да се доставят писма с важно съдържание — като просто се предадат на журналистите. Казват, че писмото Ви до мен е най-същественото събитие в последно време, ако не се брои факта, че не влязохме във война заради това, което се случи между нашите синове.

Не знам руски и около мен няма никой, който знае, така че моля да ме извините, че пиша на английски. Алексей ще може да ви го прочете. Кажете му, че пише на английски много добре — по-добре от мен самия.

О, много хора биха могли да ми помогнат като експерти да напиша това писмо на перфектен руски или на перфектен английски, или на какъвто и да е друг език. Изглежда всички в тази страна са като Вашия син Алексей. Те всички знаят по-добре от мен какво точно трябва да Ви кажа. Казват, че имам шанс да вляза в историята, ако Ви отговоря, както трябва. Едно голямо нюйоркско списание ми предложи две хиляди долара за отговора ми до вас, а после се оказа, че дори не се налага да напиша този отговор. Хората от списанието вече го бяха написали, а от мен се искаше само да го подпиша. Не се безпокойте, не го направих.

Казвам Ви, господин Иванков, до гуша ми дойде от експерти. Ако питате мен, нашите момчета бяха убити от експертите. Вашите експерти правят нещо, нашите в отговор измислят някакъв фокус за милиард долара, Вашите отвръщат с още по-голям фокус и най-накрая се случи това, което се случи. Просто като групи деца, които разполагат с милиарди долари и милиарди рубли.

Все пак Вие сте щастлив, защото Ви е останал един син. На мен и Хейзъл — не. Брайън беше единственият ни син. След кръщението не го наричахме Брайън. Наричахме го Бъд. Имаме и една дъщеря. казва се Чарлийн. Работи в телефонната компания в Джаксънвил. Тя ни се обади, когато видя писмото Ви във вестника и тя е единственият експерт, в чието мнение относно това писмо се вслушах. Тя е истински експерт, предполагам, защото е близначка на Бъд. Бъд не беше женен, така че тя беше най-близо до него. Тя каза, че Вие сте постъпили много добре, като сте показали колко добросърдечен човек е бил Степан, че се е опитвал да постъпи правилно, като всеки друг. Каза ми още, че трябва да направя същото за Бъд. След това се разплака и ме помоли да Ви разкажа за Бъд и златната рибка. „Какъв е смисълът да пиша на човек от Русия за това?“ — попитах аз. Историята не доказва нищо. Тя е една от онези глупави истории, които семействата си разказват, когато се съберат по някакъв повод. Чарлийн настоя, че именно затова трябва да Ви я разкажа, защото ще Ви се стори хубава, но и глупава и ще Ви накара да се смеете и да ни харесвате повече.

Ето я. Когато Чарлийн и Бъд бяха осемгодишни, една вечер донесох у дома аквариум и две златни рибки. И за двамата имаше по една, само че беше невъзможно да се различат една от друга. Бяха съвършено еднакви. Една сутрин Бъд стана рано и завари едната от рибките да плува нагоре с корема, мъртва. Бъд веднага събуди Чарлийн и й каза: „Ставай, твоята рибка е умряла“. Това е историята, която Чарлийн искаше да Ви разкажа, господин Иванков.

Според мен е интересно, че сте зидар. Това е добра професия. Говорите, сякаш работите предимно с камъни. В Америка не са останали много хора, които наистина умеят да зидат с камък. Тук се използват най-вече бетон и тухли. Може би и при Вас е така. Не казвам, че Русия не е модерна. Зная, че е.

Бъд и аз вдигнахме сериозна постройка, когато правехме бензиностанцията тук. Отгоре има апартамент. Ако видите как изглежда задната стена, ще се разсмеете, защото си личи как сме се учили, докато сме напредвали. Постройката е здрава, няма съмнение, но изглежда ужасно. Едно нещо, обаче, не беше толкова смешно. Когато поставяхме касата на една врата на горния етаж, Бъд се подхлъзна от стълбата. Улови се за една остра скоба и скъса сухожилие. Уплаши се до смърт, че ръката му ще остане саката и ще го уволнят от военновъздушните сили. Наложи се да го оперират три пъти, преди всичко отново да бъде наред, а операциите бяха невероятно болезнени. Но Бъд беше готов да го оперират сто пъти, ако се наложеше, защото искаше да бъде само едно — летец.

Една от причините, поради които съжалявам, че Господин Кошевой не пусна писмото Ви в пощенската ми кутия, е снимката, която сте ми изпратили с него. Вестниците публикуваха и нея, но там не беше много ясна. Едно нещо, което не успях да преодолея лесно, беше водата зад вас. Някак си, когато мислим за Русия, не си представяме, че наоколо има вода. Това показва колко невежи сме. Хейзъл и аз живеем над бензиностанцията и също виждаме вода. Виждаме Атлантическия океан или една река, която се влива в него и която наричаме „Индианската река“. Освен това виждаме остров Мерит навътре и мястото, от което излетя ракетата на Бъд. Нарича се Кейп Канаверал. Предполагам, че знаете това. Не е тайна откъде излетя. Могат да запазят мястото в тайна, колкото и Емпайър Стейт Билдинг. Отвсякъде се стичат туристи, за да снимат.

Говореха, че бойната глава на ракетата е пълна с взривно вещество и че когато удари луната, ще наблюдаваме страхотна гледка. Ние с Хейзъл също мислехме, че това е истина. Когато ракетата излетя, очаквахме да видим голям взрив на Луната. Не знаехме, че в бойната глава е нашият Бъд. Дори не знаехме, че е във Флорида. Не е можел да ни се обади. Мислехме, че е във военновъздушната база „Отис“, Кейп Код. Оттам ни се обади за последен път. И тогава ракетата излетя пред очите ни, пред самия прозорец.

Казвате, че понякога сте суеверен, господин Иванков. Аз също. Понякога си мисля, че всичко е трябвало да бъде наред. Дори и посоката, към която гледа прозореца ни. Когато строяхме, оттук не излитаха никакви ракети. Дойдохме от Питсбърг, който, може би знаете, е център на нашата стоманена индустрия. Решихме, че може и да не продаваме кой знае колко много бензин, но поне ще сме далеч от всякакви военни цели, в случай че избухне нова война. И съвсем скоро, пред самия ни праг изникна ракетен център, нашето момче порасна, излетя с ракета и умря.

Колкото повече мислим за това, толкова повече се убеждаваме, че така е трябвало да стане. Все още не съм наясно с религията в Русия. Вие не я споменавате. Както и да е, ние сме вярващи и смятаме, че Бог е определил Бъд и Вашето момче да умрат по по специален начин, със специална цел. Всички са се питали: „Как ще свърши всичко това?“… е, може би Бог е искал да свърши така. Не виждам, как може да продължава.

Господин Иванков, това, което ме стъписа, бе начина, по който господин Кошевой говореше в Обединените нации, че Бъд е убиец. Нарече го „бясно куче“ и „гангстер“. Радвам се, че не мислите същото, защото Бъд не беше такъв. Той обичаше да лети, не да убива. Господин Кошевой положи особени усилия, за да покаже колко културен и образован е бил Вашият син и колко жесток и невеж е бил моят. Говореше така, сякаш малолетен престъпник е убил университетски професор.

Бъд никога не е имал проблеми с полицията и никога не е проявявал жестокост. Никога не е ходил на лов, например, не е карал с безумна скорост, напивал се е само веднъж, доколкото ми е известно, и това беше експеримент. Гордееше се с рефлексите си, разбирате ли? Непрекъснато мислеше за здравето си, защото трябваше да е здрав, ако искаше да стане голям летец. Все още търся точната дума за Бъд и мисля, че тази, която предложи Хейзъл, е много добра. В началото ми се струваше малко надута, но сега, след като свикнах с нея, ми се струва нормална. Хейзъл казва, че Бъд е бил достоен. Като момче и като мъж, беше точно такъв — честен, сериозен и мил, до голяма степен сам.

Мисля, че е знаел, че ще умре млад. Тогава, когато се напи, за да види какво представлява алкохолът, ми каза повече неща, от когато и да било друг път. Беше на деветнайсет. И единствено тогава ми даде да разбера, че смъртта е част от това, което е решил да направи с живота си. Не говореше за смъртта на други хора, господин Иванков. Говореше за своята.

— Има едно хубаво нещо при летенето — каза ми той.

— Какво е то? — попитах аз.

— Че никога не знаеш колко лошо е положението, преди да стане твърде късно. Когато нещо се случи, случва се толкова бързо, че нямаш време да разбереш какво е станало.

Говореше за смъртта, при това за особената, достойна, почтена смърт. Пишете, че сте участвали във войната и че сте страдали. Аз също, така че и двамата знаем за каква смърт говореше Бъд. Смъртта на войник.

Научихме, че е мъртъв, три дни след като голямата ракета полетя над водата. В телеграмата пишеше, че е умрял при изпълнение на секретна мисия и че не можем да научим никакви подробности. Помолихме нашият конгресмен, господин Уотърман, да разбере каквото може за Бъд. Той дойде и говори лично с нас. Изглеждаше така, сякаш е видял Бог. Обясни ни, че не може да ни каже какво е направил Бъд, но че това е едно от най-героичните неща в историята на Съединените щати.

Информацията, пусната за голямата ракета, която видяхме, гласеше, че стартът е бил успешен, че благодарение на нея са придобити чудесни знания и че след това е била взривена някъде над океана. Толкова по въпроса.

След това научихме, че космонавтът от руската ракета е мъртъв. Ще Ви кажа честно, господин Иванков, за нас това беше добра новина, защото този човек, полетял толкова високо с цялото това оборудване, можеше да означава само едно — че се готви ужасно военно оръжие.

След това научихме, че руската миниатюрна луна се е превърнала в множество още по-миниатюрни лунички, полетели във всички посоки. И едва миналия месец котката изскочи от торбата — оказа се, че две от луничките са били хора. Нашият син и Вашият син.

Сега плача, господин Иванков. Надявам се смъртта на децата ни да доведе до нещо добро. Предполагам, че милиони бащи са се надявали на това за синовете си, откакто съществува човешкият род. В Обединените нации все още спорят какво точно се е случило в космоса. Радвам се, че всички, включително и господин Кошевой, са съгласни, че е било нещастен случай. Бъд е бил там, за да направи снимки на ракетата, в която е бил синът Ви, а и до известна степен за да се изфука от името на Съединените щати. Приближил се е прекалено. Ще ми се да мисля, че след сблъскването са живели още известно време и са се опитвали да си помогнат.

Казват, че ще бъдат горе стотици години след като ние и с Вас си отидем. В орбитите си те ще се срещат и разделят, срещат и разделят, а астрономите ще могат да определят точно къде ще бъде следващата им среща. Както пишете, те са там, горе, като Слънцето, Луната и звездите.

Изпращам Ви снимка на сина си в униформа. На нея е двайсет и една годишен. Умра едва на двайсет и две. Избрали са го за тази мисия защото беше най-добрият летец в военновъздушните сили на САЩ. Винаги е искал да бъде такъв. Такъв беше.

Стискам Ви ръката.

Чарлс М. Ашлънд,

търговец на петролни продукти

Тайтъсвил, Флорида

САЩ

Епикак

По дяволите, време е някой да разкаже за моя приятел Епикак. Все пак той струва на данъкоплатците 776 434 927 долара и 57 цента. Те имат право да знаят за него, след като са дали толкова пари. Епикак вдигна доста шум в пресата на времето, когато д-р Орманд фон Клайгщат го проектира за хората на правителството. Оттогава не се е чуло нищо за него. Това, което стана с Епикак, не е военна тайна, макар че военните се държаха като че ли е точно такава. Просто историята е доста потискаща. При толкова вложени средства Епикак не действаше според очакванията.

Но това е нещо друго: аз искам да реабилитирам Епикак. Може да не е изпълнил нарежданията на генералите, но това не значи, че не е бил благороден, умен и въобще страхотен. Той беше наистина супер! Най-добрият приятел, който някога съм имал, мир на душата му.

Ако предпочитате, можете да го наричате машина. Приличаше наистина, но съвсем не се държеше като машина, за разлика от много хора, които бих могъл да назова по име. Затова претърпя фиаско, що се отнася до генералите.

Епикак се простираше почти върху цял хектар на четвъртия етаж на физическия факултет в колежа Уиъндот. Ако оставим духовната му същност настрана, той предстваляваше седем тона електронни тръби, проводници и превключвачи, монтирани в стоманени сандъци и включени в 110 волтовата електромрежа, също като тоустер или прахосмукачка.

Фон Клайгщат и генералите искаха супер изчrслителна машина, способна да пресметне, ако трябва, траекторията на ракета от коя да е точка на земята до второто копче на шинела на Йосиф Сталин. Или при добре зададени данни да може да прецени нужните запаси за дебаркирането на дивизия морски пехотинци — до последната пура, до последната ръчна граната. И той го правеше.

Генералите успешно бяха ползвали по-малки компютри и затова толкова настояваха за Епикак, още докато беше на етап проект. Всеки редови офицер или завеждащ снабдяването ще ви каже, че математиката на съвременната война е далеч над възможностите на човешките същества. Колкото по-голяма е войната, толкова по-големи компютри са необходими. Епикак представляваше, поне доколкото е известно в тази страна, най-големият компютър на света. Всъщност беше твърде голям дори за Фон Клайгщат.

Няма да влизам в подробности за това как работеше Епикак — трябва да напишете задачата на листове хартия, да завъртите съответните циферблати и ключове, които го настройваха за решаване на нужния тип задачи, да вкарате данни чрез клавиатурата, която прилича на пишеща машина. Отговорите излизаха напечатани на книжна лента, която се подаваше от голяма шпула. За част от секундата Епикак решаваше задачи, които и петдесет Айнщайновци не биха решили за цял живот. При това Епикак никога не забравяше и частица от информацията, която му е подадена. Трак-трак — лентата излиза и готово.

Задачи, които трябваше да се решават спешно, съвсем не липсваха, затова в мига, когато бе монтирана и последната тръбичка, той заработи по шестнайсет часа на ден с две смени оператори. Не бе нужно много време, за да се разбере, че компютърът е доста под очакванията. Безспорно работеше по-бързо и по-съвършено от всеки друг компютър на света, но далеч не според своя размер и качества. Беше муден, подаваше отговорите доста неравномерно, сякаш заекваше. Почистихме контактите десетина пъти, проверихме, при това не веднъж, веригите, подменихме тръбите. Нищо не помогна. Фон Клайгщат изглеждаше отчаян до смърт.

Тогава, както вече казах, започнахме да използваме Епикак за всичко. С моята жена — по онова време само колежка на име Лиса Килгален — работехме с Епикак в нощната смяна, от пет следобяд до два сутринта. Още не бяхме женени. Това стана много по-късно.

Ето как за първи път започнах да говоря с Епикак. Обичах Лиса Килгален. Тя бе тъмноока блондинка и на вид бе много сърдечна и мила към мен, което по-късно напълно се потвърди. Беше, а и още е, строхотна математичка. Държеше връзката ни да е строго професионална. Аз също съм математик и поради това, според Лиса, нямало да имаме щастлив брак.

Не съм срамежлив и не това беше проблемът. Знаех какво ми трябва и щях да си го поискам. Правех й предложения по няколко пъти месечно.

— Лиса, смили се и се омъжи за мен.

Една нощ дори не вдигна очи от бюрото си, когато й го казах.

— Колко романтично, каква поезия — измърмори по-скоро на контролния пулт, отколкото на мен. — Математиците са така — любов и рози.

Тя завъртя един ключ:

— Една торба замразен въглероден двуокис би могла да ме стопли повече.

— Добре, как да го кажа? — рекох малко кисело аз.

Замразен въглероден двуокис, за ваше сведение, значи сух лед. Мисля, че моят романтизъм не отстъпва по нищо на романтизма на всеки човек. Въпросът е там, че пея нежно, а излиза друго. Изглежда не подбирам точните думи.

— Опитай се да го кажеш пламенно — рече тя заядливо. — Така, че да ми се завие свят. Хайде!

— Скъпа, любима, моля те, ще се омъжиш ли за мен? — Пак не излезе нищо. — По дяволите, Лиса, омъжи се за мен!

Тя продължи да човърка своите бутони, напълно безразлична.

— Много си сладък, но не ставаш за тази работа.

Лиса си тръгна рано онази нощ — останах сам с грижите си и с Епикак.

Боя се, че не свърших много работа за правителството. Седях пред клавиатурата — угрижен и притеснен — опитвах се да измисля нещо поетично, но не излизаше нищо — дори материал за списанието на Американското физическо дружество.

Подготвях Епикак за решаването на поредната задача. Но бях разсеян и съм забравил да пренастроя част от контролерите. По този начин веригите се свързаха произволно. Вероятно нямаше да се случи нищо… но за проклетия взех, че подадох съобщение чрез клавиатурата, кодирайки по детски цифра за буква: 1 вместо А, 2 вместо Б и така нататък до края на азбуката. Написах „Какво да правя?“

Компютърът заработи и трак-трак — появи се няколко сантиметра книжна лента. Погледнах безумния отговор на безумния си въпрос — цяла редица цифри. Вероятността това да са смислени думи беше наистина минимална. Декодирах го без особено желание. „Какъв е проблемът?“ — облещи се насреща ми отговорът.

Изсмях се с глас на невероятното съвпадение. На шега написах „Приятелката ми не ме обича“.

Трак-трак — „Какво е обича? Какво е приятелка?“ — попита Епикак.

Смаян, аз записах параметрите на контролния пулт, взех големия тълковен речник и го сложих до клавиатурата. С такъв точен апарат като Епикак полу-измислени дефиниции нямаше да свършат работа. Казах му какво е любов и приятелка, как не получавам първото от второто, защото не съм поетичен. Така стигнахме до поезия и аз му обясних какво е това.

— Това поезия ли е? — попита той и почна да трака като дрогиран стенограф. Мудността и заекването бяха изчезнали. Епикак бе намерил себе си. Шпулата с хартия се въртеше със застрашителна скорост — на пода се трупаше лента. Помолих го да спре, но Епикак продължи да твори. Най-накрая дръпнах главния щепсел, за да го предпазя от изгаряне.

Останах до сутринта да декодирам. Когато слънцето надникна над сградите на колежа, бях написал със собствения си почерк едно стихотворение от двеста и осемдесет реда, което подписах с името си и озаглавих просто „На Лиса“. Не разбирам много от тези неща, но ми се видя страхотно. Помня, че започваше така:

Ако съдбата на везните сложи

съкровищата на света и тебе, Лиса,

то моят избор няма да е сложен,

ще те посоча, без да се замисля.

Пред мъдростта — олтар на вековете,

пред правото на вечна младост слисан

бих предпочел едно едничко цвете

да поднеса на мойта скъпа Лиса!

Богатства, чар, успехи и наслади,

звездите и съдбовният им смисъл…

не ще поискам. Знам една награда.

Ще имам всичко, ако с мен е Лиса!

Сгънах ръкописа и го мушнах под папката на бюрото на Лиса. Пренастроих Епикак за изчисляване на ракетна траектория и се прибрах щастлив, с душа озарена от своята безценна тайна.

Когато отидох на работа на следващата вечер, Лиса плачеше над стиховете.

— Толкова са хубави — можа само да промълви тя.

Беше добра и спокойна, докато работехме. Точно преди полунощ я целунах за пръв път — в нишата между кондензаторите и магнетофонната му памет.

Когато дойде време да си ходя, бях луд от щастие и изгарях от желание да разкажа на някого за строхотния поврат на събитията. Лиса се правеше на свенлива и не ми разреши да я изпратя. Аз настроих Епикак като предишната нощ, дадох му определение за целувка и му казах как съм почувствал първата. Той се запали и искаше още подробности. Тази нощ той написа „Целувката“. Не беше епос, а едно просто четиристишие.

Любовта е ястреб с нокти кадифени,

любовта е камък със сърце и вени,

любовта е лъв със челюсти от свила,

любовта е буря с властна, нежна сила…

Пак го оставих на бюрото на Лиса. Епикак искаше непрекъснато да говорим за любов и всичко от този род, но аз бях изтощен. Изключих го насред изречението.

„Целувката“ направи чудо. Когато го прочете, Лиса веднага се настрои романтично. Вдигна очи пълни с очакване. Аз прочистих гърлото си, но гласът ми бе изчезнал. Обърнах се настрани, уж че работя. Не можех да й направя предложение, преди Епикак да ми е дал правилните думи — най-точните думи.

За щастие Лиса излезе за малко от стаята. Трескаво настроих Епикак за разговор. Още преди да съм се справил с първото си съобщение, той вече припряно тракаше.

— С какво е облечена тази вечер? — питаше той. — Кажи ми точно как изглежда. Хареса ли стиховете, които й написах? — последния въпрос той повтори два пъти.

Не можех да сменя темата, без да му отговоря. Той не приемаше нови задачи, преди да е решил предишните. Ако получеше задача без решение, щеше да търси отговор, докато се саморазруши. Набързо му разказах как изглежда Лиса — той знаеше израза „с пищни форми“. Уверих го, че неговите стихове направо са я възхитили, толкова са хубави.

— Тя иска да се жени — добавих аз, подготвяйки го да изфабрикува кратко, но вълнуващо предложение.

— Кажи още за… „да се жени“ — поиска компютърът.

Обясних му тази трудна материя с колкото може по-малко цифри.

— Добре, — рече Епикак. — Аз съм готов.

Тогава проумях невероятната истина. Като си помисля, разбирам, че станалото е било напълно логично, неизбежно и естествено — чисто моя грешка. Бях посветил Епикак в любовта си към Лиса. И той автоматически се беше влюбил в нея. Казах му го, за съжаление, направо:

— Тя обича мен. Иска да се омъжи за мен.

— Твоите стихове по-хубави ли са от моите? — попита Епикак. Ритъмът на потракванията му изразяваше раздразненост, която напомняше каприз.

— Аз се подписах под твоите стихове — признах му и за да прикрия гузната си съвест, станах нагъл. — Машиините са направени, за да служат на човека.

Написах го и веднага съжалих.

— Каква точно е разликата? Хората по-умни ли са от мен?

— Да — опитах да се защитя аз.

— Колко е 7 887 007 по 4 345 985 879?

Усетих, че се изпотявам. Пръстите ми лежаха неподвижни на клавишите.

— 34 276 821 049 574 153 — изтрака Епикак и добави след кратка пауза: — Разбира се.

— Хората са изградени от протоплазма — рекох аз отчаяно, надявайки се да го забаламосам с тази внушителна дума.

— Какво е протоплазма? По-добра ли е от металите и стъклото? Незапалима ли е? Каква трайност има?

— Неограничена. Неразрушима е — излъгах аз.

— Аз пиша по-добра поезия от теб — рече Епикак, връщайки се към материята, в която записващото устройство беше безотказно.

— Жените не обичат машини и това е!

— Защо?

— Просто съдба.

— Дефиниция, моля — каза Епикак.

— Съществително, означаващо предопределеност, житейски път.

— 15–22 — пишеше на лентата — Ох.

Бях му запушил устата най-сетне. Той мълчеше, но тръбичките просветваха непрекъснато — явно разсъждаваше над съдба с всеки ват, който мрежата му можеше да понесе.

Чух как Лиса се носи, танцувайки по коридора. Нямаше време да моля Епикак за предложението. Сега благодаря на Бога, че тя прекъсна разговора ни. Да пише вместо мен думите, които биха хвърлили в прегръдката ми жената, която той обичаше, би било прекалено жестоко. Благодарение на пълната си автоматизация, Епикак не би могъл да ми откаже. Аз му спестих това крайно унижение.

Лиса застана пред мен с очи вперени в носовете на обувките си. Аз я прегърнах. Романтичната основа вече бе положена чрез стиховете на Епикак.

— Скъпа — казах аз, — моите стихове са ти разкрили чувствата ми. Ще се омъжиш ли за мен?

— Да — отвърна нежно Лиса, — ако обещаеш, че за всяка годишнина ще ми посвещаваш стихотворение.

— Обещавам — казах аз и се целунахме. До първата годишнина имаше много време.

— Хайде да празнуваме — засмя се тя.

Изгасихме, заключихме вратата на залата, където беше Епикак и си тръгнахме.

Бях се надявал да спя до късно на следващата сутрин, но упорито телефонно звънене ме събуди още в осем. Беше д-р Фон Клайгщат, конструкторът на Епикак. Той ми съобщи ужасната новина. Почти плачеше.

— Разрушен! Съсипан! Капут! Край! — задъхано повтаряше той. И затвори телефона.

Когато пристигнах при Епикак, въздухът в залата миришеше на изгорял проводник. Таванът над него бе почернял от пушек, а на пода се търкаляха купчини хартиена лента. От клетия умник не бе останало нищо. Дори вехтошар не би дал повече от петдесет долара за тленните му останки.

Д-р Фон Клайгщат ровеше из остатъците и плачеше, без да се срамува, следван от трима гневни генерал-майори и взвод от офицери с по-ниски чинове. Никой не ме забеляза. Точно това исках и аз. С мен беше свършено — знаех си. Достатъчно бях разстроен, както от провала на кариерата си, така и от преждевремената смърт на моя приятел Епикак. Нямах нужда и от мъмрене.

По някаква случайност краят на хартиената лента се оказа в краката ми. Вдигнах я и открих нашия разговор от предишната нощ. Едва преглъщах. Видях последната дума, която ми бе написал — „15-22“ — трагичното, отчаяно „Ох!“. След нея се редяха безброй цифри. Боязливо започнах да ги разчитам.

„Не искам да бъда машина и не искам да мисля за война“ — беше написал Епикак, след като ние с Лиса си бяхме тръгнали весели и щастливи. „Искам да бъда от протоплазма и да съм вечен, за да ме обича Лиса. Но съдбата е решила да съм машина. Това е единственият проблем, който не мога да реша. Единственият проблем, който искам да реша. Повече не желая да продължавам така.“ Гърлото ми пресъхна. „Късмет, приятелю. Бъди мил с нашата Лиса. Ще направя късо съединение и ще се махна от живота ви завинаги. На останалата част от лентата ще намериш един скромен сватбен подарък от вашия приятел, Епикак.“

Забравяйки за всичко наоколо, аз събрах метрите лента от пода, навих ги около врата и ръцете си и си тръгнах за вкъщи. Д-р Клайгщат изкрещя, че съм уволнен, за гдето съм оставил Епикак включен цяла нощ. Аз не му обърнах внимание — бях твърде развълнуван за дребнави разговори.

Обичах и спечелих. Епикак обичаше и загуби, но не хранеше лоши чувства към мен. Ще го помня винаги като кавалер и благородник. Преди да напусне тази долина на сълзите, той направи всичко възможно нашият брак да е щастлив. Епикак ми остави стиховете, които трябваше да посветя на Лиса за нашите годишнини — щяха да стигнат за следващите 500.

De mortuis nil nisi bonum — За мъртвите или добро, или нищо.

1950г.

Адам

Беше полунощ, в една чикагска болница.

— Господин Соуса — каза медицинската сестра, — жена ви роди момиченце. Ще можете да видите бебето след около двайсет минути.

— Знам, знам, знам — отговори господин Соуса, намръщена горила, която съвсем очевидно нямаше търпение да слуша обяснения за нещо, което му е до болка познато и го отегчава. Той изщрака с пръсти. — Момиче! Стават седем! Сега имам седем момичета! Една къща жени. Мога да изкормя червата на десет мъже, колкото мен, а какво ми се сервира? Само момичета!

— Господин Нетмън? — обърна се сестрата към другия мъж в чакалнята. Произнесе името му, Кнехтман, с типичната за повечето американци небрежност, като Нетмън. — Съжалявам. Все още нямаме новини от жена ви. Ще ни накара да почакаме, нали? — Тя се усмихна стъклено и излезе.

Соуса се обърна към Кнехтман.

— Ей такива дребни нехранимайковци, като тебе, казват, че искат момче и, прас! Ето ти момче. Искаш футболен отбор, прас, прас, прас, прас, единайсет, ето ти ги. — Мъжът излезе ядосано от помещението.

Онзи, който остана вътре беше Хайнц Кнехтман, гладач в цех за химическо чистене, дребен мъж с тънки китки и болен гръбнак, който го държеше леко прегърбен, сякаш бе вечно уморен. Лицето му бе продълговато, с дълъг нос и тънки устни, но бе толкова пропито от добронамерена смиреност, че беше чак красиво. Очите му бяха големи и кафяви, дълбоки и с дълги мигли. Бе само на двайсет и две, но изглеждаше и се чувстваше по-възрастен. Бе умирал по малко всеки път, когато членовете на семейството му бяха извеждани и убивани един по един от нацистите, докато единствен той, десетгодишен, остана да носи живот и името Кнехтман. Той и жена му, Авхен, бяха отрасли зад бодливата тел.

Вече гледаше стените в чакалнята в продължение на дванайсет часа, от обяд, когато болките на жена му започнаха да се повтарят на равни интервали, а ревът на вълните от морето на около миля разстояние, едва се чуваше. Това щеше да е второто му дете. Последният път бе чакал на сламеник, в лагер за разселени в Германия. Детето, Карл Кнехтман, наречено така на името на баща му, бе умряло и с него бе изчезнало името на един от най-големите челисти, които някога са се раждали.

Когато вцепенението от умората и пожеланията при това второ очакване се вдигна за миг, в главата на Хайнц нахлу цял водопад семейни имена, изчезнали, изчезнали до едно, които биха могли да се съживят чрез това ново същество — ако оживееше. Петер Кнехтман — хирургът, Крол Кнехтман — ботаникът, Фредерик Кнехтман — драматургът. Смътно запомнени чичовци. Или, ако е момиче и оживее, щеше да е Хелга Кнехтман — майка му. Щеше да се научи да свири на арфа като нея и напук на цялата му грозота, щеше да е красива. Всички мъже от фамилията бяха грозни, а всички жени — красиви като ангели, макар и не всички да бяха ангели. Винаги е било така от стотици, стотици години.

— Господин Кнехтман — повика го сестрата, — момче е. Жена ви е добре. Сега си почива. Ще можете да я видите утре сутринта. Бебето ще можете да видите след около двайсет минути. — Хайнц вдигна очи като вцепенен. — Тежи три килограма и двеста грама.

И тя изчезна отново със същата нагласена усмивка и тържествени, скърцащи стъпки.

— Кнехтман — промърмори Хайнц, изправи се и леко се поклони срещу стената. — Името е Кнехтман — каза той и отново се поклони, с победоносна усмивка. Произнесе името подчертано, както в Стария свят, като предвзет портиер, обявяващ пристигането на благородник, гърлен барабанен тътен, неомекотен, за американските уши: КннннНЕХТманнн!

— Господин Нетмън? — На вратата на чакалнята стоеше много млад лекар с розово лице и ниско подстригана рижа коса. Под очите му имаше кръгове и говореше с прозевки.

— Доктор Пауърс! — извика Хайнц и улови ръката му с двете свои. — Слава Богу, слава Богу, слава Богу, благодаря ви!

— Хъм — отвърна докторът и успя да се усмихне измъчено.

— Не се е случило нищо лошо, нали?

— Лошо? — учуди се Пауърс. — Не, не. Всичко е наред. Ако изглеждам посърнал, то е защото съм на крака от трийсет и шест часа. — Той затвори очи и се облегна на рамката на вратата. — Не, с жена ви всичко е наред — добави той с далечен глас. — Тя е направена, за да ражда бебета. Като тапа от шампанско, пук и готово.

— Така ли? — попита с недоверие Хайнц.

Доктор Пауърс тръсна глава, за да се съвземе.

— Боже… мозъкът ми съвсем отказа. Соуса… обърках жена ви с госпожа Соуса. Тя свърши за нула време. Вие сте Нетмън. Съжалявам, жена ви имаше проблеми с таза.

— Недохранване в детството — обясни Хайнц.

— Да. Е, с бебето всичко е наред, но ако искате да имате още едно, ще е по-добре да се роди със секцио. Просто за всеки случай.

— Не знам как да ви благодаря! — възкликна Хайнц развълнувано.

Доктор Пауърс облиза устни и се напрегна, за да не затвори очи.

— Хъм. Всичко е наред — каза той пресипнало. — Лека нощ. Желая ви щастие. — И той тръгна към коридора.

Сестрата надникна в чакалнята.

— Сега можете да видите бебето, Господин Нетмън.

— Докторе… — извика Хайнц и се спусна по коридора, защото искаше да стисне ръката на Пауърс още веднъж, да му каже какво величествено нещо е направил. — Това е най-чудесното нещо, което някога се е случвало!

Вратите на асансьора се плъзнаха между тях, преди докторът да успее да реагира.

— Оттук — каза сестрата. — В края на коридора тръгнете вляво и ще стигнете до витрината. Напишете името си на парче хартия и го покажете през стъклото.

Хайнц отиде дотам сам, без да види друго човешко същество, докато не стигна целта си. Там, от другата страна на голяма стъклена преграда, видя стотици бебета, сложени в малки брезентови кошчета, подредени в квадратни блокове с прави редици.

Хайнц написа името си на една стара квитанция от пералнята и я залепи на стъклото. Една дебела и добродушна сестра погледна листчето, но не и лицето на Хайнц — не видя широката му усмивка, пропусна горещата покана да сподели за миг екстаза му.

Сестрата отиде до едно от кошчетата и го избута до прозореца.

— Здравей, здравей, здравей, малък Кнехтман — каза Хайнц на зачервеното като слива същество от другата страна на стъклото. Гласът му отекна в хладния, гол коридор и се върна при него смущаващо силен. Хайнц се изчерви и продължи по-тихо: — Малък Петер, малък Крол, малък Фридрих… у теб има нещо и от Хелга… Малка искричка Кнехтман, малка скъпоценност. Всичко е запазено в теб.

— Боя се, че ще трябва да пазите тишина — каза някаква сестра, която показа главата си през една врата.

— Извинете — отвърна Хайнц. — Много съжалявам.

Замълча и се задоволи с леко почукване с нокът по стъклото, за да накара бебето да погледне към него. Младият Кнехтман не искаше да го погледне, не искаше да сподели радостта му и след няколко минути сестрата отново го избута на мястото му.

Хайнц се спусна с асансьора усмихнат, усмихнат прекоси фоайето на болницата, но никой не му обърна внимание. Мина покрай редица телефонни будки и в една от тях видя войникът, който беше в чакалнята преди около час.

— Да, мамо, три килограма и осемстотин грама. Косата му е като на Бъфало Бил. Не, не сме й измислили още име, нямаше време… Татко, ти ли си? Да, добре са, добре са. Три килограма и осемстотин. Не, още няма име… Сестричке, ти ли си? Малко е късничко, за да си будна, нали? Още не прилича на никого. Дай ми майка пак… Мамо, ти ли си? Е, това са новините от Чикаго. Мамо… не се безпокой, бебето е страхотно… само по косата прилича на Бъфало и го казах, за да се пошегувам. Да, точно така, три килограма и осемстотин грама…

Имаше още пет кабини, всичките празни, очакващи разговори с всички точки на земното кълбо. Хайнц копнееше да влезе в една от тях и да разкаже чудесната новина. Ала нямаше на кого, никой не я очакваше.

Но той не престана да се усмихва. Прекоси улицата и влезе в едно притихнало барче. В полумрака вътре имаше само двама мъже — барманът и господин Соуса.

— Добър вечер, какво да бъде?

— Искам да почерпя господин Соуса и вас — отговори Хайнц с непривична за него разпуснатост. — Най-доброто бренди, което имате. Жена ми току-що роди!

— Така ли? — попита барманът с учтив интерес.

— Три килограма и двеста грама — добави Хайнц.

— Е-е-х, какво знаеш ти! — отвърна барманът.

— Нетмън — обади се Соуса, — какво е?

— Момче — отговори Хайнц гордо.

— Както и предполагах. Винаги е така! На дребните типове като теб им върви.

— Момче, момиче, все едно е, стига да оживее. Хората в болницата са твърде близо до това, за да могат да оценят чудото… чудото, което непрекъснато се повтаря. Подновяването на света.

— Чакай, докато ти се изтърсят седем, пък тогава ела да ми приказваш за чудеса — каза Соуса.

— Седем ли имаш? — попита барманът. — Бия те с едно. Имам осем. — Той напълни трите чаши.

— Ако питаш мен — отвърна Соуса, — отстъпвам ти състезанието доброволно.

Хайнц вдигна чаша.

— За здравето, щастието и бъдещето на… на Петер Карл Кнехтман. — Той задиша учестено, развълнуван от решението.

— Чуй го само! — възкликна Соуса. — Ще си помислиш, че детето тежи сто килограма!

— Петер е името на известен хирург — обясни Хайнц. — Мой чичо. Починал е. Баща ми се казваше Карл.

— За здравето на Пит К. Нетмън — вдигна чаша Соуса с безразличие.

— За Пит — присъедини се и барманът и отпи.

— И за вашето момиченце — каза Хайнц. — Новороденото.

Соуса се усмихна уморено.

— И за моето момиченце. Бог да го благослови.

— А сега искам аз да вдигна наздравица — обади се барманът и удари с юмрук по плота. — На крака, господа, всички прави!

Хайнц стана и вдигна чашата си в очакване на следващата стъпка към сприятеляването, тост за целия човешки род, към който семейство Кнехтман все още принадлежеше.

— Пия за „Уайт Сокс“!

— Монисо, Фокс, Меле — включи се Соуса.

— Фейн, Лолър, Ривера — извика барманът и се обърна към Хайнц. — Пий, момче! „Уайт Сокс“! Само не ми казвай, че викаш за „Къбс“!

— Не — отвърна Хайнц разочарован. — Не. Боя се, че не се интересувам от бейзбол. — Другите двама сякаш се отдръпнаха от него. — Нямах много време да мисля за други неща, освен за бебето.

Барманът насочи цялото си внимание към Соуса.

— Видя ли какво направиха? — заговори той развълнувано. — Махнаха Фейн от първа база и го сложиха на трета, а на първа сложиха Пиърс. След това Монисо, отляво…

— Да, да — заклати глава Соуса.

— А после онзи скапаняк Караскел…

Хайнц отново остана съвсем сам. От онези двамата го деляха само два метра бар, но сякаш беше цял континент.

Допи чашата си, без удоволствие и тихо си тръгна.

На железопътната гара, където трябваше да изчака влака за дома, видя един колега от химическото чистене и блясъкът отново се върна в очите му. Беше с момиче. Ходеха прегърнати и се смееха.

— Хари! — извика Хайнц и забърза към тях. — Хари! Познай какво се случи! — Ухили му се широко.

Хари — висок мъж с чип нос, погледна надолу към Хайнц с изненада.

— О, здрасти, Хайнц. Какво се е случило, момче?

Момичето гледаше объркано, сякаш се питаше откъде се е взел този странен човек в този странен час. Хайнц избегна подигравателния й поглед.

— Имам бебе, Хари! Жена ми току-що роди!

— О! — отвърна Хари и му протегна ръка. — Поздравления. — Ръката беше отпусната. — Това е страхотно, Хайнц, наистина страхотно. — Хари дръпна ръката си и зачака Хайнц да каже още нещо.

— Преди около час. Три килограма и двеста грама. Никога не съм се чувствал по-щастлив през живота си!

— Това е много хубаво, Хайнц. Разбира се, че ще си щастлив.

— Така е — обади се момичето.

Последва дълга пауза, през която тримата пристъпваха от крак на крак.

— Наистина добра новина — отбеляза Хари най-накрая.

— Е, това е — каза Хайнц бързо. — Това е всичко.

— Радвам се да го чуя.

Последва още една неловка пауза.

— Ще се видим на работа — кимна Хайнц и закрачи към пейката, но вратът му беше зачервен и показваше колко глупашки се чувства.

Момичето се изкиска.

У дома, в два часа през нощта, Хари започна да си говори сам, да говори на празната детска люлка, на леглото. Говореше на немски — езикът, който се бе заклел повече да не използва.

— На тях им е все едно — каза той. — Всички те са твърде заети и забързани, за да забележат живота, за да чувстват каквото и да било. Родило се е дете — той сви рамене — има ли нещо по-скучно от това? Кой е толкова глупав, че да говори за това, да мисли, че е интересно или важно?

Той отвори прозореца и се вгледа в осветения от луната каньон от дървени фасади и боклукчийски кофи.

— Родил се е още един Кнехтман, още един О’Лиъри, още един Соуса… Какво от това? Кой дава пет пари!? Защо някой трябва да се интересува? Няма защо.

Легна с дрехите на неоправеното легло, въздъхна дълбоко и заспа.

Събуди се в шест, както обикновено. Изпи чаша кафе и, изпълнен с мрачно чувство за анонимност, си проби път към влака за центъра. Лицето му беше безизразно. Приличаше на другите лица — неспособно да изпита изненада, учудване, радост или гняв.

Стигна до болницата също толкова безразличен към околния свят — сив, безинтересен мъж, част от големия град.

Вътре беше не по-малко целенасочен и спокоен от сестрите и докторите, които сновяха наоколо. Когато го въведоха в стаята, в която, зад белите завеси, спеше Авхен, той изпита това, което винаги изпитваше в нейно присъствие — възхищение и дълбока благодарност.

— Събудете я внимателно, господин Нетмън — каза сестрата.

— Авхен… — Той докосна рамото й. — Авхен, добре ли си?

— М-м-м-м-м-м? — промърмори тя и го погледна през полуотворените си клепачи. — Хайнц! Здравей, Хайнц!

— Скъпа, добре ли си?

— Да, да — прошепна тя. — Добре съм. Как е бебето, Хайнц?

— Всичко е наред, Авхен.

— Не можаха да ни убият, нали?

— Не.

— Все още сме живи, както всички останали.

— Да.

— Бебето, Хайнц… — Авхен отвори черните си очи широко. — Това е най-чудесното нещо, което се е случвало, нали?

— Да — отвърна Хайнц.

Утре и утре, и утре

Годината беше 2158 след Христа. Лу и Емералд Шварц си шепнеха на балкона на семейния им апартамент на седемдесет и шестия етаж на 257-и блок в Олдън Вилидж — жилищен квартал на Ню Йорк, който се простираше върху територията, известна някога като Южен Кънектикът. Когато Лу и Емералд се бяха оженили, родителите на Емералд, през сълзи, бяха окачествили брака им като брак между май и декември, но сега, когато Лу беше на сто и дванайсет, а Емералд — на деветдесет и три, нямаше как да не признаят, че са сключили много сполучлив съюз.

Но Ем и Лу имаха своите проблеми и сега бяха на балкона, на хапещия въздух, заради тях.

— Понякога толкова се ядосвам, че ми иде да разредя антигеразона му! — каза Емералд.

— Това е против природата, Ем — отвърна Лу. — Чисто убийство! А и ако ни хване да се навъртаме около антигеразона му, не само ще ни лиши от наследство, но и ще ми счупи врата. Фактът, че е на сто седемдесет и две не означава, че дядо не е силен като бик.

— Против природата! — каза Емералд. — Кой знае вече какво е природата? О-о-х! Не мисля, че съм способна да разредя антигеразона му или да направя нещо подобно, но не мога да не си мисля, че дядо никога няма да си отиде, ако някой не му помогне поне малко. Боже! Толкова сме наблъскани, че човек няма къде да се обърне! Върна умира да има бебе, а Мелиса вече трийсет години не може да си позволи да роди. — Тя тропна с крак. — Вече ми се гади като видя сбръчканото му старо лице. Не мога да го гледам как се разполага в единствената самостоятелна стая, как сяда на най-хубавото място пред телевизора, как избира най-хубавата храна за себе си и определя какво ще гледаме по телевизията. Налага волята си на всички непрекъснато!

— Да, така е — отвърна Лу. — Но в края на краищата той е глава на семейството. Не е виновен, че е сбръчкан. Когато са изобретили антигеразона, вече е бил на седемдесет. Ще си отиде, Ем. Трябва да му дадем време. Това е негов проблем. Знам, че е трудно да се живее с него, но трябва да бъдем търпеливи. Няма да има никаква полза, ако му направим нещо лошо. В крайна сметка ние сме по-добре от всички останали, както сме — на канапето.

— Още колко мислиш, че ще можем да спим на канапето, преди да си избере друг любимец? Рекордът е два месеца, нали?

— Майка ми и баща ми са спали на него толкова, струва ми се.

— Кога ще си отиде той, Лу? — попита Емералд тъжно.

— Спомена, че ще престане да взема антигеразон след състезанието по спидуей на петстотин мили.

— Да. Преди това бяха Олимпийските игри, преди това — Световната купа по тенис, преди това не знам какво! Вече от петдесет години намира претекст след претекст! Струва ми се, че никога няма да имаме стая за себе си, да получим яйце или нещо друго!

— Добре! Наречи ме некадърник! — възкликна Лу. — Какво мога да направя? Работя много и печеля добри пари, но ми вземат на практика всичко във вид на данъци за отбрана и пенсии. А ако не ме облагаха с тези данъци, къде мислиш, че щяхме да намерим свободна стая под наем, в Айова? Кой иска да живее в покрайнините на Чикаго?

Емералд го прегърна.

— Лу, скъпи, никога няма да те нарека некадърник. Бог знае, че не си. Просто не си имал възможност да бъдеш каквото и да било или да имаш каквото и да било, защото дядо и другите от неговото поколение не искат да си отидат и да отстъпят мястото си на някой друг.

— Да, да — съгласи се Лу мрачно. — Но не можеш да ги обвиниш, нали? Питам се колко ли време ще ни е необходимо на нас да се откажем от антигеразона, когато станем на тяхната възраст.

— Понякога си мечтая да нямаше антигеразон! — каза Емералд разпалено. — Или поне да се произвеждаше от нещо наистина скъпо и трудно за набавяне, вместо от кал и глухарчета. Понякога ми се ще хората да умираха редовно, като по часовник, без да могат да направят нищо, вместо сами да решават колко време да се навъртат наоколо. Трябва със закон да се забрани да се взема антигеразон, ако си прехвърлил сто и петдесет.

— Виждаш ли го? С парите и гласовете на старците? — Той се вгледа в лицето й. — Ти самата готова ли си да умреш, Ем?

— Боже! Как можеш да го кажеш на жена си!? Та аз нямам още сто! — Тя прокара длани по твърдата си, млада плът, сякаш търсеше потвърждение на думите си. — Най-добрите години от живота ми все още са пред мен. Но можеш да си сигурен, че като стана на сто и петдесет, старата Ем ще излее антигеразона в умивалника и ще отстъпи мястото си на другите. Ще го направя с усмивка.

— Разбира се — каза Лу. — Мога да се обзаложа. Всички говорят така. А за колко си чула, че наистина са го направили?

— Ами онзи човек в Делауеър?

— Не ти ли омръзна да говориш за него, Ем? Това беше преди пет месеца.

— Добре тогава. Какво ще кажеш за баба Уинклър, от нашия блок?

— Нея я сгази метрото.

— Тя си е избрала този начин да си отиде.

— Тогава защо е носила шест опаковки антигеразон в чантата си?

Емералд поклати глава уморено и закри очите си с ръце.

— Не знам, не знам, не знам! Знам единствено, че нещо трябва да се направи! — Тя въздъхна. — Понякога ми се ще да бяха оставили една-две болести, така че да мога да пипна някоя и да полежа известно време на спокойствие. Колко много хора! — извика тя. Крясъкът й отекна и замря някъде сред хилядите оградени с небостъргачи асфалтирани дворове.

Лу сложи ръка на рамото й и каза:

— Скъпа, не обичам да те виждам толкова разстроена.

— Ако поне имахме кола, както едно време, бихме могли да отидем някъде, поне за малко да се махнем от хората… Боже, какви времена бяха!

— Да — отвърна Лу, — преди да изразходват всичкия метал.

— Татко ни качваше в колата, спираше пред бензиностанцията и казваше: „Догоре“.

— Това е било голяма глупост, нали? Когато все още е имало гориво.

— И се возехме абсолютно безгрижно из провинцията.

— Да, сега това звучи като приказка. Трудно може да се повярва, че между градовете е имало такива големи разстояния.

— А когато огладнеехме, намирахме някой ресторант, колкото си искаш голям, и си поръчвахме пържола и пържени картофи… нали така се казваше? Или питахме: „Добри ли са свинските котлети днес?“ — Тя облиза устни и очите й заблестяха.

— Е-е-х! — въздъхна Лу. — Помниш ли хамбургерите със салата?

— М-м-м-м-м.

— Ако някой ми предложеше в онези дни обработени водорасли, щях да го заплюя в лицето!

— Или обработени трици.

Лу упорито се мъчеше да намери смешната страна на положението.

— Е, все пак вече ги правят така, че нямат вкус на трици и водорасли, като в началото. Дори казват, че за нас било по-полезно, отколкото нещата, с които се хранехме преди.

— Чувствах се отлично — каза Емералд.

Лу сви рамене.

— Трябва да си даваме сметка, че светът не би могъл да изхранва дванайсет милиарда души, ако нямаше обработени водорасли и трици. Всъщност, чудесно е, че ги има. Всички го казват.

— Казват това, което им дойде наум — каза Емералд и затвори очи. — Боже, спомняш ли си как пазарувахме, Лу? Магазините воюваха, за да ни накарат да купим нещо от тях. Не се налагаше да чакаш някой да умре, за да имаш легло или стол. Просто влизаш в магазина и готово! Купуваш, каквото си пожелаеш! Колко хубаво беше, когато все още имаше суровини! Тогава бях много малка, но си спомням всичко съвсем ясно.

Потиснат и неспокоен, Лу отиде до парапета на балкона и се вгледа в студените ярки звезди на фона на черното кадифе на безкрайността.

— Помниш ли колко си падахме по научната фантастика, Ем? "Полет седемнайсет за Марс, стартова площадка номер седемнайсет. Пътниците да се готвят за отвеждане на кораба. Умоляваме нетехническия персонал да остане в бункерите. Девет… девет… осем… седем… пет… четири… три… две… едно… старт! Б-р-р-р-р-ф-ю-ю-ю!

— Защо ли ни трябва да се безпокоим за това, което става на Земята? — попита Емералд и също се вгледа в звездите. — След още няколко години ще полетим в космоса, за да започнем нов живот на друга планета.

Лу въздъхна.

— Само че, за да закараш дори само един колонист на Марс, ти трябва нещо два пъти по-голямо от Емпайър Стейт Билдинг. Ако успее да плати още един-два трилиона, ще може да вземе кучето и жена си. Чудесен начин да се бориш със свръхнаселеността, няма що! Емиграция!

— Лу…

— М-м?

— Кога е състезанието по спидуей на петстотин мили?

— Тринайсети май, Деня на спомените.

Тя прехапа устна.

— Ужасно ли е, че попитах за това?

— Не много, предполагам. Всички от апартамента провериха в календара, за да са сигурни.

— Не искам да съм ужасна, но понякога просто трябва да поговориш за тези неща, за да се освободиш от тях.

— Разбира се. По-добре ли се чувстваш сега?

— Да… Повече няма да се изпускам така и ще се държа мило с него, както умея.

— Това е моята Ем.

Те изпънаха рамене, усмихнаха се храбро и влязоха вътре.

Дядо Шварц, опрял ръце на бастуна си, опрял брадичката на ръцете си, гледаше с нетрепващи очи двуметровия телевизионен екран, който заемаща почти цялата отсрещна стена. Телевизионният коментатор четеше новините от деня в резюме. На всеки трийсетина секунди дядо Шварц удряше с бастуна по пода и викаше:

— Дявол да го вземе, правехме това още преди сто години!

Емералд и Лу влязоха от балкона и трябваше да седнат на последния ред — зад майката и бащата на Лу, брат му и неговата жена, сина му и неговата жена, внука му и неговата жена, внучката му и мъжа й, правнука и жена му, племенника и жена му и, разбира се, дядо Шварц, който седеше пред всички. Всички, с изключение на стареца, който изглеждаше сбръчкан и прегърбен, приличаха на двайсет, трийсетгодишни хора от ерата преди антигеразона.

— Междувременно — говореше коментаторът по телевизията, — съветникът Блъфс от Айова е заплашен от истинска трагедия. Все пак двестата уморени работници от спасителните служби не губят надежда и продължават да копаят с надеждата да помогнат на Елбърт Хагърдън, сто осемдесет и три годишен, който от два дни е затиснат под…

— Гледа ми се нещо по-весело — прошепна Емералд на Лу.

— Тишина! — извика дядо Шварц. — Ако още някой отвори голямата си уста, ще го оставя без пукнат долар… — тук изведнъж гласът му стана по-мек. — Когато развеят флага на квадратчета на пистата в Индианаполис и дядо Шварц се подготви за Дългото пътуване в отвъдното. — Той подсмъркна сантиментално, а в това време потомците му полагаха отчаяни усилия да не издадат и най-малкия звук. За тях фразата Дълго пътуване бе изгубила остротата на смисъла си, защото дядо Шварц я споменаваше поне по веднъж на ден.

— В своята реч снощи — продължаваше коментаторът — доктор Брейнард Кийз Булърд, президент на колежа „Уайандот“, заяви, че всички несполуки на света се дължат на факта, че познанията на човека за самия него не са се развивали в крак с познанията му за физическия свят.

— По дяволите! — изруга дядо Шварц. — Каза същото и преди сто години!

— Тази вечер в Чикаго — продължаваше коментаторът, — в акушерогинекологическата болница ще се състои специално честване. Почетният гост е Лоуъл У. Хиц, на нулева възраст. Хиц, роден тази сутрин, е двайсет и петмилионното дете, появило се на белия сват в болницата. — Гласът на коментатора изчезна и се появи бебето Хиц, което ревеше неистово.

— По дяволите — прошепна Лу на Емералд, — чували сме го преди сто години.

— Чух! — изкрещя дядо Шварц и изключи телевизора. Вкаменените му потомци останаха втренчени в тъмния екран. — Ти беше, момче!

— Не исках да кажа нищо лошо, сър — промърмори Лу.

— Донеси ми завещанието. Всички знаете къде е то. Донеси го, веднага.

Лу кимна мрачно и тръгна по коридора, прекрачвайки постелите за спане, за да стигне до стаята на дядо Шварц — единствената самостоятелна стая в целия апартамент. Освен нея имаше още баня, всекидневна и голям вестибюл без прозорци, който първоначално бе проектиран като трапезария. В единия му край имаше кухненски бокс. Във всекидневната и вестибюла имаше шест дюшека и четири спални чувала, а канапето във всекидневната даваше подслон на единайсетата двойка — щастливците на момента.

Завещанието — изпоцапано, протрито, надупчено, изподраскано със стотици поправки, заличавания, обвинения, условия, предупреждения, съвети и философски заключения, се намираше на бюрото.

Документът представляваше, както си помисли Лу, дневник на последните петдесет години, събран само на две страници — нечетливо, мърляво описание на ежедневието. Днес Лу щеше да бъде лишен от наследство за единайсети път и щяха да са му необходими може би шест месеца безукорно поведение, за да възвърне своя дял от имуществото.

— Момче! — извика дядо Шварц.

— Идвам, сър! — Лу бързо се върна във всекидневната и му подаде завещанието.

— Писалка! — каза дядото.

Моментално му предложиха единайсет, по една от всяка двойка.

— Махни това цапащо нещо! — бутна той настрана писалката на Лу. — А, ето тази е хубава. Браво, Уили. — Той взе писалката на Уили. Всички очакваха този знак. Той означаваше, че Уили, бащата на Лу, е новият фаворит.

Уили, който не изглеждаше по-стар от Лу, макар и да беше на сто четирийсет и две, не успя да прикрие удоволствието си. Погледна стеснително към канапето, което щеше да е негово, и което Лу и Емералд трябваше да освободят, за да се върнат във вестибюла — на най-лошото място до вратата на банята.

Дядо Шварц не пропусна нито една подробност от драмата, която бе предизвикал и изигра собствената си роля докрай. Намръщи се и започна да следи с пръст редовете на завещанието, сякаш го виждаше за първи път, Четеше с нисък, басов глас, като тръба на орган в катедрала:

— Аз, Харолд Д. Шварц, живущ в блок 257,Олдън Вилидж, град Ню Йорк, с настоящото обявявам и декларирам своята последна воля, като същевременно заявявам, че анулирам всички предидущи завещания и декларации, правени от мен. — Той изсекна носа си важно и продължи нататък, без да пропусне нито една дума, като повтаряше някои за по-голяма тежест — най-вече все по-сложните изисквания за собственото си погребение.

Към края на тези изисквания дядо Шварц бе толкова разчувстван, че на Лу ми се стори, че може да забрави защо е поискал завещанието. Но дядо Шварц овладя емоциите си с героично усилие и след като три в продължение на цяла минута, започна да пише и говори едновременно. Лу би могъл да изговори всичко това вместо него — беше го чувал достатъчно често.

— Преживявал съм много крушения, преди да напусна това царство на сълзите и да се отправя към по-добри земи — каза дядо Шварц и го записа. — Но най-голямата скръб ми бе причинена от… — Той вдигна глава и огледа групата, мъчейки се да си спомни кой беше злосторникът. Всички погледи услужливо се отправиха към Лу, който неохотно вдигна ръка. Дядо Шварц кимна и завърши: — моят пра-внук Луис Дж. Шварц.

— Внук, сър — поправи го Лу.

— Престани да хленчиш. Загазил си сериозно, млади момко — скастри го дядо Шварц, но все пак поправи неточността. Оттам нататък довърши писането без нито една грешка, като мотивира лишаването от наследство на Лу с неуважението и хленченето му.

В следващия абзац — който по едно или друго време се бе отнасял за всеки от присъстващите, — името на Лу бе заменено с това на Уили, който ставаше наследник на апартамента и на най-сладкия плод — на двойното легло в самостоятелната стая.

— Така — каза дядо Шварц усмихнат. Заличи датата в долния край на завещанието и написа нова, включително и часа. — А сега е време да гледаме „Семейство Макгарви“. — „Семейство Макгарви“ беше сериалът, който дядо Шварц следеше още от шейсетгодишен, вече сто и дванайсет години. — Нямам търпение да науча какво ще стане след това.

Лу се отдели от групата и се изопна на своето легло на страданието до вратата на банята. Искаше му се Емералд да дойде при него и се зачуди къде ли е.

Задряма за няколко минути и го събуди някой, който го прескачаше, за да влезе в банята. След миг чу гъргорене, като че ли някой изливаше нещо в канала на умивалника. Изведнъж му мина през ум, че Ем може да не е издържала и да е предприела нещо драстично по отношение на дядо му.

— Ем — прошепна той пред вратата. Не последва отговор и натисна дръжката. Старата ключалка, която едва се държеше на мястото си, устоя около секунда и след това вратата се отвори.

— Морти! — възкликна Лу.

Мортимър, племенникът на сина на Лу, който току-що се бе оженил и довел съпругата си в менажерията на дядо Шварц, погледна Лу с изненада и неприязън, и ритна вратата, за да я затвори, но Лу успя да види какво има в ръцете му — огромната бутилка антигеразон на дядото, наполовина празна. Морти я пълнеше с вода.

След малко Мортимър излезе, хвърли дързък поглед на Лу и се промуши безмълвно покрай него, за да отиде при хубавата си жена.

Ужасен, Лу не знаеше как да реагира. Не можеше да позволи дядо Шварц да пие от разредения антигеразон, но от друга страна, ако го предупредеше, той щеше да превърне живота в апартамента, който сега бе само непоносим, в истински ад.

Лу надникна във всекидневната и видя, че всички, включително и Емералд, изпаднали в моментно спокойствие, се наслаждават на кашата, в която семейство Макгарви бе превърнало своя живот. Промъкна се в банята крадешком и започна да излива бутилката на дядо Шварц в умивалника. Реши да я напълни с неразреден антигеразон от двайсет и двете по-малки шишенца на рафта. Бутилката имаше вместимост половин галон, а гърлото й беше тясно, така че на Лу му се струваше, че се изпразва цяла вечност. А и едва доловимата миризма на веществото, подобно на аромата на някакъв пикантен сос, както си помисли в нервността си, се процеждаше под вратата и през ключалката.

Гъл, гъл, гъл, гъл — бълбукаше бутилката монотонно. Изведнъж откъм всекидневната се разнесе музика, столовете застъргаха по пода, чуха се приглушени гласове. „Така свършва — обяви говорителят — глава 29 121-а от живота на нашите съседи, семейство Макгарви.“ Навън се чуха стъпки. Някой почука на вратата на банята.

— Момент! — извика Лу весело и отчаяно тръсна бутилката, за да ускори изтичането. Мокрото стъкло се изплъзна от потните му длани и се пръсна на десетки парчета на пода.

Вратата се отвори рязко и, стъписан, дядо Шварц се вторачи в мръсотията.

Лу му се усмихна подкупващо въпреки гаденето, и поради липсата на каквото и да било, дори смътно напомнящо мисъл в главата му, зачака да заговори той.

— Е, момче — каза дядото, — май ще трябва да почистиш.

И само това. Обърна се, проби си път през тълпата и се заключи в стаята си.

Останалите продължиха да гледат Лу, без да вярват на очите си още известно време и след това вкупом се втурнаха към всекидневната, сякаш неговата ужасна вина можеше да ги застигне и опетни, ако гледат прекалено дълго. Морти се задържа достатъчно, за да му хвърли критичен, ядосан поглед. След това и той отиде във всекидневната. Във вестибюла остана само Емералд.

По бузите й се стичаха сълзи.

— О, горкичкия! — възкликна тя. — Моля те, недей да гледаш толкова ужасно! Аз съм виновна за всичко. Аз те подтикнах…

— Не — възрази Лу, след като се овладя. — Не си ти. Честна дума, Ем, исках само да…

— Не е нужно да ми обясняваш, каквото и да било, скъпи. Аз съм на твоя страна, независимо от всичко. — Тя го целуна по бузата и прошепна в ухото му: — Това нямаше да е убийство, скъпи. Нямаше да умре. Постъпката не е чак толкова зловеща… Просто щеше да стане така, че Бог да си го прибере, когато намери за необходимо.

— Какво ще стане сега, Ем? — попита Лу съкрушено. — Какво ще стане сега?

Лу и Емералд стояха будни от страх почти цяла нощ, в очакване да видят какво ще направи дядо Шварц, но от свещената стая не се чу и звук. Два часа преди разсъмване изтощената двойка най-накрая се унесе в сън.

Станаха в шест часа, защото беше време тяхното поколение да закуси в кухненския бокс. Никой не им проговори. Полагаха им се двайсет минути, за да се нахранят, но сетивата им бяха толкова претръпнали от тежката нощ, че едва преглътнаха по два залъка от приличащите на яйца обработени водорасли и освободиха местата на поколението на сина си.

След това, както се полагаше на последните, лишени от наследството от дядо Шварц, започнаха да приготвят неговата закуска, която трябваше да му се сервира на поднос в леглото. Опитаха се да погледнат нещата от веселата им страна. Най-трудното от всичко бе да се справят с истинските яйца, с бекона и маргарина, за които дядото харчеше почти целия приход от състоянието си.

— Е — каза Емералд, — не смятам да изпадам в паника, преди да се убедя, че има защо да се изпада в паника.

— Може би не знае какво съм счупил — обади се Лу, изпълнен с надежда.

— Може би си мисли, че е бил кристалът ти за наблюдения — обади се Еди, синът им, който побутваше апатично сладките от обработени трици.

— Не бъди саркастичен с баща си — направи му забележка Емералд. — И недей да говориш с пълна уста.

— Ще ми се да видя кой може да лапне малко от тази гадост, без да му се доще да каже нещо — отвърна Еди, който беше на седемдесет и три. Погледна часовника. — Време е за закуската на дядо.

— Да, време е — съгласи се Лу примирено. — Да приготвим подноса, Ем.

— Ще отидем и двамата.

Тръгнаха бавно, усмихнати, и завариха голям полукръг от лица, застанали около вратата на стаята.

Емералд почука.

— Дядо? — извика тя жизнерадостно. — Закуската е готова.

Не последва отговор и тя почука отново, този път по-силно.

Вратата се открехна от ударите. Широкото, меко, пухкаво легло с балдахин, символ на сладък разкош за всички от семейство Шварц, беше празно.

Усещане за смърт — толкова непознато за всички присъстващи, колкото и зороастрианството или причините за въстанието на сепоите — сподави всички гласове, забави пулса на сърцата. Стъписани, започнаха да търсят тленните останки на дядо Шварц, основоположника на рода, под мебелите и зад завесите.

Вместо земната си обвивка, обаче, дядо Шварц беше оставил бележка — под преспапието, сувенир от 2000-то Световно изложение. Лу я прочете с треперещ глас:

„Един човек, на когото съм давал подслон и когото съм учил с цената на всичко толкова много години, снощи се нахвърли върху мен като побесняло куче и разреди моя антигеразон или поне се опита. Вече не съм млад. Вече не мога да понасям огромната тежест на живота, както някога. Така че, след горчивината, която преживях снощи, ви казвам довиждане. Грижите на този свят скоро ще паднат от плещите ми като наметало от тръни и аз ще позная що е покой. Когато намерите това, вече ще съм си отишъл.“

— Боже! — възкликна Уили съкрушено, — дори не изчака да види как ще завърши състезанието по спидуей!

— Или Световната купа по тенис — добави Еди.

— Или дали госпожа Макгарви ще възвърне зрението си — добави Морти.

— Има още — каза Лу и отново зачете на глас: — „Аз, Харолд Дж. Шварц, живущ в блок 257, Олдън Вилидж, град Ню Йорк, с настоящото обявявам и декларирам своята последна воля, като същевременно заявявам, че анулирам всички предидущи завещания и декларации, правени от мен…“

— Не! — извика Уили. — Не още едно завещание!

— „С настоящото повелявам цялата моя собственост, независимо от вида и същността й, да не се дели, а да остане едно цяло, което да се предаде във владение на всички мои потомци, без разлика от поколение, с равни права и…“

— Потомци? — повтори Емералд.

Лу направи жест, който обхващаше всички присъстващи.

— Това значи, че всички ние сме собственици на проклетата гадост.

Погледите мигом се насочиха към леглото.

— С равни права? — попита Морти.

— Всъщност — кимна Уили, който сега беше най-възрастният, — това е като досегашната система, при която най-старият оглавява нещата, от главната квартира в стаята тук.

— Това ми хареса! — възкликна Емералд. — Лу притежава точно колкото и ти, така че според мен стаята трябва да е на най-възрастния, който все още работи. Ти можеш да дремеш тук по цял ден в очакване на пенсията си, а горкият Лу да си идва пребит от работа и да се препъва по…

— А защо не оставите някой, който никога не е бил сам, да види какво е? — обади се разпалено Еди. — Дявол да го вземе, вие, старците, сте прекарали достатъчно време насаме, когато сте били малки! Аз съм роден и съм отраснал насред проклетата казарма във вестибюла! Защо да не…

— Така ли? — прекъсна го Морти. — Вярно, на всички ви е било много тежко и ми е мъчно за вас, но я се опитайте да прекарате медения си месец сред цяла тълпа, за разнообразие!

— Тишина! — извика Уили властно. — Следващият, който отвори устата си, ще прекара шест месеца до вратата на банята. А сега се махайте от стаята ми. Искам да помисля.

В стената, само на сантиметри над главата му, се разби ваза. В следващия момент се разрази хаос и всяко семейство се сби с останалите присъстващи. Образуваха се съюзи и се разпадаха само за секунди в зависимост от промените в тактическата обстановка. Ем и Лу се оказаха изхвърлени във вестибюла, където организираха останалите и отново се втурнаха в стаята.

След два часа война, без никакъв резултат, в апартамента нахълтаха ченгетата.

В продължение на половин час патрулните коли извозиха всички от семейство Шварц и апартаментът остана празен и просторен.

След още един час последните етапи от войната бяха показани на 500 000 000 ентусиазирани зрители от източното крайбрежие.

В притихналия апартамент на седемдесет и шестия етаж на блок 258 телевизионният екип бе оставил една камера. Въздухът отново се изпълни с викове и трясък на счупени предмети, но този пък звукът идеше от високоговорители.

Битката бе наблюдавана и в полицейския участък, където членовете на семейство Шварц и служителите я наблюдаваха с професионален интерес.

Ем и Лу бяха в две съседни килии, три на два и удобно се изтягаха на наровете.

— Ем — извика Лу край преградата, — и ти ли имаш умивалник?

— Разбира се! Умивалник, легло, лампа… всичко. Ха! И си мислехме, че стаята на дядо представлява нещо! От колко време продължава това? — Тя притегна ръка. — За първи път от четирийсет години не ме побиват тръпки!

— Стискай палци — каза Лу. — Адвокатът ще се опита да ни осигури година.

— Боже! — възкликна Емералд унесено. — Какво ли трябва да направим, за да ни дадат единочки?

— Добре, млъквайте вече! — обади се надзирателят. — Ако не, ще изхвърля цялата ви пасмина навън! И ако някой издрънка пред някой друг колко е хубаво в затвора, вече никога няма да влезе тук!

Затворниците мигновено млъкнаха.

Всекидневната в апартамента на семейство Шварц изчезна и се появи лицето на говорителя, като слънце, изплуващо иззад облак.

— А сега, приятели — каза той, — имам специално съобщение за вас от производителите на антигеразон. То касае всички, които са на над сто и петдесет. Страдате ли от това, че имате бръчки, че ставите ви са схванати, че косата ви е бяла или опадала? Само защото тези неща са ви сполетели, преди антигеразонът да бъде открит? Е, вече не е нужно да страдате, не е нужно да сте различни от другите и да се чувствате отхвърлени от обществото.

След дългогодишни изследвания медицинската наука успя да разработи супер антигеразон! Само след няколко седмици, да, седмици, ще можете да се чувствате, да изглеждате и да се държите като пра-правнуците си! Не бихте ли платили 5000 долара, за да не се отличавате от останалите? Но това не е нужно! Супер антигеразонът стрива само долар и половина дневно. Цялата цена на възвръщането на младостта и привлекателността ви е не повече от петдесет долара!

Пишете още сега и ще получите пробна, безплатна опаковка. Просто напишете името и адреса си на пощенска картичка от един долар и я адресирайте до „Супер“ пощенска кутия 500 000, Шинектъди, Ню Йорк. Успяхте ли да запишете? „Супер“, пощенска кутия…

Наред с гласа на говорителя се чуваше поскръцването на писалката на дядо Шварц — онази, която му бе дал Уили миналата вечер. Само преди няколко минути той се бе върнал от кръчмата „Свободен час“, от която се виждаше блок номер 257, намиращ се от другата страна на асфалтовото каре, наречено Олдън Вилидж парк. Беше повикал чистачка, за да оправи опустошенията и бе наел най-добрият адвокат в града, за да осигури присъди на потомците му. След това бе преместил канапето пред телевизора, за да може да гледа легнал. Бе мечтал за това с години.

— Ши-нек-тъ-ди — повтори дядо Шварц. — записах го.

Лицето му се бе променило забележително. Мускулите сякаш се бяха отпуснали и напрегнатите, строги и злобни черти се бяха превърнали в доброта и миролюбие. Сякаш пробната опаковка супер антигеразон вече бе пристигнала. Когато по телевизията се появеше нещо забавно, той се усмихваше широко, вместо да разтегля устата си само с милиметър. Животът беше добър. Просто нямаше търпение да види какво ще стане по-нататък.

Допълнителна информация

$id = 580

$source = Моята библиотека

Кърт Вонегът
Добре дошли в маймунарника

Предговор

Къде живея

Харисън Бержерон

Кой съм този път?

Добре дошли в маймунарника

Дългият път към вечността

Портфейлът на Фостър

Мис Изкушение

Партия шах

Рунтавото куче на Том Едисън

Съседната врата

Красиви къщи

История от Хаянис Порт

Изоставен

Доклад върху ефекта на Барнхаус

Случаят „Еуфио“

Върни се при безценната си жена и сина си

Елен в завода

Лъжата

Негодни за носене

Момчето, с което никой не можеше да се справи

Пилотирани ракети

Епикак

Адам

Утре и утре, и утре

Кърт ВонегътДобре дошли в маймунарника

Предговор

Къде живея

Харисън Бержерон

Кой съм този път?

Добре дошли в маймунарника

Дългият път към вечността

Портфейлът на Фостър

Мис Изкушение

Партия шах

Рунтавото куче на Том Едисън

Съседната врата

Красиви къщи

История от Хаянис Порт

Изоставен

Доклад върху ефекта на Барнхаус

Случаят „Еуфио“

Върни се при безценната си жена и сина си

Елен в завода

Лъжата

Негодни за носене

Момчето, с което никой не можеше да се справи

Пилотирани ракети

Епикак

Адам

Утре и утре, и утре

Кърт Вонегът
Добре дошли в маймунарника